— Няма нужда от линейка.
Което означаваше, че хората са мъртви.
Само секунда бе нужна на Шакли, за да осмисли чутото, след това се обърна към помощника си, който действаше като момче за всичко.
— Намери Бекер — нареди му той — и се обади в отдел „Убийства“.
Арни Бекер, четирийсет и три годишният главен инспектор по палежите, прикрепен към Бюрото за разследвания на пожари, пристигна с втората пожарна команда. В подобни случаи задачата на Бекер беше да определи причината за пожара. За да успее да го направи, той трябваше да влезе в сградата и да разследва всички подробности — овъглените следи по стените, декалцинирането на гипсовите изолации, начина на напукване на дървените подпори, състоянието на електрическата инсталация и т.н. — с надеждата да открие откъде е започнал пожарът и ако е възможно, да разбере какво го е причинило.
Бекер беше ветеран в пожарната команда, работеше там от двайсет години. Тъй като цялата му служба бе преминала в Сан Франциско, той бе много добре запознат с викторианските постройки и знаеше, че тази къща, с всички места в нея, където може да скрие огънят, най-вероятно ще гори цяла нощ, а може би дори на следващата сутрин. Нямаше да открие отговора скоро.
Въпреки това го чакаше доста работа. В района се бе струпала огромна тълпа зрители, още хора се стичаха от къщите на улицата и от откритата площ на Аламо Скуеър зад тях. Това бяха евентуалните му свидетели — хората, с които той и екипът му трябваше да разговарят. Част от тях вероятно живееха в квартала и може би бяха забелязали нещо подозрително.
Нуждаеше се от цялата информация, до която можеше да се добере сред почти безкраен брой възможности, най-дразнещата от които беше, че ако пожарът е причинен от палеж, ако някой умишлено бе подпалил къщата, най-вероятно все още бе сред тълпата, наслаждаваше се на стореното, а може би дори се бе покатерил на някой кипарис на Аламо Скуеър и изпитваше чувствена наслада от гледката. Бекер и преди бе имал такива случаи.
В Сан Франциско полицаи от оперативните части са прикрепени към разследванията на пожари, затова Бекер разполагаше с доста помощници, които изпрати да разговарят с когото успеят. Нямаше да провеждат официални разпити — поне не още, — но искаше да разполага с имената и с телефонните номера на всички. Ако хората откажеха тази информация, това можеше да е признак на нещо. Ако пък не можеш да им затвориш устата, това също можеше да значи нещо. Бекер не знаеше нищо, включително и какво не знае. Така че това беше шансът му да започне да събира информация от всеки възможен източник и той се зае много сериозно със задачата си. Хората му наобиколиха тълпата и заработиха от задната й част към средата.
Самият Бекер се запъти да поговори със съседа, съобщил за пожара, който чакаше наблизо, за да помогне на пожарните коли да се ориентират при пристигането си, само че по онова време те вече не се нуждаеха от помощта му. Внезапно до него се появи партньорът му от отдела за палежи, Дж. П. Дод — двайсет и осем годишен, с военна подготовка, компетентен и хладнокръвен. Нощта около тях представляваше калейдоскоп от светлини в мрака — жълтото сияние на огъня, червените лампи на пожарните коли, бялата светлина от каските на пожарникарите, а сега и прожекторите на телевизионните екипи. Сериозното лице на Дод имаше особено мрачно изражение.
— Намерили са два трупа, Арн. Шакли те вика веднага.
Пожарът продължаваше да бушува в задната част на къщата и на горните етажи. Двата маркуча, с които работеха пожарникарите, се извиваха по пода на вестибюла и се губеха отвъд рамката на вратата вдясно, някъде в огнената преизподня. Бекер, вече облечен в предпазния си костюм и с каска, бе смъкнал кислородната маска върху лицето си и прокарваше широкия лъч на фенерчето си по труповете. Приклекна като бейзболен кетчър, защото от опит знаеше, че постави ли коляното си на пода, със сигурност ще изпита адска болка.
Дрехите бяха обгорени там, където са били изложени на пламъците, но въпреки че двете тела лежаха по гръб на пода, той не можеше да разпознае пола им. Едното тяло беше по-едро, а другото бе по-дребно, така че вероятно бяха мъж и жена, само че не можеше да бъде сигурен, докато патологът не приключи работата си. Косата и всички характерни белези на лицата бяха обгорени.
Все пак нещо в положението на телата им го порази. Беше виждал много мъртъвци — жертви на пожар, както и жертви на убийство или на самоубийство, открити на мястото на пожара, но починали преди това. Знаеше от опит, че телата на хората, които са загинали вследствие на изгаряне или на вдишване на пушек, докато пожарът бушува около тях, обикновено се свиват в ембрионална поза. Жертвите на убийство или самоубийците най-често лежат там, където са паднали, и случаят с тези два трупа по-скоро беше такъв. Забелязваше се характерното свиване на крайниците при изгарянето на плътта, обаче то беше различно от свиването, което бе наблюдавал при сгърчените тела на хората, умрели по причина на пожара и само на него.
Подозрителен по природа, а сега и поради обстоятелствата, Бекер пресегна към подобното на фенерче приспособление, което носеше на колана си — многогазов детектор AIM–32/50. Включи го и го разклати над очертанията на по-дребната жертва — тази, която се намираше по-близо до вратата. Не остана учуден, когато устройството отчете наличието на бензин.
Значи най-вероятно е палеж, помисли си Бекер. А съдейки по позите на телата, възможно бе да става дума за убийство, или пък за убийство и самоубийство.
Прибра газовия си детектор, след това отново прокара фенерчето по по-дребното тяло пред себе си. Точно над главата му се разнесе оглушителен трясък, който разклати сградата и върху му се посипаха въглени, но той почти не ги чу и не ги забеляза. Малката и съвършено кръгла дупчица на тила, над и зад мястото, където би трябвало да се намира ухото, което бе изгоряло, привлече цялото му внимание. Бекер прекрачи торса на по-дребния труп, придвижи се по все още подгизналия килим, приклекна и насочи фенерчето си към другата жертва. Пъхнат под торса метален предмет проблесна на светлината. На този етап Бекер нямаше да докосва нищо, но изкриви траекторията на лъча достатъчно, за да си даде сметка, че пред себе си вижда дулото на пистолет.
Малко след единайсет през нощта сержант Кунео от отдел „Убийства“ на полицейското управление в Сан Франциско паркира колата си без опознавателни знаци на отсрещната страна на Аламо Скуеър и си запроправя път през огромната, ужасена и разтревожена тълпа. Веднага си даде сметка, че пожарът ни най-малко не е овладян. В момента като че ли горяха три съседни къщи, а сред тълпата долови откъслечни и изпълнени с паника разговори на хора, които вероятно живееха тук. Хората наблюдаваха като омагьосани, някои плачеха, а други приглушено разговаряха. Когато се приближи, забеляза отцепен с кордон участък на стълбите нагоре по улицата, които водеха към парка.
Кунео знаеше къде трябва да отиде и се насочи право към бялата каска, която забеляза да се извисява над тълпата. Бялата каска принадлежеше на командира на пожарникарите. На мястото на всеки пожар имаше командир, чиято власт в съответния участък бе абсолютна. Ако ще дори президентът на САЩ да се появи и да поиска да огледа по-отблизо, командирът можеше да му нареди да изчака и това щеше да сложи точка на разговора.
Кунео се приближи достатъчно, за да различи някои от лицата на хората, скупчили се около командира тук — на табелката с името над левия му джоб пишеше „Шакли“. Беше по-висок от Кунео, чийто ръст бе около метър и осемдесет. Сержантът си проправи път между тълпата, извини се и показа значката си. Шакли кимна разсеяно, каза нещо по радиостанцията си и отново се обърна към Кунео.
— Трябва да се видите с Бекер — посочи той към стълбите. — Мъжът, който говори с жената с коженото яке.
Кунео кимна в знак на благодарност и се запъти натам. Беше нервен мъж малко над четирийсетте, който не можеше да стои спокойно или да мълчи — не можеше да се храни, да изслушва свидетел или свой колега, без да си тананика — и тази негова особеност му пречеше да има постоянен партньор в отдела. Вече повече от година работеше предимно сам. Другите инспектори го смятаха за особняк, макар и не чак за откачалка. Разликата бе съществена.
Лицето на Кунео притежаваше странна хубост, но освен това бе и някак разкривено — все едно някога се бе разпаднало на съставните си части и след това бе сглобено не съвсем прецизно. Носът му отначало
