— С комплиментите си ме притеснявате, сър — отговори му незаменимият помощник Брайс. — Но да се върнем към посланието от Пекин, господин президент. Отговорът е положителен. Да потвърдя ли вашето предложение?
— Вижте го как приказва. Тук сме се побъркали на тема секретност. Предупредих нашите водещи банкери да не се лакомят и да не изцеждат съвсем Хонконг до края на договора между Великобритания и Китай, който изтича през хиляда деветстотин деветдесет и седма година. В замяна на това китайското правителство…
— Господин президент — предупреди го Брайс с уважителен, но настоятелен тон.
— Извинявай, Джери! Знам, че е строго секретно, но се надявам скоро да нямаме никакви тайни от конгресмена.
— В тази връзка, сър — продължи Брайс, след което погледна Кендрик и се подсмихна, — исках да ви кажа, че поради отсъствието на други членове на кабинета тук, в Лос Анджелис, аз приех писменото заявление, с което вицепрезидентът Болинджър си подава оставката. Написал е горе-долу това, което му препоръчахте.
— Че ще се самоубие пред телевизионните камери ли?
— Не, господин президент. Но ви уведомява, че възнамерява да посвети живота си на борбата с глада в света.
— Само да го пипна тоя благотворител, че е свил някое шоколадче на негърчетата, веднага ще го тикна в затвора!
— Относно Пекин, сър… Да потвърдя ли предложението ви?
— Да, разбира се, и благодари на тези мошеници, банкерите.
Брайс кимна на Калейла и Кендрик и излезе.
— Та докъде бяхме стигнали?
— До Инвър Брас — отвърна Кендрик. — Те изкуствено създадоха у обществеността невярна представа за мен, тоест изборът ми няма да изразява волята на народа. Това ще е просто един цирк.
— Ти за циркаджия ли се смяташ? — попита го Дженингс.
— Добре разбирате за какво говоря. Нито съм се стремил към тази кандидатура, нито съм я желал. Както вие самият се изразихте, неколцина самозабравили се богаташи издигнаха с какви ли не машинации моята кандидатура. Аз не съм я заслужил.
Лангфорд Дженингс се вторачи в Кендрик. Тишината сякаш бе наелектризирана.
— Грешиш, Евън — рече най-сетне президентът. — Заслужи я. Не говоря за подвизите ти в Оман и Бахрейн. Нито за приключението в Южен Йемен, което още успяваме да запазим в тайна. Тези събития говорят просто за твоята смелост и готовност за саможертва — качества, които в началото привлякоха вниманието на обществеността към теб. В това отношение не си по-различен от астронавтите и героите от войните. Твоята слава послужи като лост, с който хората от Инвър Брас те качиха на сцената и те показаха на избирателите. Аз съм против средствата, които те използваха, за да постигнат целите си. Действаха тайно, нарушаваха закона и причиняваха гибелта на невинни хора. Но ти нямаш нищо общо с Инвър Брас!… Ти спечели доверието на американците, когато им каза по телевизията това, което отдавна трябваше да бъде казано! Никой не ти е нареждал какво да говориш пред камерата. А въпросите, които зададе на закритите заседания в комисията, направо разтърсиха разузнавателните служби. Някои прекалено усърдни борци за демокрация още не могат да се окопитят. И в заключение искам да ти кажа нещо като Ланг Дженингс, обикновен американец от Айдахо. Ти спаси страната от заговора на злонамерени фанатици. Страх ме е дори да си помисля какво щеше да стане с нашата родина, ако той бе успял.
— Рано или късно вие сам щяхте да го разкриете. Щяха да прекалят в нещо и щяхте да тръгнете по следите им и да ги изобличите всичките. Веднъж видях как скастрихте един човек в Белия дом…
— А, имаш предвид Хърб Денисън и онзи случай с Ордена на свободата! — рече президентът и го дари с прословутата си усмивка. — Хърб имаше много недостатъци, но беше безвреден. Освен това вършеше вместо мен неприятната работа. Отиде си от Белия дом. Онзи случай в Овалния кабинет реши съдбата му. Сега работи за една от онези достопочтени стари фирми на Уолстрийт, чиито шефовете членуват в непристъпни за простосмъртните клубове с висок престиж, неразбираем за мен, а сигурно и за теб. Така че Хърб се върна там, откъдето бе дошъл: при богаташите. Най-сетне му дадоха и полковническия чин, което толкова отдавна желаеше.
— Моля? — попита Кендрик.
— Няма значение. Държавна тайна, свързана с националната сигурност, и други подобни глупости.
— Нека сме наясно, нямам качества за този пост, господин президент.
— Качества ли?! Кой, за Бога, може да каже какви качества са необходими за един президент?!
— Аз не говоря за вашия пост…
— Но нищо чудно да се наложи да го поемеш — прекъсна го Дженингс.
— Никога не бих могъл да изпълнявам тази длъжност. Не съм подготвен!
— Подготвен си, и още как!
— Моля!?
— Чуй ме добре, Евън! Не си правя илюзии. Ясно ми е, че не притежавам въображението и острия ум нито на Джеферсън, нито на Адамс, нито на Медисън, Линкълн, Уилсън и дори Хувър… да, на Хувър — този гениален злодей. Не мога да се меря с Рузвелт, Труман, Никсън и Кенеди. Далеч съм от способностите на Картър, който за политик бе прекалено умен и това го провали. Но сега живеем в друго време. Епохата на Водолея е само мит, ние живеем в епохата на телевизията! Народът вярва на това, което вижда. В моя случай — на решителния мъж. Станах президент, защото не можех да понасям цялата страна да хленчи и да се самосъжалява. Чърчил е казал, че демокрацията може и да има много недостатъци, но по-добра система човечеството не е измислило. Вярвам в това. Вярвам в изтърканите фрази, че Съединените щати е най- великата, най-силната и най-справедливата държава на света. Ако щеш, ме смятай за популист или за човек, който опростява нещата, но аз вярвам в този мит. Всички ние търсим в другите своето подобие. Аз те наблюдавах, прочетох всичко за теб и говорих с моя приятел Еманюел Уайнграс. Мисля, че щеш, не щеш, трябва да приемеш поста.
— Господин президент — тихо отвърна Кендрик, — ценя високо всичко, което направихте за страната, но честно казано, между нас двамата съществуват определени различия. Не бих могъл да подкрепям някои страни на водената от вас политика.
— Аз не те моля да го правиш!… Е, бих предпочел първо да се съветваш с мен, пък после да ме критикуваш публично. Вярвам ти, Евън, и искам да обсъждам с теб всички въпроси. Убеди ме! Посочи ми къде греша и аз ще приема доводите ти! Институцията има нужда от това! Понякога се увличам и някой трябва да ме възпира. Питай жена ми, ако не вярваш! След последната пресконференция, която дадох преди около два месеца, се качих горе, в кухнята на Белия дом, и очаквах поздравления. Вместо това тя ми се нахвърли с думите: „Съвсем си се самозабравил! Мислиш се за Луи Четиринайсети, а всъщност си патокът Доналд!“ А дъщеря ми каза, че ще ми подари за рождения ден учебник по граматика… Знам си недостатъците, Евън, но знам също, че мога да работя добре, особено когато имам способни съветници. Ти ни отърва от боклуците, сега е редно да застанеш на разчистеното място!
— Повтарям ви, не притежавам необходимите качества.
— Цял народ мисли, че ги притежаваш. Аз също. Не се самозалъгвай! Може и изкуствено да са издигнали кандидатурата ти, но да отречеш, че си я заслужил, би означавало да оскърбиш милиони избиратели. Моите хора, които отговарят за имиджа ми и за връзките с обществеността, бяха категорични по въпроса.
— До тези хора ли опира всичко в крайна сметка?!
— За съжаление, до голяма степен да. Но днес целият свят робува на това. Не бива да отричаме реалността. По-добре хора като теб и мен, отколкото като Хитлер и Чингис хан. Каквито и различия да имаме помежду си, двамата с теб сме съзидатели, а не разрушители.
Сега беше ред на Кендрик да се вторачи в президента.
— Господи, умеете да очаровате и убеждавате, господин президент.
— Това е единственото ми качество наред с принципността и вярата в някои изконни ценности — отговори му Дженингс и се усмихна.
— Не знам, не знам как да постъпя.
