предизвикат.
3
Два дни по-късно Марко се отправи с Брадли и Локатели към Монтелупо, селото на бандитите. Той ги беше посъветвал да не отиват с него, но отстъпи пред настойчивостта на Брадли. За това пътуване Брадли беше наел един фиат четиристотин с регистрационен номер от Палермо, а двамата американци се бяха преоблекли като търговски пътници в лошо ушити костюми от местна тъмносива тъкан. Локатели също беше настоявал Марко да отиде сам при бандитите, изтъквайки, че има опасност да бъдат отвлечени, и ставаше все по-мрачен, докато Марко им показваше по запустелия планински път местата, където бандитите бяха устройвали засади, и крайпътните кръстове с букетчетата увехнали цветя, поставени от опечалените родственици. Брадли шофираше така, както говореше и се движеше — самоуверено и претенциозно.
— Как ще се държим, ако наистина ни пипнат? — попита Локатели.
Брадли забеляза, че с растящата си придирчивост и с чувствителността си към етичните проблеми Локатели ставаше все по-нерешителен. Опасността — призрак, който някога прогонваха със смях — сега беше станала нещо реално. Стиснал с ръце краищата на седалката в колата, Локатели се кахъреше и за въоръжените засади сред скалите, и за скоростта на колата по пътя, който изобилстваше с остри завои и пропасти.
— Това няма да стане — отсече Брадли. — Няма такава вероятност.
— А защо не?
— Защото ако знаем нещо за тези момци, то е, че имат идеално разузнаване. Те се дърпат с полицията и с армията, не с нас.
— Ами всички онези цивилни, конто те държат за откуп?
— Италианци, не американци. Досега не е имало нито един случай със служители на съюзниците.
— Ако ни наредят да спрем, спираме веднага — каза Марко. — Никакви опити за съпротива или за бягство. Когато обясним кои сме, ще ни пуснат.
— Според теб колко души има в този район?
Брадли съсредоточи вниманието си върху идващия остър завой. Взе на голяма скорост наклонената дъга, скосена малко повече от необходимото, като в средата даде газ и задните гуми обсипаха с град от чакъл тънката стена от бучиниш и повитица, която скриваше пропаст, дълбока сто фута. Колата се наклони и поднесе, пейзажът се размести рязко като в калейдоскоп. Над главата си Локатели видя варовикова скала и разбра, че тя продължава в пропастта, вдясно от пътя. Той стисна зъби. Цяла армия може да се скрие в гъстите шубраци между скалите.
— Сто-двеста души, а сега може би и по-малко — отговори Марко. — Някои от бандитите прекарват в планината само свободното си време. Края на седмицата, когато няма какво да правят или когато не могат да намерят никаква работа по чифлиците.
Локатели се намръщи.
— Знаеш ли какво ще направя, когато сляза от кораба? — обърна се той към Брадли. — Ще коленича и ще целуна земята.
— Ще ти доскучае, когато се махнеш оттук — рече Брадли. — Ще разбереш, че ти липсва напрежението.
Показа се Монтелупо — купчина сиви келяви постройки сред скалите.
— Е, пристигнахме — рече Брадли. — Романтично е по своему, нали?
Той намали скоростта, за да се полюбува на дивата природа, прикътала селото. Ето какво значи да си в естествената си среда, помисли си той: тези грамадни бели скали, кацнали сякаш нарочно една върху друга; тези подобни на ледници залежи от варовик, които по-далеч приличаха на снежни полета; тук-там някой бор, причудливо огънат от вятъра; в подножието ждрело, в което се хвърля водопад; идиличният овчар на хълма, който при даден знак сигурно изкопава оръжието и тръгва с бандата на Месина. С една дума, мястото все още пазеше изящния си езически чар и Брадли хареса всичко наоколо.
От главния път към селото се виеше тесен неравен черен път, по който те изминаха няколкостотин метра, и спряха под сянката на една смокиня. Марко отиде да се срещне с бандитите. Недалеч от мястото, където спряха, в някакъв обор без прозорци, чиято врата беше отворена, се тъмнееха силуети на хора и кози. Една пършива магарица вдигна опашка и пусна към тях жълта струя. Навсякъде наоколо по изполющените клонки цъкаха насекоми.
— Не мога да разбера защо няколко хиляди войници и полицаи търсят из целия остров този приятел — каза Локатели, — когато той си седи в родното село.
— При това си живее не лошо — добави Брадли. — Четиринадесет карабинери загинаха при засади миналата седмица, а главният полицейски инспектор — как му беше името? — се качва тук да пийне бутилка вино с него.
— Какво значи това тогава? — попита Локатели.
— Нужен им е.
— Ако вземеш да напишеш това в книга, никой няма да ти повярва.
— Няма да публикуват такава книга.
— На двайсет-трийсет метра от нас се крие тайфа бандити. Най-опасните в историята.
— Въпреки това тук си в пълна безопасност, колкото и на „Деветдесет и трета“ улица в Ню Йорк. Дори повече.
— Не би трябвало да е така — рече Локатели. — Всичко това би могло да се избегне.
Голяма лъскава конска муха влетя с бръмчене в колата. Локатели, я пропъди и бързо вдигна стъклото.
— Какво би могло да се избегне?
— Цялата тази бъркотия. Ако бяхме готови за игра с Мусолини, нямаше да възникне нито един от тези проблеми.
— Зная — каза Брадли. — Неведнъж си ми повтарял това. Но не бяхме. Там е бедата, не бяхме.
Марко отиде в селската кръчма, където го очакваше негова милост Санто Флорес. Той беше „почтеният мъж“, който властваше над голям, но без определени граници район североизточно от Палермо. Попрехвърлил шестдесетте дебелак с прошарена коса, обезсилен от огромната си маса и слабите дробове, той можеше да се придвижва само с помощта на двамата си телохранители, които го подкрепяха отстрани и кажи-речи го тътреха. Шествието се запъти бавно към щаба на Атилио Месина на една уличка в края на селото: двамата телохранители влачеха по калдъръма сумтящия и задъхващ се от астма Санто Флорес, следвани на почтително разстояние от Марко. Улицата беше безлюдна, капаците на всички прозорци — затворени. Минаха през площадчето, където по нареждане на Месина бяха екзекутирани публично полицейски доносници и хора, обвинени в потискане на бедните, и свърнаха в тясната уличка към дома на майката на бандита, където той живееше, когато не действаше в планините.
Тук Санто Флорес, който беше получил кавалерска титла от краля на Италия и беше близък приятел на няколко херцози, беше набутан безцеремонно заедно с охраната му в някакво предверийце, а Марко го въведоха при Атилио Месина. Знаменитият бандит го изненада в известен смисъл. Трудно беше да се повярва, че този натруфен със зелена копринена риза младеж с къси пръсти и зализана коса е могъл да извърши толкова много убийства. Той влезе в стаята като актьор и в претъпканото със селска покъщнина помещение замириса на одеколон. През войната се беше изявил като изтъкнат партизански командир, беше сразявал всички изпратени срещу него войски, което му беше създало ореол на съвременен Робин Худ за радост на певците на балади. Англичаните, а после и американците го снабдяваха с оръжие в налудничавите си надежди, че някак си ще съумеят да откъснат Сицилия от Италия, като създадат самостоятелен марионетен режим — нещо като колония или дори американски щат — начело с Месина. Този сапунен мехур вече се беше пукнал, съюзниците искаха да го заличат от паметта си, а за хората от тайното братство, които сега държаха властта в ръцете си, Месина беше само един досадник. Бяха решили да го ликвидират, но му бе отредено да изпълни една последна задача, преди да мине в забвение.
Марко връчи на Месина писмото от дон К., в което на бандата нареждаха да се хвърли срещу комунистите в Коло. В замяна човекът, който тъй или инак се разпореждаше със съдбините на всички сицилианци, гарантираше на бандитите, че ще им бъде разрешено да емигрират в Бразилия.
