Мотивът

— Да, бих.

— Значи това, че не сте използвали шестицата, не е целяло да подкрепи предубеждението ви кой е излязъл от къщата на господин Хановър, така ли?

— Не! Не целях това.

— Но първия път, когато сте показали на свидетелите снимка, сте смятали, че човекът е Миси Д’Амиен, нали? Затова сте показали на свидетелите една-единствена снимка и те са я разпознали, нали? След това, когато сте решили, че вероятно Катрин е излизала от къщата, сте отишли при същите свидетели отново само с една снимка и те пак са разпознали човека, когото вие сте искали, така ли е?

— Не става въпрос какво съм искал аз, а какво са казали свидетелите.

Очите на Кунео за момент се насочиха към Роузън, но прокурорът не можеше да направи нищо, за да му помогне. Доста начумерен, той се обърна с лице към съдебните заседатели.

— Не, не използвах шестица за тези разпознавания. Всички свидетели казаха, че са виждали тази жена и преди.

— Коя жена, инспекторе? Миси Д’Амиен? Помните ли я? Първата жена, която свидетелите ви са разпознали? Или Катрин, втората, чиято единична снимка сте използвали за разпознаване? И в двата случая сте казали на свидетелите кого са видели според вас, след това сте им показали една-единствена снимка и хоп, изненада! Получили сте разпознаването, което сте искали, нали? — Харди, тласкан от прилив на адреналин и на гняв, продължи да нарежда: — Казахте, че използвате шестицата, когато разпознаването е под въпрос, нали така, инспекторе? Можете ли да се сетите за нещо, което да прави едно разпознаване по- съмнително, от предишно разпознаване по снимката на някой друг!

Поредното свиване на рамене, пореден поглед към Роузън — направи нещо Роузън се опита да му помогне:

— Ваша Чест, възразявам. Неясно е.

— Не е неясно, а е сложно и спорно. Задайте въпросите си един по един и може би не толкова…

— Разбира се, Ваша Чест. — След това в бавна и обмислена каденца Харди отново започна: — Инспекторе, вие показахте само една снимка на Миси Д’Амиен и свидетелите я разпознаха, нали?

Кунео не можеше да не се съгласи:

— Така е.

— След това Катрин ви обвини в сексуален тормоз, нали?

— Не знам какво е казала.

— Инспекторе, след като свидетелите ви разпознаха Миси и преди да разпознаят клиентката ми, заместник-началникът Глицки ви е казал, че Катрин се е оплакала от сексуален тормоз, нали?

— Да, така ми каза.

— И предвид тази информация вие занесохте снимката само на Катрин на същите тези свидетели и им казахте нещо в смисъл на „Предишния път сгрешихте. Ето тази жена сте видели всъщност“. Така ли е?

— Не съм им казвал подобно нещо.

— Истината, инспекторе, е, че след като тези свидетели са разпознали друг човек, вие сте им занесли снимка на клиентката ми, показали сте им я и сте ги попитали тя ли е човекът, когото са видели, а не другата жена, която вече са били разпознали, така ли е?

Кунео нямаше къде да мърда:

— Да.

— Кажете ми, инспекторе, по време на цялото ви обучение някой дори да ви е намеквал, че това е уместен начин да извършвате разпознаване?

— Доколкото си спомням, не.

— Благодаря ви — поклони се от кръста Харди.

Но дори след всичко това остана още един пирон, който трябваше да се забие в ковчега на инспектора.

— Сержант Кунео, по време на първото си посещение в дома на Катрин Хановър, за да я разпитате, докоснахте ли я?

— Не, не съм.

— Ръкувахте ли се с нея?

— Може да съм го направил. Не си спомням.

— Но доколкото си спомняте, не сте я докосвали по друг начин?

— Не.

— Дори случайно?

— Ваша Чест. Вече отговори.

— Това е кръстосан разпит, господин Роузън. Ще го допусна.

Кунео:

— Не.

— Освен ръката ви друга част от тялото ви в даден момент влезе ли в допир с някоя част от тялото на Катрин Хановър?

— Възразявам.

— Отхвърля се.

Кунео:

— Не.

— Стояхте ли достатъчно близо до Катрин Хановър, за да можете да я докоснете в даден момент от разговора си?

— Възразявам!

Този път Браун, явно раздразнена от непрекъснатите прекъсвания, се замисли за момент. Харди се надяваше съдебните заседатели да са уловили сигнала.

— Отхвърля се. Сержант, отговорете на въпроса.

Кунео очевидно не искаше да го направи, но не можеше да откаже, макар че първо погледна към Роузън за помощ. В този момент той вече думкаше по всичките си въображаеми барабани, а очите му бяха станали тесни цепки, насочени към Харди.

— Може би.

— Може би? Бяхте ли или не бяхте достатъчно близо, сержант? Кое от двете?

— Да, бях.

— Стояхте достатъчно близо, за да я докоснете?

— Да.

— Но всъщност не сте докоснали нито ръката й, нито рамото й?

Роузън от масата си:

— Ваша Чест!

Само че Кунео, напълно изтощен, отговори преди съдийката да успее да се намеси:

— Не знам.

Зад него залата, която явно следеше внимателно показанията му, реагира така, че се чу дори през защитното стъкло, когато Кунео промърмори:

— Може да съм я докоснал един или два пъти по погрешка.

Харди застина неподвижен, след това нанесе смъртоносния удар:

— Съжалявам, Ваша Чест, не чух отговора. Може ли да ми го прочетат отново?

Джан Сондърс прочете думите на Кунео отново и без да влага чувства:

— Не знам — каза тя. — Може да съм я докоснал един или два пъти по погрешка.

Глицки и Трея продължаваха да получават от лекарите така наречените добри новини, обаче те явно не им носеха особено облекчение. Прекрасната новина беше, че ехокардиограмата беше отхвърлила категорично вероятността детето да е болно от стеноза на аортата. Днешната рентгенова снимка на сърцето на Закари не показа никакви аномалии или внезапно увеличаване на размера. Електрокардиограмата — жички и клеми, закрепени по цялото тяло на невръстното момченце, докато лежеше голо върху студения чаршаф на количката — също показа, че сърдечният ритъм е нормален. През цялото време бебето не проплака, а понесе всичко със стоицизъм, с който баща му можеше да се гордее.