— Да бе, горкият, той е просто една жертва.
— Господи, ТИ СИ бил зъл — сопна се Франи.
— Понякога е от полза — отвърна той. — Искам само да вземеш предвид вероятността този тип да е един голям мошеник.
— Не е.
— Поради една или друга причина — осигуровка, кредитни карти, ти ще кажеш каква — убива Брий и те изтъква като свое алиби. Когато усеща, че ченгетата са по петите му, подмамва мен да ловя друг заподозрян в мътната вода и си осигурява няколко дни, за да се омете. Картинката ми изглежда доста правдоподобна.
Но тя поклати глава.
— Той не е убиецът. Само се чуй, Дизмъс. Едва ли е печелил време да избяга и едновременно с това се е навъртал наоколо, за да ме държи под око. Не може да е хем така, хем иначе. Смяташ, че между нас е имало нещо, нали? Затова вдигаш толкова шум, нали? Всъщност ти не вярваш не на друг, а на мен.
— По дяволите, та ти нито веднъж не отрече! Какво ще кажеш?
— Не си ме питал!
Харди се извърна и отиде при прозореца, при мъглата. Измина цяла вечност, преди да усети каквото и да било раздвижване. Боеше се да се обърне. Тя приближи и го прегърна изотзад.
— Той е чисто и просто един от татковците в училището на децата, сприятелихме се — ето какво се случи. И нищо друго. — Франи продължи да говори тихичко зад гърба му: — Зная, че ненавиждаш манталитета на жертва, Дизмъс. И на мен не ми харесва. Но понякога хората попадат в положение, за което не са виновни. Като нас сега. Просто трябва да продължиш да постъпваш правилно, не мислиш ли?
— Вече не зная кое е правилно.
— Знаеш, знаеш.
— Знам само, че ми идва да пребия извършителя.
— Не, в момента ти идва да пребиеш когото и да е. Не е задължително да е убиецът. Навярно си толкова наскърбен…
— Ами ако все пак е Рон? Значи е метнал и двама ни.
— И това ли е най-страшното? Че някой се е възползвал от добросърдечието ти?
— Не съм добросърдечен.
— Такъв си. Излагаш се на риск и се боиш, че някой ще провали усилията ти и накрая ще те изиграе. Но така или иначе, всичко ще свърши във вторник, нали? И да не откриеш извършителя.
Харди се обърна с лице към нея.
— И му помогнах да избяга.
— Или е избягал, или е подпалил къщата ни — едно от двете. Благодаря ти, Дизмъс. Не е той. — Тя вдигна ръка и го погали по лицето. — Преди всичко не искам да пострадаш. Не искам ние да пострадаме. — Гледаше го умоляващо. — Смяташ ли, че си в състояние да ме целунеш?
Франи, Ерин, Ед и децата приключваха с обеда си от китайска готова храна — само това бе успял да изнамери Глицки в неделя сутрин.
Първите мигове бяха жестоки — вълненията на децата, че най-после се виждат с майка си, а после и двойният удар при новината за пожара. След около час обаче Харди осъзна, че това си е обикновен семеен обяд, доколкото такъв е възможен в стаята за разпити на Отдел „Убийства“. Винсънт седеше в скута на Франи, Ребека безспир бъбреше за живота в училище. Всички до един крояха планове за по-нататък, за решаване на проблемите.
Накрая Харди стана и се запъти към кабинета на Глицки. Цяла сутрин с периферното си зрение долавяше движение в голямата зала — един инспектор се мотаеше тук в неделя, навярно пишеше доклади.
Спря пред вратата на Глицки. Лейтенантът седеше на бюрото си, приведен над някакви документи. Почука, Глицки вдигна очи и му махна да влиза.
— Бюджети — каза и остави молива на бюрото. — Процент на разходите. Процент на отрасловата производителност. Личен интеграционен коефициент. Попълвам ги от пет години и все още не съм наясно що е то личен интеграционен коефициент.
— Пиши осемдесет и седем — отвърна Харди. — Звучи добре за коефициент. — Седна срещу него. — Исках да ти благодаря, задето я доведе тук.
Глицки кимна.
— Съжалявам, че не успях да го направя по-рано. Нов работни дни тук е такава навалица, че все някой ще изплюе камъчето пред Шарън Прат, а тя пред Мариан Брон, която ще кипне и ще го отнесе към Ригби. Аз изхвърчавам, а това не ми се нрави.
— Е, нали го направи днес — искрено изрече Харди. — И исках да ти благодаря.
— Благодарностите ти се приемат. — Глицки се облегна на стола и скръсти ръце зад главата си. — Що се отнася до останалите новини, ще се радваш да научиш, че наредих на Батавия и Коулман да изяснят алибито на всички за времето, когато е настъпила смъртта на Грифин. — Кратка пауза: — Както и за рано сутринта днес. Може да елиминират някого.
— Може да открият някого.
— Да, и това също. И проведох няколко телефонни разговора — ако Рон Бомонте използвал някоя от кредитните си карти, ще установим къде се намира.
— Или къде се е намирал.
— Горе-долу. Така или иначе, накрая отнесох чашата ти в лабораторията, но там нямаше никой. Ще отнеме ден-два.
— Затруднения с коефициента на производителност, а? — попита Харди.
Глицки поклати глава с комично възмущение.
— На нищо не съм те научил. Не е коефициент на производителност, а личен интеграционен коефициент, но да, навярно за това става дума. Както и да е, сметнах, че е време да хвърля поглед на местопрестъплението. Помислих си, че когато купонът оттатък приключи, ще поискаш да дойдеш с мен. — Погледна часовника си, направи извинителен жест и снижи глас: — И като стана дума…
Ключът от апартамента в надстройката все още бе у него, но нямаше как да го извади пред Глицки. Така че се наложи да звънят на домоуправителя Дейвид Глен.
Глен бе малко над четирийсетте, с интелигентна хубост. Русата коса на доста оплешивялата му глава бе подстригана с машинка на тонзура. Тялото му бе стегнато и добре очертано под шортите и тениската и той излъчваше спокойна и дружелюбна самоуверена вещина.
— Ще го пипнете ли, момчета? — попита, докато асансьорът ги носеше нагоре.
— Всеки момент — отвърна Глицки.
Това, изглежда, зарадва Глен.
— Значи все пак не е Рон?
— Не съм казал такова нещо — отговори Глицки.
— Да, четох, че бил той, но щом още търсите…
— Точно така — твърдо заяви Глицки. — Още търсим. Може и да се окаже Рон, когато привършим.
— Не, не мисля. Надявам се да не е той.
— Защо? — намеси се Харди.
Глен поклати глава.
— Ах, нали знаете.
— Не зная — престори се на ченге Харди. — Защо не ни кажете?
— Ами не общувам с повечето наематели в сградата. Паркират си колите долу, качват се с асансьора в апартаментите си и изобщо не ги виждам. Но ми се удаде да поопозная Рон, това е.
Вратите на асансьора се отвориха и те се озоваха на малката площадка пред жилището на Бомонтови, макар днес гледката през единствения прозорец да се свеждаше до непрогледна, сивкава мъгла. Глен слезе с тях, извади един ключ от веригата, която носеше, и го пъхна в ключалката.
— Човек добива представа за хората, това е.
