придърпа колекцията си от книжа към себе си.
След като вече търсеше нещо конкретно — доказателства за връзка между ФМК и убийството на Брий, — смяташе, че вероятността да го забележи е по-голяма.
Но телефонът иззвъня.
— Да.
— Вземи си сложи телефон в колата, пейджър, какво да е. Звъних из целия град да те намеря.
— В кантората съм. И ти се обадих, не помниш ли?
— Аха, ама не допусках, че ще работиш в неделя и не те търсих там.
Харди се направи, че не забелязва недоброжелателността му. Ейб бе ходил на местопрестъплението на едно убийство и бе прекарал там последните няколко часа. Напълно разбираемо, че е кисел.
— Добре де, ето, че се чухме. Интересно ли ти е защо те търся? Ще ти стане.
— На теб ще ти е по-интересно защо ти звъня. — Тонът на Глицки изобщо не омекваше.
— Защо? — попита Харди.
— За застреляния полицай.
Внезапно го осени. Имаше само една причина на Глицки да му е необходимо двамата да говорят по този въпрос. Сърцето му моментално се сви.
— Фил Канета.
Гласът на приятеля му прозвуча сурово:
— Ти си първият, на когото го казвам.
— Къде си?
Лейтенантът му обясни.
25
Харди се намираше на детелината на Мюр, в самото сърце на „Гарнизона“. Много пъти досега бе карал през градската гора и тя се бе запечатала в паметта му ведра и прекрасна — двупосочен път с надвиснали над него клонаци, виещи се от обширното евкалиптово море.
Но днес, в късния следобед, сякаш иззад всеки клон дебнеше заплаха. Заради гъстата мъгла имаше видимост на не повече от петнайсет метра. Креташе с двайсетина километра в час, вперил присвити очи в нищото. Покрай платното нямаше бордюри и осветление и на два пъти усети, че гумите му излизат от асфалта.
Най-сетне зърна няколко паркирани коли и още повече намали скоростта. Заради мъглата местопрестъплението се очертаваше със застиналата отчетливост на офорт — контурите на три патрулни коли, два фургона, дори няколко новинарски бусчета, инспекторските коли без отличителни белези. Спря зад тях, вдигна ципа на якето си и се опита да различи Глицки в кръжащата групичка призрачни фигури.
Лейтенантът стоеше до задната врата на един от фургоните и докато приближаваше, Харди позна придружаващия го — Джон Страут, върлинестият, говорещ провлечено следовател по смъртните случаи на града и окръга. Глицки го забеляза, едва когато приближи.
— Джон, познаваш Дизмъс Харди.
— Разбира се. — Страут бе работил с Харди и бе свидетел по няколко от делата му. Странно изглеждаше обстоятелството, че Харди, сега адвокат защитник, се намира на местопрестъплението на този етап от разследването, но Страут се бе нагледал на какво ли не и почти нищо не можеше да го изненада.
— Как си, Диз? — Протегна ръка и Харди я пое.
— Немного добре — призна си Харди. — Имах тежък ден.
Страут, както обикновено, бе лаконичен:
— Ще ми се да можех да кажа същото за тукашната ни жертва. Неговият ден е траял само няколко часа. Струва ми се, че ако имах избор, бих предпочел да е тежък, а не кратък.
— Да — раздвижи се Глицки. — Тази сутрин къщата на Харди се подпали.
— И то не сама — остро добави Харди.
Страут долови, че между двамата става нещо.
— Има ли някаква връзка между нея и това тук?
Глицки хвърли поглед на Харди да си затваря устата и заяви, че не било изключено, имало известна вероятност, но са били пътя дотук, за да се заемат най-напред с Фил Канета. Не искал да прави прибързани заключения.
Харди схвана внушението на Глицки — връзката между убийството на Канета и на Брий, да не говорим за пожара в къщата на адвоката — няма да се превръща в предмет на обществени дискусии. Поне засега. На пръв поглед дори не ставаше ясно, че Глицки открито, официално прави паралел между това убийство и онова на Грифин.
— А какво става тук? — попита Харди.
Страут свали крак от бронята на фургона, погледна през улицата, каза: „Май вече привършват“ и се запъти натам. Харди и Глицки го последваха.
И четирите врати на колата бяха отворени. Страут заобиколи откъм вратата на шофьора, но Глицки докосна ръката на Харди и двамата останаха на асфалта, откъм другата врата. При всички случаи вътрешността на колата се виждаше достатъчно ясно и бе също толкова ясно, че лейтенантът иска разговорът им да си остане на четири очи.
Но още първият поглед към Канета донесе нова лоша вест. Беше облечен както миналата вечер при Фримън — последния път, когато Харди го видя. Вече нямаше как да се преструва, че отношенията му с Канета нямат връзка с разследването на Глицки, а това, на свой ред, щеше да доведе до по-нататъшни разкрития — до едно крайно неприятни.
Тялото му се бе свлякло на облегалката, леко наклонено наляво. Страут заговори с професионалния си провлечен изговор, който бе усвоил, когато докладваше неоспорими факти от свидетелската скамейка. Днес обаче безпристрастният му тон се стори на Харди обезпокоителен.
— Ако вдигнете дясната ръка, ще видите — и им показа, — че вкочаняването вече е почти отзвучало, че вторият куршум…
— Вторият куршум ли? — тихичко попита Харди.
Глицки кимна мрачно.
— Не е застрелян тук. Първият е попаднал в гръдния му кош. Стоял е с лице към стрелящия.
Харди чуваше думите на Страут, въпреки разговора им:
— … вероятно е надробил някои от ребрата и е разкъсал сърцето на парчета…
Тук адвокатът престана да слуша и се обърна към Ейб:
— Искаш да кажеш, че е пренесен в колата и докаран тук ли?
— И набутан така, че да изглежда уж е карал сам. Това не са просто предположения. Точно така е станало.
— Но защо някой би…
— Защото точно така изглеждаше и Грифин и тогава този номер мина. Извит настрана — не бих го нарекъл сполучливо хрумване.
— Това ги свързва — съгласи се Харди.
Кимване.
— И не е само това — според мен Канета е застрелян с пистолета на Грифин.
Страут продължаваше:
— … смъртта е настъпила, тъй като е доста омекнал, преди десет часа, може и повече.
— И кой го е намерил?
— Двама бягащи за здраве.
— А Страут казва, че…
— Току-що чу. Късно през нощта или рано сутринта. Вторият изстрел е даден в затворена кола и при тази гъста мъгла навън никой не е чул нищо.
Преди Харди да успее да зададе въпроса си, Глицки сам се разприказва:
— Зная какво ще кажеш, но си го спести. Напълно е възможно да е Рон. Ще стигнем и до това. — Вдигна
