вече не работя в отдел „Убийства“. Там разполагат с кадърни хора.
Уест го изгледа продължително.
— Ейб, не ми се иска да увъртам. Ще го смятам за лична услуга, ако се съгласиш да помогнеш при разследването на този случай. Батист се съгласи временно да назначи друг човек, който да поеме административните ти задължения, пресконференциите, публичните изяви и т.н. Не е тайна, че ненавиждаш тези неща. Промяната ще ти допадне.
— Ами Кунео?
— Това е полицейски въпрос, Ейб. Сигурна съм, че тримата с Франк и с лейтенант Лание ще успеете да намерите някакво решение.
Глицки погледна над рамото на кметицата към града. Макар че в стаята не беше много топло, той леко се бе изпотил и изтри челото си с ръкава.
— Госпожо кмет… — поде той.
— Моля те, Ейб — вдигна ръка тя. — В ресторанта на Лу Гърка винаги си ме наричал Кейти. Продължи да го правиш.
Получи позволение, но не се изкушаваше да се възползва от него. Кимна уклончиво и си пое дъх.
— Канех се да кажа, че не може да се предскаже как ще се развие едно разследване. Боя се, че няма да успея да открия онова, което търсиш.
— Но аз не търся нищо.
— Извинявай, но на мен ми се струва, че никак не ти се иска да установя, че Хановър е убил някого. Или че се е самоубил.
— Не, ако е направил това, това ще откриеш. И аз ще го приема. Но искам човек, който наистина ще разследва. Някой, който няма да излиза пред пресата още на първия ден и да заявява, че случаят му прилича на убийство и на самоубийство и че като че ли Хановър е убил приятелката си.
Глицки захапа вътрешността на бузата си.
— Добре тогава. Трябва да те попитам още нещо.
— Разбира се. Каквото и да е.
— Какви бяха отношенията ти с него? С Хановър?
Кметицата притвори очи.
— Той ми беше приятел и дарител за кампанията ми.
— Нищо повече?
Тя изпъна гръб:
— Какво намекваш?
— Нищо не намеквам. Просто питам. Наречи го начало на разследването ми.
— Добре, така да бъде, но отговорът е същият. Той ми беше приятел и дарител, нищо повече.
— Добре.
Уест наклони глава на една страна.
— Не ми ли вярваш?
— Щом го казваш, ще ти повярвам, обаче ти имаш много приятели и много дарители. Интересът ти към факта как ще бъде запомнен един от тях след смъртта си ми се струва малко… необичаен.
Уест отново задраска по попивателната си.
— Не е важно как ще го запомнят хората — каза тя. — Или поне не е важно само това. То има само второстепенно значение. — Тя помълча малко. — Опитвам се да разбера — ако не го е извършил той, значи някой друг… го е убил.
— Смяташ ли, че може да е била приятелката му Миси? От чутото допускам, че другия труп е нейният.
— Ако се окаже, че е била тя, добре. Поне ще знаем със сигурност. Някой поне ще е провел истинско разследване, защото Пол заслужава това. — Тя снижи глас и присви очи. — Искам да бъда сигурна, че който и да го е убил, е или мъртъв, или заловен. Наречи го чисто и просто отмъщение, но този човек ми допадаше и никак не ми се вярва да е убил някого или да се е самоубил. Добре, може и да е била Миси, но ако не е била тя…
Глицки скочи:
— Има ли причина да смяташ, че може и да не е била тя?
— Каква например?
— Не знам. Делови проблеми, семейни въпроси, нещо, за което си чула?
— Не, но ще се чувствам по-спокойна, ако бъдат елиминирани различните вероятности. — Тя обърна ръката си с дланта нагоре. — Е, какво ще кажеш, Ейб. Искаш ли да помогнеш на една уморена възрастна жена да намери малко спокойствие?
Това не беше точно молба. Уест беше толкова уморена, колкото е една пчеличка или ученичка. Глицки нямаше друг избор. Отдаде чест и каза:
— За мен ще бъде удоволствие.
В качеството си на заместник-началник Глицки разполагаше със служебна кола и с шофьор сержант Том Паганучи, — които му бяха дадени на разположение. Паганучи беше смръщен, мълчалив и лоялен, а това напълно устройваше Глицки. Той не правеше предложения, не изказваше мнението си и задаваше само свързани с работата въпроси, макар че бе готов да откликне и по други теми, ако Глицки го запиташе направо. Никога не подемаше разговор, а чакаше да получи инструкции, които след това изпълняваше с пълна телесна и умствена всеотдайност.
Беше на четирийсет и три години, здраво сложен, гладко избръснат и преждевременно побелял. Глицки го бе попитал през първия им ден заедно и бе узнал, че шофьорът му е женен и няма деца, но това бе всичко, което знаеше за личния живот на Паганучи, макар да бе сигурен, че шофьорът му не гледа комедии през свободните си вечери.
Паганучи чакаше шефа си със запален двигател там, където го бе оставил половин час по-рано, на улицата пред общината. Глицки се настани отзад. Затвори вратата и за миг се отпусна на удобната черна кожена седалка. Погледна часовника си — дванайсет без десет.
— Смяташ ли, че шефът е в кабинета си, Том?
Паганучи се пресегна към интеркома:
— Ще позвъня.
— Не, чакай. Какво всъщност да му кажа? — Глицки не очакваше отговор от Паганучи, а и бездруго нямаше да получи такъв. Въздъхна шумно. — Добре, да тръгваме.
— Да, сър. Накъде?
— Към Аламо Скуеър.
Паганучи включи на скорост и потегли.
— Беше тук, докато прибраха телата, сър — каза Бекер. — Сигурно след това се е прибрал, за да поспи малко.
Стояха навън на бетонните стълби, където Бекер бе дошъл в отговор на поздрава на Глицки.
— Ами вие? — попита Глицки.
— Какво аз?
— Няма ли да поспите?
— Не е в плана — поклати глава пожарникарят. — Не и докато не остана доволен от свършеното тук.
— А не сте ли?
— Имам доста добра обща представа, сър, но ще съм по-спокоен, ако получа повече отговори.
— Какви например?
— Ами например множеството огнища на пожара — сви рамене Бекер. — Мястото е пламнало толкова бързо и пожарът го е обхванал така изцяло, че някой явно е знаел точно какво прави. — Той посочи зад гърба си към овъглените останки от къщата. — Обаче ние сме обработили само едното огнище. Искате ли да влезем да погледнете?
Без да дочака отговора му, той го поведе към все още запазената входна врата. Част от тавана над
