— Кое? Че се грижи за децата или, че не негодува срещу това?
— Знам ли? И двете.
Тя отново се замисли.
— Не повече от всички останали. — Госпожа Харди озари заседателите с усмивка. — Според мен нашите любими малчугани понякога на всички ни идват до гуша. — А после пак се обърна към Скот, този път по-сериозно: — Но що се отнася до Рон, на него като че ли му допадаше. Жена му си гледаше нейната работа, а той своята. Рон е добър баща.
— Тя изкарваше парите, а той не.
— Така е, господин Рандъл. През деветдесетте се случват такива неща.
— И това не го тормозеше? Да бъде съпруг и да не печели никакви пари?
— Точно това казах току-що. Като че ли не се притесняваше. — В гласа й прозвуча остра нотка: — Не разбирам накъде биете.
— Опитвам се да изясня кой е убил госпожа Бомонт.
— Е, не е Рон. Двамата бяхме заедно, когато тя е загинала. Пиехме кафе в „Старбъкс“ на „Двайсет и осма“ и „Гиъри“, близо до училище „Меривейл“. — Последното, изглежда, й напомни нещо и тя вдигна очи към стенния часовник, присви устни.
Скот Рандъл продължи непреклонно:
— И как се стигна дотам?
— Докъде?
— Да пиете кафе.
— Изобщо не разбирам въпроса ви. Просто решихме да пием по чаша кафе. В това няма нищо престъпно.
— Не съм казал подобно нещо.
— Е, стори ми се, че го намеквате. Срещнахме се в училище, където оставихме децата, и Рон каза, че му се пие кафе, а аз отвърнах, че ми звучи примамливо. Така че отидохме заедно.
Тя отново погледна към стенния часовник.
— Вижте, извинете ме, но нали вече привършваме? Скоро ще трябва да прибирам децата.
— Когато приключим — отвърна Скот. — След като приключим.
Скот не се имаше за жесток човек, но женските сълзи на свидетелската скамейка бяха почти толкова без значение, колкото температурата или осветлението в залата. Понякога се налага да имаш работа с тях и толкова. Но така или иначе, у теб те не предизвикват каквито и да било чувства.
Франи Харди, разплакана на свидетелското място, ни най-малко не размекна сърцето му. Честно казано, тя бе много симпатична, облечена с вкус, с поразителни зелени очи и яркочервена коса, и ако се бе озовал с нея където и да било другаде, а не в съдебната зала, навярно щяха да му хрумнат други мисли. Но не и в този миг. Сама си бе навлякла неприятностите и сега си плащаше.
Тя не хлипаше. Скот бе убеден, че сълзите й са от яд. Все едно му беше.
— Длъжен сте да ми позволите да се обадя по телефона.
— Не, госпожо. Тук ще стоите.
— Казахте ми, че по това време ще сме свършили.
Скот вдигна рамене.
— Казах ви, че може би ще сме приключили. Не беше невъзможно. Смятах, че ще свършим, но вие отказвате да отговаряте на въпросите ми. Това забавя процедурата.
Преди половин час вече трябваше да е на път, за да прибере децата си. Бе прекарала два часа на свидетелската скамейка.
— Нека повторим още веднъж, моля!
— Няма да кажа нищо, докато не ме пуснете да се обадя по телефона.
Това се превръщаше в решителна битка на волята, а Скот имаше надмощие. В тази зала той определяше правилата и госпожа Харди трябваше да играе по тях.
Скот отдавна бе изоставил непринудения подход. Стоеше в единия край на масата, та да е в състояние да гледа ту госпожа Харди, ту заседателите.
— Госпожо Харди, поставяте ме в неловко положение. Както стоят нещата в момента, ако не отговорите на въпросите ми, ще съм принуден да се обърна към някой от районните съдии и да изискам издаването на призовка за неуважение към съда. Като нищо ще отидете в затвора, разбирате ли? Ако се случи така, ако се стигне дотам, тогава ще трябва да се обадите на адвоката си. Но няма да ви пусна оттук, докато давате свидетелски показания. Ако ми сътрудничите, ще свършим за десетина минути, но иначе може да ни отнеме целия следобед. А сега — притисна я Скот, — да опитаме още веднъж. Според показанията вие сте знаела — Рон Бомонт ви е признал, — че отношенията с жена му са в трудна фаза, така ли е?
— Да, така ми каза.
— А обясни ли ви естеството на тези трудности?
— Донякъде.
— Загатвал ли ви е господин Бомонт с нещо, че е нещастен или ядосан на госпожа Бомонт?
Франи поклати глава.
— Не, не бих казала. Но всъщност нямам представа какво е изпитвал. Не разговаряхме за отношенията им.
— Но все пак ви е споменал, че има проблеми?
— Да, нещо такова.
Скот Рандъл обърна няколко страници в жълтия си служебен бележник. Погледна към заседателите, а после отново към свидетелката.
— Госпожо Харди, намирате ли господин Бомонт за привлекателен?
Тя стисна устни.
— Никога не съм мислила по този въпрос.
Скот открито даде израз на недоверието си пред съдебните заседатели.
— Никога не сте мислили, значи? Очевидно сте имали взаимоотношения с него, близки при това, нали? И не сте забелязали дали е привлекателен, или не?
— Възможно е да съм обърнала внимание, но не съм мислила за това. Бяхме просто приятели.
— И все пак е избрал вас и само вас да сподели семейните си проблеми.
— Нямам представа. Възможно е да е споделял и с други хора. Не зная дали е казал единствено на мен.
— Имахте ли любовна връзка, госпожо Харди? За това ли става дума?
Франи Харди силно прехапа долната си устна. Произнесе неразбрано:
— Вече ви казах, че бяхме просто приятели.
Скот Рандъл запази самообладание.
— Така е, точно така ми казахте. Но между приятели често възникват любовни връзки. Да не би съпругата му да е научила за вас двамата? Щеше да ви създава неприятности, така ли?
— Няма да ви удостоя с отговор.
— Е, най-добре е да удостоите поне един въпрос с отговор, и то по-бързичко. Хлътнали сте и с двата крака, не съзнавате ли?
Франи уморено поклащаше глава. Как се стигна дотук толкова бързо? Затвори очи и се насили гласът й да звучи спокойно, смислено:
— Вижте, господин Рандъл, какво искате да ви кажа? Закъснявам да си прибера децата от училище, ето за какво мисля. Нямам никаква любовна връзка с Рон Бомонт и никога не съм имала. Никога не съм виждала жена му. Не смятам, че проблемите във взаимоотношенията им са довели до нейната смърт.
— Нека се спрем на това, госпожо Харди. Признахте, че е имало проблеми. Просто ни кажете какви са били те.
Франи нямаше представа, но Скот Рандъл и заседателите вече бяха чули Рон Бомонт да казва, че двамата с Брий се разбирали прекрасно, че нямали проблеми помежду си. Скот сметна, че моментът е подходящ да го спомене пред Франи. Тя седеше неподвижна, с безизразно лице.
— Госпожо Харди!
