Норман Луис
Специалист от Сицилия
ЧАСТ ПЪРВА
1
Три седмици след като съюзниците нахлуха в Сицилия през 1943, малък отряд мароканци от англо- канадската армия, която напредваше навътре от крайбрежието, уби командира си и дезертира. Като заграбиха четири джипа, мароканците офейкаха от полесражението на запад и го удариха на мародерство. Когато бензинът им свърши в Кампамаро, те превърнаха селото в своя крепост и база за набези в околностите. Вдигнали над коленете галабеите си, с развяващи се плитки и с ножове между зъбите, те връхлитаха от мрака върху уединени чифлици, грабеха, палеха, режеха главите на непокорните и изнасилваха мъже, жени и деца; сетне с крясъци и кикот бързаха обратно в Кампамаро с плячката, украсили ръцете си с колекция от пръстени, изтръгнати или отрязани от пръстите на жертвите. Понякога влачеха със себе си някое и друго момиче или момче, а когато свършеха с тях и изтерзаните, окървавени деца се измъкваха с пълзене, те думкаха барабаните си и лудуваха цяла нощ.
През нощта на третия ден от престоя им в Кампамаро седемнадесетгодишният Марко Ричоне, който още при появата на мароканците се беше укрил заедно с майка си и сестричката си в една стара изба за зехтин, се измъкна и се добра през планините до чифлика на най-близкия в околността „почтен мъж“, Таляфери от Сан Стефано.
Таляфери — дребен, съсухрен от слънцето селянин, който беше живял много години в Америка — повика тримата си подчинени от братството и всички заедно скроиха план за действие. Тъй като разбираха, че са много малко на брой, за да се опълчат срещу мароканците с оръжие, а и не бяха сигурни дали подобна съпротива ще остане безнаказана след пристигането на основните съюзнически сили, те измислиха класическо разрешение на проблема. Марко Ричоне описа обстановката в района на Кампамаро: мароканците гладуват, няма никакъв хляб, а селяните са изклали и изяли всички други животни освен свинете, които съгласно мюсюлманската религия не стават за ядене. Намериха девет пилета из стопанствата на Сан Стефано, заклаха ги и ги инжектираха с мишемор. Ричоне се нае да отнесе пилците в Кампамаро. Дадоха му велосипед и той пое по планинския път към селото, окачил пилетата на кормилото. Щом се появи в селото, мароканците рипнаха отгоре му, виейки като песове. Вързаха му ръцете и го замъкнаха в една барака, където му се изредиха — от старши сержанта надолу по чин и старшинство — всички, които пожелаха. Сетне изпекоха пилетата на шиш и ги изядоха. Изтече повече от половин час, преди да се прояви парализиращото действие на отровата, проникнала в тъканта, нервите, кръвта и костите и избила накрая през върха на всеки косъм от твърдата коса на мароканците. С кипнали вътрешности мароканците се мятаха с вопли във всички посоки, разкъсваха с нокти плътта си, повръщаха жлъчка, а от задниците им струеше кървава слуз. Смъртта настъпваше бавно, един успя да изпълзи на половин миля от селото и там, задъвкал буца пръст, издъхна цели осем часа по-късно.
Преди, да изтече денят, всичко свърши и в Кампамаро трябваше да помислят какво да правят с труповете на единадесетте мароканци. Те усложняваха положението, защото се разчу за появата на съюзнически авангарди в околността. Изходът бе предложен от досетливия Ричоне, който измъкна отнякъде един захвърлен от немците автомат и с него направи на решето труповете, като преди това ги разположи така, сякаш те бяха паднали с оръжие в ръка и с лице към врага.
Хитростта беше по на почит от храбростта в Кампамаро и в селото започнаха да гледат на Ричоне като на герой. Преди богослужението свещеникът дон Емилио Кардона го прегърна на прага на черквата пред очите на всички. Земевладелецът дон Карло Маня даде да се разбере, че не възразява той да се сгоди за дъщеря му, която беше слабоумна, но имаше най-голямата зестра в областта. Група старци, които всеки ден в пълно мълчание играеха карти в селската кръчма и не допускаха никого при себе си, го поканиха да играе с тях. Мина повече от седмица, преди първите съюзнически танкове да влязат в Кампамаро, а дотогава труповете на мароканците, които никой не беше пипнал, пострадаха от горещината и от рояците сиви врани в околността. Съюзниците не проявиха никакъв интерес, извлякоха труповете през нощта и ги заровиха в зеленчуковите градини, където те щяха да послужат вместо тор.
С приключването на този епизод завърши и участието на Кампамаро в световния конфликт, но ролята на Марко Ричоне за спасяването на селото не мина незабелязана и за нея се заговори. Проявените от Ричоне качества не се срещаха често, за да бъдат пренебрегнати. Нанесеният от Мусолини удар върху братството на почтените го беше отслабило и обезкръвило; страшното някога братство сега се оглавяваше от непрекъснато намаляващ брой старци. Мнозина от тях смятаха, че няма да е зле да се посмекчат строгите изисквания и да се потърси нова кръв.
Не мина и месец и в един дом в Сан Стефано зад спуснатите капаци на прозорците се състоя рядка и вълнуваща церемония, при която Таляфери и тримата му подчинени се събраха да приемат Ричоне за член на братството. Петимата, облечени като за сватба в тесни тъмни костюми, насядаха около една маса; сетне, използвайки кухненския нож вместо обреден кинжал, всеки от тях прободе върха на палеца си. Капките кръв падаха и се смесваха върху къс хартия със знаци, преписани от книгата на свети Киприан — селски наръчник по магия, който винаги може да се намери в такива затънтени планински села. Таляфери подържа хартията над пламъка на една свещ, изгори я и церемонията завърши. Никой не продума нито дума. Петимата станаха и се прегърнаха.
Церемонията потресе Марко Ричоне. Отсега нататък той щеше да принадлежи на тях, щеше да бъде верен само на тях и на никой друг. Вече нямаше защо да раболепничи пред закона, да се тревожи да не престъпи божите заповеди, защото тайнствените мълчаливи хора, които го взеха под закрилата си, сами диктуваха законите и по своему опрощаваха греховете. От него се искаше само да бъде предан на непоклатимия кодекс и на онези, които живееха по него; а тъй като богатството и общественото положение не означаваха нищо в братството, негови членове можеха да бъдат и овчари, и принцове; но те можеха да бъдат разпознати начаса сред тълпата по твърдия им поглед, по онова зловещо спокойствие, което идва от съзнанието за собствената сила и неуязвимост.
2
Отвън цареше обедното спокойствие на големия славен град, потънал в тъмнооранжево под многото си куполи; вътре — напрегната апатия сред поръждавелите палмови листа на хотел „Соле“, където всяка палма сякаш тънеше в малка пустинна мараня. Бяха изпратили Марко с почти безнадеждната заръка за мартини в един град, който не предлагаше нищо друго освен марсала; при това във виното често имаше противно много жълтък. Брадли остана да отбива нападките на Локатели.
— Пот ме избива всеки път, когато мисля за това — рече Локатели. — Той дори още не е възмъжал. Двадесет и две годишен хлапак.
Брадли престана да тананика самодоволно Non Ti Scorda di Me1, мелодия, пропита от носталгията, която бе обзела всички към края на войната.
— Тук годините не са същите — каза той. — Тези хлапаци растат бързо. Преди да навършат двадесет, те вече са зрели хора със съзнание за отговорностите си. На вид може да е хлапак, но всъщност е сериозен семеен мъж.
— Знаеш ли на колко години е жена му?
— Четиринадесет. Какво от това? Такъв е обичаят тук.
— Досега не са ни възлагали по-сериозна задача от тази.
— И едва ли ще ни възложат.
— Ще ни изстинат местата, ако нещо се оплеска.
— Нищо няма да се оплеска. Той е човек на дон К. и това ми стига. Дон К. не е вчерашен, още не съм срещал човек като него. Нашият приятел ще изпълни всичко, каквото му е наредено. И то компетентно.
Брадли скопчи ръце, а сетне ги разтвори, като с този жест сякаш събра и отхвърли всички други възражения на Локатели. Той съзнаваше, че е човек, в чиито жили тече по-хладна кръв, който не действува импулсивно, защото всичко обмисля, и се стараеше някак си да компенсира това: беше прихванал от италианците изразителната им жестикулация, както и цяла гама от екзалтирани възгласи. И сега запремигва ненужно, а сдържаният и навъсен Локатели, който рядко използваше ръцете си освен при хранене,
