щръкваше остро, сетне се извиваше наляво и се сплескваше, все едно някой го бе натиснал като кабарче. Понякога изглеждаше кривоглед. Явно като младеж бе страдал от тежко акне, но кожата на бузите му не бе изпъстрена с белези, а бе изопната и лъщеше — може би поради твърде многото пилингови процедури. Отделните части на лицето му не предполагаха факта, че съчетанието им всъщност допадаше на приятелките му.
Кунео стигна до стълбите. Дори тук, на отсрещната страна на улицата и в убежището на парка, беше неприятно горещо заради пожара. Кунео си взе стиропорена чашка с вода от масата, която някой бе поставил, и се приближи достатъчно, за да чува разговора на Бекер и на жената с коженото яке. Не беше съвсем млада — може би на неговата възраст, прецени инспекторът, — но все още беше много привлекателна. Кунео имаше чувствителни и винаги насочени антени по отношение на жените — просто не можеше другояче, а и не виждаше причина да се променя. Отблизо забеляза, че якето на жената е разкопчано и отдолу се вижда зряло, но стегнато тяло, облечено със синя копринена блуза, а по-надолу — тънка талия и маркови джинси. Средно дългата й коса с изискана прическа улавяше отблясъците от огъня. Едно от сладурчетата без възраст, помисли си той, докато механично потърси с поглед венчална халка — не че имаше някакво значение. Жената носеше халка.
Той се приближи още една крачка и започна да почуква ръба на чашата си с пръсти.
— … веднага щом го видях по телевизията — казваше жената. — Бях тук с Пол днес следобед, затова знаех точно…
Бекер вдигна пръст, за да я накара да замълчи, и погледна право към Кунео.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
Кунео бързо вдигна чашата към устните си и изгълта последните парченца лед. Показа значката си и промърмори, смучейки малките кубчета:
— Извинете. Дан Кунео от отдел „Убийства“.
Бекер протегна ръка:
— Бекер от „Палежи“. И точно с това си имаме работа тук.
Жената се обърна с лице към Кунео.
— Вие сте от отдел „Убийства“, така ли? Значи вътре някой е умрял? — Сетне отново се извърна към Бекер. — Сигурен ли сте? Боже, сигурно е Пол!
— Пол кой? — попита Кунео.
— Пол Хановър. Това е неговата къща. — Жената се обърна и се загледа към онова, което бе останало от къщата. Пожарът вече бе унищожил по-голямата част от постройката. Предната врата бе запазена, както и значителна част от втория етаж, но третият и четвъртият бяха напълно разрушени.
— Той там ли е? Трябва да го извадите, преди…
— Няма причина да го вадим, госпожо — прекъсна я Бекер. — Още преди половин час е бил мъртъв. Съжалявам, ако сте го познавали. — Бекер посочи към къщата и каза на Кунео: — Насочват основните потоци — онези големи маркучи, — за да се опитат да запазят максимално местопрестъплението, обаче не се знае дали ще успеят.
Кунео кимна.
— Съобщиха ми за двама души.
— Така е.
— Мили боже! — отново възкликна жената. — Сигурно е Миси.
Кунео се извърна от къщата към жената и отново се представи, като показа значката си.
— А вие коя сте?
— Катрин Хановър. Снахата на Пол. Той живее… живееше тук.
— Извинете, да не би да говорите за
— Имате предвид адвоката ли? Да. — Тя отново погледна към къщата. — Не мога да повярвам, че той е вътре.
— Някой е вътре, но не знаем дали е господин Хановър. Или пък Миси.
— Коя е Миси? — попита Кунео.
— Мишел Д’Амиен, приятелката на Пол. Годеницата му. Всички я наричаха Миси. Щяха да се женят през есента. — Жената внезапно изпадна в паника. — Защо не направите нещо? Не можете просто да ги оставите там. Нищо няма да остане от тях.
С присвити устни Бекер размени поглед с Кунео. И двамата знаеха горчивата истина, че телата вече бяха неузнаваеми, бяха обгорели без всякаква надежда да бъдат разпознати. Установяването на самоличността и съдебните улики щяха да дойдат най-вече от лабораторията. Нито те, нито който и да е друг можеше да промени това.
— Госпожо Хановър — поде Бекер, — може би ще е по-добре да седнете някъде. Или да се приберете у дома. Каквото и да става тук, ще отнеме доста време. Можем да вземем адреса и телефонния ви номер и да се свържем с вас утре сутринта.
Само че Кунео все още не искаше да я пусне да си върви.
— Правилно ли ви чух да казвате, че по-рано през деня сте идвали в къщата?
— Да.
— Защо?
— Исках да поговоря с Пол за нещо. Семейни въпроси.
— Срещнахте ли се с него?
Тя кимна:
— Да, пихме кафе. — Очите й отново се отместиха към огнения пъкъл. Вдигна ръка и разтърка челото си. — Не е възможно той да е вътре в този момент. Просто не е възможно. Миси също.
— Миси беше ли тук, когато говорихте с Пол? — попита Кунео.
— Не. Не знам. Не я видях.
— И какви бяха тези семейни въпроси?
Жената се сепна от въпроса и се намръщи:
— Защо? Какво значение има?
Кунео погледна към Бекер, който сви рамене. Сетне отново погледна към Катрин Хановър.
— Не знам. Ако човекът е мъртъв, ще бъде разследвано всичко, което е правил през последните си часове. Ако става дума за палеж, както смята инспектор Бекер, възможно е някой да е причинил пожара, за да убие някого в къщата. Ще трябва да науча всичко за този последен ден.
— Ще ни извините ли за момент, госпожо? — намеси се Бекер. Без да изчака отговора й, той мина пред нея и хвана Кунео под ръка, за да принуди да се обърне. Щом се отдалечиха на десетина стъпки, рече: — Преди да стигнете твърде далеч с нея, може би трябва да знаете, че има пистолет под гърдите на по-едрия труп, може би на мъжа, Хановър. Има и дупка като от куршум в една от главите. В нейната. Може да има и в неговата глава, обаче не исках да го пипам, за да го обърна и да проверя.
— Значи убийство и самоубийство?
Бекер отново сви рамене.
— Може би. Тока поне изглежда. Пистолетът беше под неговото тяло.
— Значи се е самоубил и е паднал върху пистолета?
— Може би. Възможно е. Това би обяснило нещата. Ако цялата къща изгори, направил съм много снимки. Разгледайте ги утре и тогава решавайте. Ако все пак им се удаде да спасят вестибюла, може да преустановим операцията и да успеем да влезем, като се съмне. — Той погледна към пожара. — Едва ли ще е преди това.
Кунео кимна и погледът му се плъзна към отсрещната страна на улицата, където повечето от усилията на пожарникарите в момента бяха насочени към къщите от двете страни на дома на Хановър. Бекер имаше право. Може би поне част от местопрестъплението щеше да бъде спасено.
— Откъде се появи тази жена?
— Каза, че била у дома, гледала новините и разпознала къщата.
— Къде са другите от семейството й?
— Не знам. Не я попитах. Може би няма други. Тъкмо бяхме започнали да разговаряме, когато се появихте.
— Добре — Кунео хвърли поглед към госпожа Хановър, която също наблюдаваше пожара като
