— Как човек доживява до такава възраст?
— Упорито отказвайки да умре.
Глицки се подсмихна.
— Това е то с приказки да си изкарваш хляба. Банята?
— Не, благодаря, току-що ходих.
Усмивката се стопи също толкова тайнствено, както се бе появила.
— Ти си непоправим — заяви Ейб и отвори вратата докрай. В сравнение с просторната спалня банята изглеждаше съвсем като удобно килерче — два на два и половина метра с отварящ се нагоре прозорец над облицована в синьо мивка, окачалка за кърпи с една оранжева кърпа на нея, тоалетна чиния с вдигнато седалище. „Показателно — помисли си Харди, — че няма вана, а само стъклена кабинка с душ.“
Харди се протегна и отвори аптечката, която се оказа почти празна: шишенца „Тайленол“, лейкопласт, ножчета за бръснене.
— Много двойки имат отделни бани.
— Обаче щастливите не спят в отделни спални — отвърна Глицки. — Правил съм проучвания, фактът е безспорен.
Лейтенантът отново пое из къщата, а Харди вървеше подире му. Прекосиха стаята на Рон и спряха пред скрина. Глицки го отвори и резултатът като цяло бе същия — съвсем малко дамско бельо в две от чекмеджетата. Но останалите четири бяха пълни, дори претъпкани с дрехи на Рон: дънки, дреболии, блузи поло и тениски, пуловери, чорапи и бельо. Глицки затвори последното чекмедже и се изправи.
— Знаеш ли — каза, — можеш да направиш стотици снимки на тази стая, а се обзалагам, че екипът по местопрестъпленията е направил точно така, но няма да намериш и помен от улика.
— Аз също не намирам. Живели са в отделни стаи и какво от това?
— И това според теб не е доказателство за семеен конфликт?
Харди вдигна рамене.
— Но не означава, че я е убил той. Пък и Франи каза, че са имали неприятности.
— Не ми напомняй. Но пък се чудя — продължи Глицки — как ли е успяла да забременее?
Отрупан с книжа до бюрото на Брий, Глицки преглеждаше всичките й папки, лист по лист: купчини пропагандни материали относно — както допусна Харди — всички възможни аспекти на въпроса за добавките. Правни доклади, изрезки от вестници, административни извадки от всевъзможни институти и организации, тревожни сигнали от медиите. За МТБЕ, етанола, новите формули на бензина. Диапазонът им варираше от копия на факсове до четирицветни реклами, от късчета хартия до диплянки.
— Забавно четиво — отбеляза Глицки. Той ги прехвърляше бързо и според Харди обръщаше внимание единствено на личните неща в личните папки на Брий, трупайки в безреден куп трудовете й зад гърба си на бюрото от дясната му страна. Харди вдигна известен шум, който би могъл да мине за молба за позволение, получи в отговор едно изсумтяване, грабна, колкото можа, и излезе в коридора, където сгъна документите и ги пъхна във вътрешния джоб на сакото си.
После се върна в стаята на Брий.
По-нататъшно доказателство, че Рон и Брий наистина са живеели поотделно. Леглото й бе по-малко, персон и половина. Покрито бе с ярка капитонирана покривка на цветя и възглавници с волани в тон с нея. Дори и сега, месец след смъртта й, във въздуха се долавяше лек женски мирис на парфюм и пудра. Банята й бе облицована в бледо розово-оранжево и бе три пъти по-голяма от тази на Рон, с огромна вана и тоалетка за гримиране — толкова женска, колкото на Рон бе мъжка.
Върна се в стаята й и застана пред лавиците с книги — вградени полици от пода до тавана, покриващи половината отсрещна стена. Навярно не би следвало да се изненадва след чутото от Деймън Кери за грозното пате Брий, но цялата долна полица бе пълна с евтини любовни романи с меки корици. Над нея половин полица заемаха бестселъри с меки корици, а после на два рафта бяха наредени романи с твърди подвързии, почти всичките от съвременни авторки. Тони Морисън, Джойс Каръл Оутс, Барбара Кингсолвър, Лори Колуин, Ейми Тан…
„Учен с добър вкус към литературата“, помисли си Харди. И една изненада — събраните съчинения на Тони Хилърман.
Значи Чий и Лийпхорн също имаха свое място в съзнанието й. Може би те са разпалили идеализма, който я бе водил така непреодолимо през последните няколко месеца от живота й.
На най-горната полица обаче, в края на поредица книги за пътешествия, до най-новото издание на „Какво да очаквате, когато сте в очакване“, стоеше нещо, което веднага разпозна и което всъщност търсеше. Свали обемистия том и го отнесе до малкото кресло за четене до леглото.
Албумът й от колежа. „Випуск 1981“ на висшето училище „Линкълн“ в Еванстън, Илинойс.
Обичайните автографи: „На най-умното момиче в света“, „Без теб химията щеше да ме довърши“, „Кой има нужда от момчета, щом има ум?“, „Да живеят лабораторните плъхове!“
А после и от един преподавател — точно каквото му трябваше на Харди: „На Брий Брунета, най-добрата от всичките ми студенти!“
Прелисти набързо снимките на абсолвентите и я намери: Брий Брунета. Без моминската й фамилия изобщо нямаше да открие, а още по-малко да познае пленителната Брий Бомонт на скучната официална снимка с тога и шапка.
Брий Брунета на седемнайсет години е била малко пълничка, с тъмна, занемарена коса, с бретон над очите, с чифт нескопосани очила. „Наистина е грозно пате“, помисли си Харди. До леглото имаше неотдавнашна снимка на Брий с децата и той се загледа в усмихнатото лице и лъскавата руса коса, в скулите, в съвършените устни — двата образа бяха несъпоставими.
Прелисти набързо тома до края. Брий е била дейна и наглед всестранно развита студентка — член на кръжока за дискусии, на научния клуб, на клуба по шах. Свирела е на кларнет в оркестъра и е била „художествен“ редактор на студентския вестник. Била е избрана за най-умното момиче.
Харди случайно забеляза още една подробност, един от онези жестоки колежански мигове, които оставят у юношата белег за цял живот. Била е избрана „за най-малко вероятно гадже на Скот Лепин“, най- известното момче, най-хубавото момче и с най-блестящо бъдеще. Което и от хлапетата да е измислило подобен конкурс, сигурно е сметнало хрумването си за страхотно. Харди предположи, че Брий едва ли е мислела така.
Отзад в мека папка имаше няколко сгънати писма и тъкмо отваряше едното, когато чу забързаните стъпки на Глицки да приближават по коридора. Сгъна писмата и ги натика при останалите книжа във вътрешния си джоб. После затвори тома и Глицки изникна на вратата. Очите му гледаха отнесено.
— Току-що ми позвъниха. Трябва да тръгвам — каза той.
— Имаш ли нещо против да остана още малко? — попита Харди.
— Да бе, колко му е. Само да заключиш, като си тръгваш. — Лейтенантът поклати глава. — Ела на себе си, Диз. Махаме се оттук. И няма да спорим, съгласен ли си? Нито да подхвърляме някоя от умните си забележки. — Въздъхна тежко. — Някой току-що е застрелял още един полицай.
24
Двамата следователи по палежа все още бяха в къщата, когато Харди пристигна. Паркира на не съвсем позволено място, приближи към някогашната морава и спря, за да привлече вниманието им. Бяха се свили на мястото, където преди се намираше лицевият еркерен прозорец.
— Как сте, момчета?
Погледнаха го без особен интерес, тихичко се посъветваха нещо и единият се изправи и скочи върху основата на верандата.
— Приятелят ви предаде да ви съобщим, че отива на работа. Иначе ние ще поостанем тук още малко.
— Какво ще рече малко?
Безизразен поглед.
— Часове, не минути.
Водеше безсмислен разговор, но трябваше да измъкне поне някаква информация.
