създаваше у Трея чувството, че е направила нещо потайно. И двамата знаеха, че не вземат мерки, за да го предотвратят. Това със сигурност бе знак за мълчаливото съгласие на Ейб.
Само че тя не бе напълно сигурна.
Докато поливаше цветята във вестибюла пред кабинета на Джакман, който служеше и като непретенциозна приемна за посетителите на областния прокурор, Трея мерна отражението си в огледалото на стената и си даде сметка, че хапе устни и че е изтрила червилото си — и горе, и долу. Приближи се още повече до огледалото и забеляза червени следи и по зъбите си. Нерви. Веднага трябва да се обади на Ейб и да му каже. Тъкмо бе изтрила червилото и заобикаляше бюрото си, за да направи точно това, когато Дизмъс Харди, посетителят на Джакман за единайсет часа и най-близкият приятел на Ейб, почука по рамката на отворената врата. И телефонът иззвъня.
— Ако търсят мен, тренирам за маратон и не искам да ме безпокоят — каза Харди.
Трея го погледна развеселено и толерантно и пресегна да вдигне телефона.
— Кабинетът на прокурора. — Заобиколи бюрото и намръщена седна на мястото си. — Не, какво за нея? — Трея послуша известно време, след това поклати глава. — Не съм чула нищо и никой не е звънил на Кларънс за подобно нещо. Да, сигурна съм. Искаш ли да попитам Диз? Той е тук.
Харди погледна към нея малко изненадано.
Трея вдигна предупредително пръст, заслуша се и след това му каза:
— Кейти Уест — кметица на града от пет месеца — иска да се срещне с Ейб. Той пита дали не си подочул какво става в общината.
— Само слухове, че тя се кани да го уволни, обаче не им вярвам.
Трея каза в слушалката:
— И той не е чувал нищо. — Пак се заслуша. — Добре. Е, каквото и да е, на твое място не бих се тревожила. Не, знам. Късмет.
Затвори и си даде сметка, че не беше съобщила на съпруга си собствената си новина,
— Добре ли си? — попита Харди.
— Добре съм. Просто съм малко разсеяна.
— Е — подхвана Харди с интонацията на Били Кристъл от съботното ток шоу, — не е важно как си, а как изглеждаш, а ти, скъпа, изгледаш прекрасно. — Когато Трея не реагира, той стана по-сериозен. — Ейб наистина ли се тревожи? А ти?
— Не, едва ли. Просто предпочита да е подготвен, когато има възможност.
— Майтапиш ли се? Ейб? — И после: — Всъщност чудя се какво иска Кейти.
— Каквото и да е, трябва да е нещо важно, не мислиш ли? Викала го възможно най-бързо. Настоявала да се яви лично.
Кейти Уест бе общински съветник шест мандата, а през последните няколко години преди избирането й за кметица редовно присъстваше на неофициалните „работни срещи“ на Кларънс Джакман, които се провеждаха почти всеки четвъртък в ресторанта на Лу Гърка, който се намираше точно срещу Съдебната палата. Глицки — всъщност и Трея, и Харди — също беше член на тази група, затова между кметицата и заместник-началника на полицията отдавна се бе установила добронамереност и взаимно уважение.
Въпреки това в нейния кабинет Глицки не можеше да седне и да се отпусне, а стоеше прав в средата на килима.
Кейти също остана зад голямото си и орнаментирано дъбово писалище. През отворените двойни прозорци зад гърба й центърът на Сан Франциско блестеше предимно в бяло, докато мъглата се вдигаше. Уест беше дребничка и деликатна, но крехкото й тяло не можеше да прикрие непоколебимата й воля и пронизващата й като лазер интелигентност. Близо шейсетгодишна, тя се чувстваше в свои води в светското общество, беше възпитана в старите норми, примесени с изострено чувство за гражданска отговорност, и бе до мозъка на костите си прагматичен и умел политик. Беше играла донякъде против правилата, като бе афиширала убедеността си, че ако се наложи, би взела присърце всеки проблем, какъвто и да е той. И това й бе донесло изборната победа.
Тази сутрин Глицки откриваше от собствен опит, че това не са само празни приказки.
— Просто не мога да го приема, Ейб. Пол Хановър, когото познавам — а аз го познавам от трийсет и пет години, — не би застрелял годеницата си, не би се самоубил и не би опожарил къщата си. Не се е случило това.
Глицки не възнамеряваше да й възразява. Поне не засега, преди да е научил за какво става дума. Допускаше, че просто има нужда някой да я утеши.
— Изобщо не допускам, че Джон Страут иска да постановява каквото и да било — рече той. — Това е просто обичайната медийна лудост. Запълват мълчанието, което толкова мразят.
Ъгълчетата на устните на Уест леко се извиха нагоре одобрително, но почти недоловимата усмивка бързо се стопи.
— Смятам, че е нещо повече от това. Научили новината от, цитирам, „източник в полицията“.
— И аз чух това. Твърдението е, че не могат да изключат вероятността да е извършено убийство, последвано от самоубийство. Честно казано, наистина не могат. Възможно е да е станало точно така.
Глицки се въздържа от мнение, както правеше винаги, но нямаше да се изненада, ако Страут в крайна сметка стигнеше до този извод. На този етап изглежда наистина ставаше дума за убийство и за самоубийство. Само че той не възнамеряваше да настоява по този въпрос през кметицата.
— Не те виня, че си ядосана на този глупав репортаж, само че се сблъскваме с такива неща ежедневно. Ако искаш, ще се погрижа да те информират за всеки етап от разследването. Така ще можеш лично да свикваш пресконференции и дори да се позабавляваш.
Само че забавлението не влизаше в плановете на кметицата. Тя нетърпеливо тръсна късата си прошарена коса с бързо, сякаш птиче движение.
— Не, искам нещо повече. И точно затова те повиках, Ейб. Искам със случая да се заеме някой, на когото имам доверие. Не може да е, както изглежда. Няма да допусна да опетнят името на Пол Хановър заради нещо, което не е извършил. — Познаваш ли Дан Кунео? — остро попита тя.
— Разбира се.
— Какво знаеш за него?
Глицки знаеше, че не го харесва. Допускаше, че чувството е взаимно. Кунео никога не бе работил в отдела под ръководството на Глицки, а още по-лошото бе, че преди няколко години той всъщност бе обвинил Глицки и Дизмъс Харди в заговор, целящ да снеме от клиент на Харди обвинение в убийство. Само че Уест нямаше нужда от урок по история на отношенията между него и Кунео.
— Марсел Лание твърди, че е свестен. Справя се.
— Боже, каква гореща препоръка! — Светлите очи на Уест очаквателно се приковаха върху Глицки.
Устните му леко се повдигнаха — опит за усмивка — и той сви рамене.
— Не го познавам лично. Какво за него?
— Последната емисия новини, която гледах, посочваше него като източника от полицията. Той ръководи случая. Мисля, че умира за вниманието на пресата и вече прави прибързани изводи. Смятам, че не е подходящ за случая.
След миг Глицки кимна.
— Искаш ли да поговоря с Лание? Струва ми се, че може да назначи партньор на Кунео, макар да се говори, че обича да работи сам.
— Чувала съм, че не може да задържи нито един партньор. — Кейти Уест задраска върху попивателната си. — Всъщност, Ейб — тихо изрече тя, — преди да те помоля да дойдеш тук, позвъних на Франк Батист.
Това бе началникът на полицията, шефът на Глицки, който му бе издействал повишението, фактът, че Уест го споменаваше в този контекст — деликатно наистина, — бележеше промяна в нещата.
— Попитах Франк кой по негово мнение е най-добрият инспектор, разследващ убийства в града, и той посочи теб.
— Не съм сигурен дали е така, макар че, разбира се, съм поласкан — отвърна Ейб. — Но както знаеш,
