Джон Лескроарт
Мотивът
На Лайза Сойър,
Отново и отново, и отново…
Нищо право не може да поникне на кривото дърво на човечеството.
Първа част
1
По своето местоположение — на една пресечка от Филмор Стрийт, където тя минава през заобиколената от стръмни предизвикателства Хейс Вали — Аламо Скуеър не е сред най-модерните местенца в Сан Франциско. Само че е едно от най-популярните, а на характерните плакати с изгледи от града в залива се мъдри редица от красиво реставрирани и боядисани в ярки цветове викториански постройки на три-четири етажа с лице към парка на Стайнър Стрийт, така наречените „Пъстри дами“. Плакатът превърна района донякъде в емблема на града, затова най-евтината от тези къщи сега струва три и нещо. Милиона.
Пожарът в дома на Пол Хановър, разположен насред квартала, започна към осем часа вечерта на дванайсети май, но първата пожарна команда бе повикана едва към осем и половина. Пожарите обичат старите викториански сгради. Въпреки че преди двайсет години къщата на Хановър бе оголена до скелета й — укрепиха я против земетресения и поставиха огнеупорна изолация, — викторианските постройки чисто и просто се отличавате нелепите си вътрешни пространства, с необичайната форма на стаите, с пролуките, с килерите и със странните си коридори. Тъй като затворената между стените топлина се издига нагоре, пламъците използват вертикалните подпори като димоходни канали, почти като комини, за да се издигнат лесно и бързо до покрива, откъдето обикновено най-напред се виждат кълбета дим.
Дори в квартал с повишено внимание към опасността от пожари, със стари и много ценни дървени къщи, разположени в непосредствена близост една до друга, никой не забеляза нещо нередно в дома на Хановър, докато огънят не стигна до недовършеното таванско помещение. Късната мъгла замаскира първата поява на дима, а вятърът го отвя. Докато един от местните жители си даде сметка, че онова, което вижда, всъщност не е мъгла, а гъсти облаци пушек, бълващ изпод стрехите на съседния покрив, пожарът вече се бе разгорял.
Веднага щом пристигнаха първите коли на пожарната — три цистерни, два камиона, двама началници на отряди, един помощник-началник и един спасителен екип, — двамата пожарникари от автостълбата на първата цистерна бяха започнали да се катерят към покрива на Хановър с намерението да го вентилират, като изрежат отвор с помощта на брадви и на електрически триони. Междувременно четирима души, облечени с предпазни панталони и якета и снабдени с кислородни маски — първата ударна група, — се добраха до предната врата, намериха я отключена и веднага я отвориха. Макар да носеха маркучи, които пръскаха вода под широк ъгъл, за да може да се доближат до пламъците, отвътре ги посрещна черен облак от горещ пушек, през който нищо не се виждаше. Изобщо не можаха да напреднат.
Ал Дейли, началникът на ударната група, говореше делово в микрофона на слушалките на радиостанцията си.
— Проникнахме през входната врата, Норм. Пожарът се е
Дейли разговаряше с началника на отряда си, Норм Шакли, който стоеше отпред на улицата. Думите му бяха сигнал за тревога. Разразил се пожар означаваше, че ще имат нужда от поне още една бригада — още четири цистерни, един камион и двама началници. При къща с тези размери и в такава непосредствена близост до съседните сгради потушаването на пожара може би щеше да наложи присъствието на пет пожарни команди — максимума, с който разполагаше Сан Франциско.
Вероятно до този момент вече бяха засегнати всичките четири етажа на къщата на Хановър. Нахлупил бялата си каска, Шакли се обади по спешност втори път и вдигна поглед, когато бръмченето на електрическите триони спря. Видя как кълбящият се черен пушек изригна към небето като огромна колона и каза в говорителя на радиостанцията си:
— Пробиха покрива, Ал. Отдръпнете се.
Съобщи на Ал, че вентилирането ще започне много скоро, а това бе потенциално много опасен момент. Ако пушекът в къщата беше достатъчно горещ — а никой не знаеше дали е така, — притокът на кислород в този момент можеше да предизвика изключително силна и често смъртоносна експлозия на обратна тяга. Затова първата ударна група изчака напрегнато до предните стълби на улицата, докато след минута и четирийсет секунди стълбът пушек, издигащ се от покрива, внезапно избухна в огнено кълбо, което озари нощното небе над четирите околни пресечки и се издигна на повече от трийсет метра.
Първите маркучи вече бяха прикачени за водния кран в ъгъла и при всеки от тях осем пожарникари изливаха по две хиляди и двеста литра вода на минута в пространството. Въпреки очевидно полезните действия на пожарникарите, те все едно се бяха наредили около огъня и се опитваха да го изгасят с плюнка. Обаче привидността лъжеше. Водата понижаваше температурата достатъчно, за да може Дейли отново да се приближи до сградата с екипа си.
Заради изрязаното отверстие пушекът, който доскоро изпълваше вестибюла, вече се разсейваше нагоре заедно с гъстия облак от пара, предизвикана от водните струи от маркучите. Само няколко секунди, след като екипът с маркучите престана да облива входа, Дейли се върна пред вратата с хората си. Той беше пуснал лампичката на каската си и имаше относително добра видимост през вестибюла към вътрешността на къщата и към пламъците, които продължаваха да ближат стените от всички страни. Размаха пожарогасителя в ръката си на широка дъга и пристъпи в мрака, следвайки лъча на лампичката на каската си. Отвсякъде го заобикаляха хаос и шум — притокът на въздух зад гърба му, засмукан от пожара, бумтенето на огъня, пращенето и пукането на дървото, ударите на брадвата, безплътните гласове, които крещяха в и извън сградата.
Дейли пръскаше и напредваше, пръскаше и напредваше. Крачка по крачка. Вестибюлът беше кръгъл, имаше висок таван и бе доста просторен — вероятно около четири метра в диаметър. Различаваше очертанията на горящите мебели покрай стените — нещо, което приличаше на закачалка, бюфет, може би стойка за чадъри или кошче за отпадъци. Пердетата на два от прозорците, чиято извивка следваше фасадата, бяха напълно обгорели. От дясната страна на Дейли имаше вход към друга отворена стая, а точно пред него друга врата водеше към хола. Накъдето и да погледнеше, виждаше само пламъци — приземният етаж бе целият обхванат от пожара.
Въпреки че обляха обилно къщата, огънят отново набираше сили и се разпалваше. Беше непоносимо горещо, опасно горещо. Дейли усети в ухото си бълбукане като от вода, но знаеше, че не е вода. Беше ушната му кал, която се топеше. Трябваше да се измъкне оттук незабавно. Нямаше да може да провери за евентуални жертви, докато пожарът не поутихне, а дотогава всичко живо в къщата щеше да е загинало — вече бе загинало, знаеше го.
При все това той направи още една-две крачки и вървейки, продължи да пръска. Цареше пълен мрак, с изключение на светлината от лампичката на каската му. Погледна към вратата към хола и се закова на място при вида на два силуета. Приведе се, за да ги разгледа по-добре — не че имаше нужда, — и се постара да съобщи възможно най-безизразно:
— Тук има две тела, Норм. Във вестибюла.
На улицата пристигаше втората противопожарна команда и Шакли издаваше заповеди едновременно на деветима души в пункта за възстановяване, където вече бе много напрегнато — носеха се напитки, бутилки с кислород и набори за оказване на първа помощ. Помоли Дейли да повтори думите си и той го направи, като добави:
