са завъртели мръсните си далавери! Моля те само да изслушаш Лангфорд Дженингс. Той иска да ти поговори.
Бащата и синът се погледнаха право в очите и осъзнаха в този миг цялата дълбочина на чувствата, които изпитваха един към друг.
— Добре, ще му се обадя и ще поискам среща с него. Доволен ли си?
— Няма нужда да му се обаждаш — отвърна Мани. — Всичко съм уредил.
— Моля?!
— Утре той ще е в Лос Анджелис. Ще присъства на благотворителна вечеря за набиране на средства за стипендии на името на починалия държавен секретар. Ще те чака в хотела преди мероприятието, в седем часа. Настоя да отидеш и ти, мила!
Двамата служители от охраната, които пазеха в коридора пред апартамента на президента, познаха конгресмена от пръв поглед. Кимнаха за поздрав на Евън и на Калейла и единият натисна звънеца на вратата. След малко Лангфорд Дженингс я отвори. Беше блед и изглеждаше изтощен, под очите му имаше тъмни сенки. Той се опита да изобрази на лицето си своята прословута усмивка, но не можа да я задържи за дълго. Вместо това се усмихна добродушно и протегна ръка.
— Госпожице Рашад, за мен е голяма чест и удоволствие да се запозная с вас! Моля, заповядайте, влезте!
— Благодаря ви, господин президент.
— Радвам се, че се срещаме отново, Евън.
— Аз също, господин президент — отговори му Кендрик и докато влизаше, си помисли, че Дженингс изглежда много състарен.
— Заповядайте, седнете!
Президентът въведе гостите си в хола и ги насочи към едно от двете канапета. Той седна на срещуположното. Помежду им остана кръглата стъклена масичка.
— Обичам да гледам красиви хора — добави той, когато се настаниха. — Недоброжелателите ми може би биха нарекли това избиване на комплекси, но Хари Труман е казал: „Предпочитам да гледам главата на коня, отколкото гъза му…“ Извинете за грубия език, госпожице.
— Не намирам думите ви за непристойни, сър.
— Как е Мани?
— Обречен е, но не се предава — отговори Евън. — Разбрах, че преди няколко седмици сте го посетили.
— Според теб нечестно ли постъпих?
— Не, но не беше честно от страна на Мани да не ми каже за тази визита.
— Аз го помолих. Исках двамата с теб да имаме време за размисъл. Реших да те опозная добре и тъй като в стотиците страници, изписани на чиновнически жаргон, не намерих отговорите на всички въпроси, които ме интересуваха, се обърнах към единствения сериозен източник След разговора го помолих да мълчи за срещата ни до вчера. Извинявай, Евън!
— Не е нужно да ми се извинявате, сър.
— Уайнграс е смел човек. Знае, че умира, не са му казали точно от какво, но е разбрал най-важното, а се отнася към смъртта спокойно като към архитектурен план. Не вярвам да доживея до осемдесет и една година, но ако изкарам дотогава, ще ми се да имам неговия кураж.
— Осемдесет и шест — поправи го Кендрик. — Аз също мислех, че е на осемдесет и една, но вчера разбрах, че е на осемдесет и шест.
Лангфорд Дженингс изгледа изпитателно Евън, после отпусна гръб върху облегалката и се разсмя от все сърце, сякаш конгресменът бе казал хубав виц.
— Какво смешно има? — попита го Кендрик. — Познавам го от двайсет години, а той през цялото време ме е лъгал за възрастта си!
— Сетих се за нещо, което ми каза, докато му гостувах — обясни президентът и постепенно смехът му затихна. — Няма да ви отегчавам с подробности от разговора, но някои от разсъжденията му ми се сториха доста смислени и аз му предложих да го назнача за свой консултант, а той ми отвърна: „Не се сърди, Ланг, но не ставам за тази работа. Живях прекалено дълго и съм забъркан в толкова афери, че ако свържат името ми с теб, за нула време ще те свалят!“
— Голям чешит е, господин президент — потвърди Калейла.
— Разплели са загадката… — смени темата Дженингс и изражението му стана сериозно. Погледна Рашад и продължи: — Чичо ти Мич ти изпраща много поздрави.
— Така ли?
— Тръгна си преди час. Исках да остане, но имал важни дела във Вашингтон. Когато вчера говорих с него по телефона, настоя да дойде в Лос Анджелис, за да говори лично с мен, преди да се срещна с вас двамата.
— Защо? — попита Кендрик.
— Най-сетне ми разказа цялата история с Инвър Брас. Е, не съвсем цялата, защото и той не знае всичко. Уинтърс и Варак са мъртви и вероятно никога няма да разберем кой се е добрал до Оманското досие, но това вече не е от значение. Свещеният Инвър Брас е ликвидиран.
— Той чак сега ли ви разказа всичко? — смая се Кендрик и си помисли, че предположението на Ахмат се е оказало вярно.
— Пейтън призна, че известно време е укривал от мен тази информация, и като честен човек ми предложи да си подаде оставката. Аз, естествено, не я приех. Каза, че ако тогава ми е съобщил всичко, съм щял да се ядосам, че друг е лансирал зад гърба ми твоята кандидатура и да предприема нещо необмислено. Може и да е прав. Но сега това вече е минало. Стигнах сам до извода, че ти си най-подходящият за този пост, господин конгресмен.
— Господин президент — възрази Евън, — кампанията бе организирана изкуствено…
— Какво, по дяволите, си е въобразявал Сам Уинтърс?! — прекъсна го Дженингс. — Не ме интересува колко благородни са били подбудите му. Той е забравил най-важната поука от историята. Когато група хора решат, че стоят по-високо от волята на народа, и започнат тайно да манипулират тази воля, те несъзнателно задействат един опасен механизъм. Защото е достатъчно само един-двама от този елит да имат неблагородни помисли, после да убедят останалите или да ги надживеят и републиката отива на кино! Добродетелният Инвър Брас на Сам Уинтърс с нищо не е по-добър от бандата членове на управителни съвети, приятели на Болинджър. И двете групи искаха едно и също: да диктуват правилата.
Евън се възползва от думите на президента и каза:
— Тъкмо по тази причина…
На вратата на апартамента се позвъни четири пъти. Дженингс вдигна ръка и погледна Калейла.
— Би трябвало да ви хареса, госпожице Рашад. Нали сте шпионка? Така охраната ми съобщава кой идва да ме посети. Е, кодът не е много сложен, но върши работа. Сега ще ви запозная с един от най-ценните си сътрудници… Влез!
Вратата се отвори и в хола влезе Джералд Брайс.
— Извинете, че прекъсвам срещата ви, господин президент, но получих съобщението от Пекин и понеже бях сигурен, че го очаквате с нетърпение…
— То може да почака, Джери! Искам да те запозная с…
— Джо!
Името се изплъзна от устата на Кендрик. Той позна младия красив специалист от Държавния департамент, който го бе придружавал по време на полета му до Сардиния.
— Здравейте, господин конгресмен — рече Брайс, ръкува се с Кендрик и кимна на Калейла. — Госпожице Рашад.
— Джери ми каза, че се познавате от първата ви тайна мисия в Оман — поясни Дженингс. — Не е редно да го хваля в негово присъствие. Ще вземе да се възгордее! Но трябва да ви кажа, че Мич Пейтън го открадна на франк Суон от Държавния департамент, а пък аз го свих на Мич. Джери е най-добрият специалист по компютърни свръзки и най-важното, знае как да ги засекрети. И ако някой успее да озапти секретарките, които непрестанно му се хвърлят на врата, момчето може и да направи добра кариера.
