Мъчително и бавно, сякаш старите му рани от острова се бяха отворили, Евън се изправи и се затича с все сила към гневното множество, скупчено пред портата на склада. Като издаваше истеричен вой и призоваваше Аллах да се смили над душите на загиналите събратя, той се просна на земята пред групичката местни лидери и представители на долината Бекаа в Ливан. Неколцина протегнаха ръце към него, за да му помогнат да стане. Евън им подаде листчето, скочи на крака и с безумен вик потъна в тълпата терористи, които оплакваха обезобразените трупове на своите приятели. Разнесе се басовото мучене на корабна сирена — това беше сигналът за отплаване! Кендрик се изплаши, че няма да стигне навреме до кораба, и побягна още по-бързо към края на пристана. Там Калейла и Ахмат стояха до трапа и крещяха нещо на хората на борда, изглеждаха още по-уплашени и от него.
— Къде се губиш, по дяволите?! — викна му Рашад. Очите й святкаха гневно.
— За малко да се измъкнат! — отвърна й Кендрик, докато се качваха по трапа.
Ахмат даде знак на моряците да го вдигнат.
— Кой? Хаменди ли? — попита Калейла.
— Хаменди и Гринел…
— Гринел ли!? — смая се разузнавачката от Кайро, когато тримата се качиха на борда. — Всъщност къде другаде би могъл да иде…
— Ти си пълен идиот, господин конгресмен! — кресна му султанът на Оман още преди корабът да се е отлепил от пристана. — Ако се беше забавил още трийсет секунди, щяхме да те зарежем! Тълпата всеки момент можеше да насочи гнева си към нас! Нямам право да рискувам живота на моите хора!
— Господи, наистина си порасъл!
— Все някога човек трябва да възмъжее… Какво стана с Хаменди и онзи другия… Как му беше името?
— Убих ги.
— Просто така! Хоп и ги уби!? — смая се Ахмат.
— Все някога човек трябва да си изпълни дълга, ваше величество!
Джералд Брайс влезе в компютъризирания кабинет в къщата си в Джорджтаун, седна пред екрана и натисна копчето за включване. После набра кода и пред очите му светна зелен надпис:
ПЪЛНА ОСИГУРЕНОСТ
ПРИХВАЩАНЕТО НЕВЪЗМОЖНО
ЗАПОЧВАЙТЕ
Младият, смайващо красив специалист се усмихна и пръстите му зашариха по клавишите.
Прочетох свръхсекретния доклад, изпратен и ЦРУ лично до Пейтън. Казано накратко, той е невероятен. Последствията от операцията Вече са налице. Към днешна дата половин месец след събитията в южен Йемен, са убити седмина от най-големите търговци на оръжия. Притокът на оръжия към Близкия изток е намалял с около шейсет на сто. Нашият човек е непобедим! Но да не се отклонявам… Като прибавим към тези факти и останалата информация, с която разполагаме, стигаме до следния извод: ако решим да повдигнем глас по Въпроса. Белият дом непременно ще се вслуша В съвета ни. Разбира се, ще действаме предпазливо, но и да не успеем, сме длъжни да се възползваме от позициите си, защото бяха нарушени твърде много закони и правителството е замесено косвено и пряко В убийства, тероризъм и корупция. Действията му могат да бъдат обхванати от широкия смисъл на определението „престъпления срещу човечеството“. Както се разбрахме, В Белия дом трябва да има добронамерена, себеотрицателна Власт, която да дава насоките. Пътят към нея минава през най-съкровените тайни на правителството. В това отношение постигнахме успехи, за които нашите предшественици биха могли само да мечтаят. Ако има бог, нека той ни помогне да останем верни на своята кауза. Преди да завърша, бих искал да споделя с Вас едно свое откритие: не сте ли забелязвали, че Инвър Брас звучи донякъде като медицинския термин „интравенозно“? Доста удачно съвпадение, нали? В заключение трябва да Ви уведомя, че работя и по няколко други проекта, за които ще Ви държа и течение.
Едрият негър седеше в разкошно обзаведената каюта на яхтата, която се намираше в океана, близо до Глориъс Кей на Бахамските острови, и гледаше екрана на компютъра. Когато прочете текста, се усмихна. Инвър Брас бе в добри ръце, в млади и способни ръце на човек, съчетаващ остър ум, добродетелност и стремеж към съвършенство. Гидиън Лоуган, който бе посветил голяма част от живота си на това да подобри благосъстоянието на хората от своята раса, като веднъж дори изчезна в Африка и цели три години задкулисно осигуряваше нормалното преобразуване на Родезия в Зимбабве, се почувства спокоен, че има кой да продължи делото на Инвър Брас. Времето му изтичаше. Дните на Маргарет Лоуел и на Джейкъб Мандел също бяха преброени. Рано или късно те щяха да умрат и на тяхно място щяха да дойдат други. И този млад човек, този красив и честен гений, идеше да подбере заместниците им. „Те ще живеят в един по-добър свят“ — помисли си Лоуган. Времето изтичаше.
Джералд Брайс отпи от чашата с мадейра и пак се обърна към компютъра. Беше в приповдигнато настроение, за което съществуваха много причини, но най-вече го въодушевяваше мисълта за „братството на блестящите умове“, както той сам го наричаше. Простата констатация, че създаването на това братство е неизбежно, го изпълваше със задоволство. Съществуването на „братството“ бе предопределено и неизбежно. Членовете му бяха обединени от общи интереси, които пък изискваха висок интелект. Свързваше ги и отвращението към едно общество, управлявано от посредствеността. Тези две предпоставки водеха до неизбежното сформиране на братството.
В малкото си свободно време Брайс изнасяше лекции и водеше семинари. Всички висши учебни заведения и научни институти се надпреварваха да канят водещия специалист по компютри. А Брайс внимаваше да не разкрие целия обем на знанията си. Но от време на време някой от аудиторията схващаше накъде бие той в разсъжденията си. Това бяха неколцина хора от различни краища на света: от Лондон, Стокхолм, Париж, Лос Анджелис и от Чикаго, по-точно от Чикагския университет. Без да знаят, тези младежи бяха проучени едва ли не до десето коляно. Четирима от тях вече бяха посветени в начинанието. Новият Инвър Брас вече се очертаваше. Сега предстоеше компютърният специалист да се свърже с най- изключителния от четиримата.
Брайс набра съответния код и прочете на екрана:
Еманюел Уайнграс съвсем обърка специалистите, особено лекарите от Центъра по контрол на болестите в Атланта. Не че вървеше към подобрение — експертите продължаваха да са на мнение, че вирусната инфекция непременно ще има смъртен изход, но състоянието му се влошаваше доста по-бавно от предполагаемото. Лекарите не се осмеляваха да заявят, че развитието на болестта е спряно, просто бяха объркани. Както каза патологът от Денвър: „Ако приемем, че болестта върви от нула към минус десет, като за минус десет се смята смъртта, старецът се е заковал на минус шест и не мърда.“
— Вирусът обаче още е активен, нали? — попита го Кендрик, докато тримата с Калейла се разхождаха из двора на имението в Колорадо, за да не чуе Мани какво обсъждат.
— Да, но не унищожава организма бързо, както предполагахме.
— Навярно се дължи на цигарите, които тайно пуши, и на уискито, с което скришом се налива — каза Рашад.
— Наистина ли го прави?! — смая се патологът. Евън и Калейла кимнаха безпомощно.
— Той е голям инат и няма лесно да се даде на смъртта — обясни Кендрик на лекаря. — Не съм срещал друг човек като него: едновременно философски мъдър и тарикатски хитър. Мислехме, че не му остава много
