на майките си.
— Те гласуваха единодушно за червените при първия тур миналия месец — каза Брадли.
Той остави лъжицата на масата и се усмихна помирително на Локатели. Някога този човек предизвикваш възхищение у Брадли, когато беше в състояние да се надсмива над всички предписания и да поема всякакви рискове. Но с течение на годините заедно с физическите сили го напусна и мъжеството. Сега той винаги разглеждаше всеки проблем от двете му страни. Със секването на жизнените му сили го обземаше гибелно състрадание, което едва прикриваше слабостта и нервното изтощение. Би било много по-разумно, ако не бяха го включили в тази операция. На следващата среща с генерала Брадли възнамеряваше да засегне колкото се може по-деликатно въпроса за подмяната… „за предпочитане с някого, който гледа на нещата по-простичко. По-силна личност. Може би дори, ако позволите, с нотка на цинизъм в характера?“ Хрумна му един цитат от Лорка (генералът веднъж беше доверил, че е във възторг от него): „… човек с окаменели устни.“
— Нали не се каниш да се измъкнеш сега, Джон? — попита той тихо. — Не се каниш да излезеш от играта и да ме оставиш да се оправям сам?
След час градчето опустя. Ослушвайки се през прозореца за глухото потракване на каручките с латерните, Локатели чу само цвъртенето на врабците. Покритите с оръждавели храсталаци планини се издигаха около Миера, но дори през бинокъла на Брадли по склоновете им не се забелязваше никакво движение.
Марко пристигна с колата и Локатели пръв слезе при него.
— Нещо си притихнал. Perche stai zitto? Тревожи ли те нещо?
— Нищо, мистър Локатели.
— Смяташ ли, че всичко е наред?
— Всичко.
— Там ли са всички?
— Повечето. Митингът вече започна.
— А нашите приятели?
— Готови са за действия. Говорих снощи с един техен човек.
— Може ли да се разчита на тях?
По гладкото безизразно лице на младоженеца пробягна ехидна усмивка.
— Те са бедни, глупави хора, мистър Локатели, но са длъжни да изпълнят заповедите.
Брадли слезе с тропот по стълбите. Очите му блестяха, лицето беше изопнато от възбуда. Радостно предчувствие го караше да се вълнува, изпълваше го с убеждението, че сега е пред върха на своята кариера. Той се ухили на Локатели, прегърна Марко и го потупа леко по гърба.
— Колко време ще ни е необходимо да стигнем там, Марко?
— Десет минути. Може и по-малко, ако пътят е свободен.
— О, чудесно! По-добре няколко минути по-рано, вместо да закъснеем за представлението.
Качиха се във фиата, Брадли на волана, и потеглиха. След пет мили по лъкатушещия и разбит черен път наближиха прохода. Наложи се да намалят скоростта: няколко изостанали семейства, които се придвижваха с овцете и магаретата, бяха блокирали пътя. В такъв ден селяните махаха с ръка на непознатите, а понякога протягаха към тях бутилки с вино. Марко се наведе и дръпна Брадли за ръкава.
— Ако спрете, оттук се вижда всичко.
Брадли изтегли колата от пътя, форсира я по една височинка и изключи двигателя. Излязоха от колата, изкатериха се по склона и се огледаха. На две мили от тях планината Пицута, където чакаше в засада основното ядро на бандитите, беше забила причудливия си връх в небето; отвъд платото тънеше в мараня, подобен на стъпаловидна пирамида, връх Кумета, където извиканите на помощ овчари под дулата на бандитските пушки чакаха да ударят в тил тълпата селяни. Коло се гушеше между двете планини сред огромни валуни, разхвърляни там от предисторически катаклизми.
— Лунен пейзаж — рече Брадли и разпери широко ръце от удивление и възторг пред открилата се гледка. Тя се отпечата в ретината на очите му малко разфокусирана, с призрачни контури в цветовете на дъгата и с мрачния скален масив, увенчан с някаква неестествена светлина. Вятърът свистеше тихичко между острите като бръснач хребети, както свистят в небето черните бързолети. На няколкостотин метра от тях група селяни беше открила пряк път до целта надолу по склона; от такова разстояние те изглеждаха странно разкривени, сякаш слезли от картините на Брьогел. Трудно можеше да се различи нещо от човешкия мравуняк в Коло поради разстоянието.
— Ще трябва да се доближим.
— Искате да влезем в Коло, така ли, мистър Брадли? — попита Марко предпазливо.
— Защо не? Оттук не се вижда нищо.
— Може би няма да намерим безопасно място за паркиране.
— Защо да не си опитаме късмета?
Качиха се отново в колата и продължиха; в подножието на Пицута влязоха в Коло, където вмъкнаха колата сред невъзможното гъмжило от селски каруци, и започнаха да си пробиват път пеша през шумната оживена тълпа. Шумното празнично веселие беше преобразило до неузнаваемост кротките сицилианци. Възрастните се мъчеха да надвикат детските пискуни и свирки, латерните свиреха, а панаирджийските кресльовци рекламираха хазартните игри и показа на разни изроди. Млади селяни се надбягваха с мулета, преструвайки се, че не могат да ги обуздаят. От тълпата се носеше мирис на кожи, кравешка пот, въжени подметки и дърва за огрев. Брадли забеляза много майки кърмачки. Интересно, помисли си той, дали има някакъв политически смисъл във факта, че повечето от момчетата носеха червени книжни шапки.
Започнаха да търсят митинга и видяха, че хората са се събрали около огромен камък, от който ораторът говореше пред тълпата. Кремона беше започнал речта си. Той беше партизанин, герой от три схватки с немските войски в района на Удине; там беше загубил до китката ръката си, беше попаднал в плен и беше изтезаван от Гестапо в казармите в Палманова, откъдето беше избягал и поел отново командването на бригадата „Гарибалди“. С осем от привържениците си той стоеше под червеното знаме, пъхнал протезата в джоба на куртката и жестикулирайки непрекъснато със здравата си ръка, сякаш се мъчеше да отпъди досаден комар, както се стори на Локатели. Поради разстоянието беше невъзможно да се долови какво говореше героят с тънкия си пронизителен глас. В очакване на операцията нервите на Локатели отново му изневериха: техният бунт се изрази в спазми в стомаха. Той се изпърдя предпазливо, опасявайки се, че газовете могат да бъдат последвани от диария.
Вече беше девет и четвърт, нападението закъсняваше с петнадесет минути. Брадли често поглеждаше часовника си, тревожейки се, че всеки момент Кремона може да завърши речта си, да слезе от трибуната и да изчезне.
— Какво бави нещата? — попита той шепнешком Марко.
— Според мен не са разчели колко време им трябва да се спуснат от планината.
— Къде според теб са сега нашите приятели?
— Може би са вече в тълпата и си пробиват път към оратора.
— Работата е там, че той всеки момент може да свърши речта си. Какво ще стане тогава?
— Той ще говори най-малко още час. Тези речи са много дълги. Тепърва разправя за приключенията си през войната. Това винаги продължава половин час.
Локатели не можеше да чуе разговора им. Брадли дари Марко с изпитаната си макиавелска усмивка.
— Ясно ли им е, че ако не могат да го заловят, трябва да го отстранят по какъвто и да е начин?
— Ясно им е.
В този миг Марко само гореше от нетърпение операцията веднъж да завърши; иначе му беше все едно — разбира се, при условие че нейният изход удовлетвори началниците му. В ума му беше само Тереза. Предишната нощ тя отново се беше оплакала от болки. Сега той си я представяше в леглото в мрачната вътрешна стая; твърде свенлива, за да повика на помощ съседките, а болките започват да се повтарят и да стават по-остри; без помощта на акушерката, която Марко докарваше с колата; пищейки от болка и страх, докато водата изтича и кървавият зародиш излиза от утробата й. Тези видения бяха последвани ни от други: неудържим кръвоизлив, сепсис и разложение.
