Нищо друго, освен истината

Харди сви рамене.

— Не те лъжа. Никога не съм те лъгал, Ейб. Просто изпуснах онова, което нямаше нужда да знаеш.

— Е, много ти благодаря. — Глицки направи възмутена физиономия, а гласът му се извиси негодуващо: — Ама кой си ти, че да решаваш? Ами аз за какво съм, да не би това да ми е някакво си хоби, с което да се залавям или да зарязвам, когато ми скимне, а не работа, а? Случайно да ти е идвало наум, Диз? Не си ли се замислял поне веднъж?

Но Харди нямаше намерение да се моли за милост или за прошка. Бе сторил каквото му диктуваше сърцето. Вярваше, че може да се защити.

— Виж, Рон ми се обади миналата вечер. Обаждането му още си стои записано на телефонния секретар в кантората ми. Заповядай да го чуеш по всяко време, когато поискаш. Не зная къде е, нито как да се добера до него и самият аз се вбесявам.

— Но това не е твоя работа, Диз.

— Не се самозалъгвай, Ейб. За мен то е много повече от работа. Първо, става дума за жена ми, после за къщата ми, а след това съм наред може би и аз, моя живот. Смяташ ли, че щях да рискувам всичко това, ако имах и най-малкото съмнение в Рон? Не мислиш ли, че щях да ти го предам? Господи, та аз пръв щях да дотичам.

— Не и ако ти е клиент.

Харди снижи глас.

— Той не е забъркан, Ейб. Знаеш го открай време. Ако се впуснеш в тази посока, ще сбъркаш адреса.

— Да, но на ментова ми е работата — да проверявам във всички посоки. Ако изскочи нещо, аз го подхващам и то може да ме наведе на друго.

— А може и да не те наведе. — Харди се приведе напред на стола си. — Няма време, Ейб.

Глицки го изгледа свирепо с още неотзвучала ярост. След няколко секунди се изправи, отиде до вратата, отвори я и излезе.

Стоеше със скръстени ръце до прозорците на отдел „Убийства“ и през черната мъгла гледаше към затвора оттатък пътя. Харди излезе от кабинета му и застана зад приятеля си.

— Ще ти кажа всичко, което мога — обади се той иззад гърба му, — но има неща, които не мога.

Глицки не се обърна.

— В положението на Рон има нещо, което прави опасно официалното му въвличане в съдебно дирене. Ако попадне в правораздавателната система, ще пострадат децата му. Ето защо Франи не биваше да го издава. Ето за какво не можеше да говори тя. Чу какво каза домоуправителят в жилището му, Ейб. Човекът е добър баща. Като теб и мен, нали?

Пак не последва отговор, но Харди забеляза, че раменете на Глицки се повдигнаха и смъкнаха. Слушаше го.

— Зная, зная. Защо не съм ти казал по-рано, нали? Защо съм работил с Канета? Не знам. Не знаех. Опитвах се да проумея нещата. И равносметката е, че Рон не е убил Брий.

Лейтенантът най-после леко се извърна и отрони:

— Освен ако я е убил.

— Не е.

Глицки стоеше неподвижен като статуя.

И двамата доловиха стъпки, приближаващи бързо по коридора. Харди се обърна, точно когато един възбуден азиатец изникна на вратата. Бе леко задъхан и за няколкото крачки до тях се помъчи да се съвземе.

— Едни от последните, които аз опитва, Ейб. Прощавай. Обаче съвпадат.

— Съвпаднали са?

— Да. Също като на чаша, все едно кого са.

— С отпечатъци от жилището в надстройката ли?

Гатас кимаше ли, кимаше.

— Сигурен напълно.

— Кери? — обади се Харди.

Гатас погледна него, после Глицки за позволение. Лейтенантът кимна.

— Така изглежда.

— Какво това? — попита Гатас. — Сам Деймън Кери?

Глицки кимна.

— Ако си сигурен за отпечатъците по чашата, значи е бил в дома на Брий Бомонт, а каза, че не е ходил там.

— О, сигурен напълно.

— Значи е Кери.

— Ах, мамка му — възкликна Гатас. — Съвсем мамка му.

— Взе ми думите от устата, Пол — почти се усмихна Глицки. — Чудесна работа свърши. И благодаря, че дойде тази вечер. Много ни помогна. Да те откарам ли у вас?

— Не. Звънил на моя жена. Десет минути, тя тук. — Кимна и излезе.

Отново се възцари тишина. Харди изчакваше. Глицки смучеше бузата си отвътре.

— Навярно точно в момента си спомняш, че аз донесох чашата — обади се Харди.

27

Джим Пиърс седеше на лоцманското място на подвижния мостик на яхтата си, облечен топло заради лошото време. Пиеше чист ром от канче и смучеше угарката на пура „Партагас“. Плавателният съд се захранваше с електричество от яхтклуба и бе включил малкия телевизор, макар да не го гледаше — просто за шумов фон, нищо друго. Смях на запис. Порив на морския вятър довя цял облак влага през отворените прозорци.

Усети раздвижване в яхтата, но не се обърна.

— Имаш ли представа колко е часът?

Жена му, както обикновено, представляваше великолепна гледка. Особено в момента, поруменяла от студа и от лекото усилие да дойде на яхтата. По косата й се бяха събрали ситни капчици и осветени отзад, те се превръщаха в ореол.

— Навярно около девет — отвърна й безизразно.

— Какво чакаш тук?

— Тебе — да дойдеш и да ме вземеш. И ето, че дойде.

— Пак се отбиха от полицията.

— Е, бедата никога не идва сама. И какво искаха този път?

— Очевидно е станало още едно убийство. Убит е полицай.

— И са дошли да разпитват мен ли?

— Явно по някакъв начин е бил свързан с Брий.

Той най-после погледна жена си в очите.

— Е, аз не съм свързан с Брий. — Отпи глътка от канчето.

— Не се настройвай против мен, Джим. Моля те. Къде беше?

Продължаваше да я гледа.

— Ето тук — отвърна. — Нали ти казах. Чаках да дойдеш да ме вземеш.

— От снощи ли си тук?

Джим кимна.

— Ти не се беше прибрала от тържеството. Щях да се побъркам. Какво искаха?

Тя хвърли поглед зад гърба си, сякаш се безпокоеше да не я чуе някой. И отново към него:

— Искаха да разберат къде си. Казах им. Не са ли идвали тук?

С пурата си той посочи към водата:

— Бях в открито море.