гарантира на бандитите пълна свобода на действие, някой беше оплескал работите и тридесет и двама души от отряда за борба с бандитите бяха останали в Миера, та по този начин Марко се надяваше да ги извади оттам.
Брадли и Локатели сновяха между отделните групи и разглеждаха семействата, наклякали като вещици от всякакъв чешит около казаните, в които се вареше шкембе за вечеря; детската публика в кукления театър, която кръвожадно приветстваше избиването на сарацините от кръстоносците; тълпата, привлечена от певеца на балади, който обещаваше — въпреки забраната на полицията — да възпее подвизите на Атилио Месина.
Локатели се задръгна отчаяно по брадата и по шията, които го сърбяха от нерви. Откакто Марко ги напусна, той се чувствуваше съвсем беззащитен и изоставен на произвола на съдбата.
— Как смяташ, къде е Ричоне? — попита той Брадли.
— Спомена нещо, че търси някакъв приятел. Вероятно това е предлог да се измъкне от нас.
— Днес май е по-кротък от други път.
— Ти си по-вещ от мен в настроенията.
— Тази история май му действува на нервите.
— Няма такова нещо у Марко. Той е костелив орех. Може би е станало нещо в семейството. Жена му нещо не е в ред. Не ме посвети в подробности.
— Чудно как изобщо е отворил дума за това.
— Нямаше друг избор. Тя не се доверява на техния лекар и ходи при акушерка. Той се бои да не я инфектират.
— Нещо опасно ли е?
— Изглежда. Ако говорим за селските акушерки, тази страна е, кажи-речи, като Африка. Спират вагиналните кръвотечения с варени билки, които натъпкват вътре. Сапунът и водата са табу.
— Какво го накара да се обърне към теб?
— Искаше да знае имаме ли гинеколози в армията.
— Имаме ли?
— Има по един във всяка военна болница, вероятно заради медсестрите. Във всеки случай уредих да я приемат, щом се върнем.
— Утре, надявам се — рече Локатели.
— Разбира се, утре. Не се тревожи, Джон, тази работа няма да отнеме повече от два часа.
Локатели пак се почеса по шията. Едно дете, побягнало от разхвърчалите се от огъня искри, се блъсна в краката му и нададе вой; Локатели напразно прерови джобовете си за парче шоколад, с което да го успокои.
— Все още не ме свърта от тази история, Роналд.
— Зная, Джон. Така си устроен. Трябва да престанеш да се тревожиш и да разбереш, че на този етап вече не можем да направим друго.
— Според мен ние поехме един много опасен и в крайна сметка безчовечен път. Погледни само това гъмжило от деца.
— Няма нищо страшно. Никой няма да пострада.
— И няма да стрелят с минохвъргачки. Уверен ли си в това?
— Напълно.
— Защото няма точен минохвъргачен огън… поне аз не съм видял такова нещо.
— Минохвъргачки няма да има — увери го Брадли. — Идеята, както се разбрахме, е да се дадат няколко изстрела във въздуха, тълпата да се разбяга и бандитите да се втурнат и да хванат червените. Това е определено за девет сутринта. По същото време ще има надбягвания с мулета и парад с каруци, а децата ще гледат точно това. Мястото е два пъти по-голямо от футболно игрище. Всички атракции и сергиите с лакомства са в единия край, а политическият митинг е на другия. Хората, които се забавляват на панаирната площ, няма дори да разберат какво става. Доволен ли си?
— Не, не съм — отвърна Локатели, — защото в такива случаи обикновено нещо се изпортва. Виждал съм твърде много типично военни бъркотии. Ще съм доволен, когато всичко свърши.
— Няма да има никаква бъркотия, защото главата, разработила плана, просто не е военна. Десет минути — толкова ни трябват за тази малка операция, а после всички се връщаме у дома.
— Дано е така — каза Локатели. — Дано!
Спаха зле през тази нощ на смехове, груби шеги и музика на латерна, които отекваха из глухите улици. На закуска Локатели опита попарата от хляб в козя суроватка и я заряза.
— Виждал ли си Марко? — попита той.
— На покрива е с бинокъла — отговори Брадли, който въпреки всичко, което предстоеше, се чувствуваше чудесно.
— Как мислиш, закъде се разбърза толкова полицията?
— Мога да ти кажа: към Фермагоста. Нападнали са казармата на карабинерите рано тази сутрин.
— Далеч ли е оттук?
— Не, но няма да се пречкат тук поне до обяд. Ще трябва да се изкачат дотам пеша, за да не попаднат на засада.
— Съвпадение?
— Едва ли — каза Брадли. Той си позволи една многозначителна самодоволна усмивка, после бързо огледа малката гола стая, подредена бедно, но с вкус. Двама селяни в дебели празнични дрехи и с шапки ядяха мълчаливо кукурузената си каша в далечния ъгъл. Над дарение от восъчна хризантема една мадона, притиснала до гърдите си типичен за местните бордеи младенец с маймунско личице, гледаше безучастно пред себе си. — Всичко ще мине добре — каза той. — Политиканите тръгнаха с оркестъра преди половин час, а на площада чакат да бъдат строени още пет-шестстотин души.
— Митингът е по-голям, отколкото си мислех — рече Локатели и вдигна ръка към гърлото, докъдето вече се беше разнесъл нервният обрив.
— Марко смята, че от Миера ще се съберат около хиляда души. Предполага се, че от другата страна ще дойдат два пъти повече.
— Три хиляди. Как ли ще ги сместят?
— Ще бъдат попритеснени — каза — Брадли.
— Много народ. Нещо положително ще се обърка.
— Няма. Защо да се обърка?
— Ще има стрелба. Ти сам каза, че идеята е да се обърне тълпата в бягство. Ще изпотъпчат децата. В паниката мнозина ще бъдат смазани.
— Да се надяваме, че това няма да стане — каза Брадли.
— Надявай се ти. Но това не е достатъчно.
— Всичко става. Трябва да сме готови да приемем, че ще има няколко пострадали. Но какво са те в сравнение с огромната изгода, която сигурно ще дойде в резултат от тази малка превантивна операция. Нацистите обръщаха в паническо бягство тълпите по пътищата на Франция. Идеята беше добра, защото така не се стигна до сражения. Хората трябва да бъдат сплашени, за да се отдръпнат от червените. Акцията може фактически да прекрати гражданските конфликти на този остров за цяло десетилетие.
— Терорът не дава желания резултат — каза Локатели.
— За съжаление, дава.
— Трябва да убеждаваме хората, а не да ги тероризираме. Ако тази работа се превърне в клане, ще стане сто пъти по-лошо.
— Няколко души с изпочупени кокали — това още не е клане — рече Брадли. — Хайде да не губим чувството си за перспектива.
Последната латерна в шествието се изтърколи покрай тях в магарешката каручка и от нея се разнесе старата популярна песен „Mamma sono tanto felice“. Локатели усети как сълзите напират в очите му. Макар да гледаше с презрение и недоверие на сицилианците, той се разчувства.
— Има ли друг такъв народ? През всичките години у тези хора не изчезна желанието да пеят серенади
