в него!
Холкрофт се обърна рязко напред, приведе се, сграбчи скоростния лост и натисна педала за газта до краен предел. Чу ужасен изстрел и шум от разбито стъкло зад себе си. Излезе на кръстовището с бясна скорост и няколко клаксона запищяха като луди. Сви на сантиметри пред една приближаваща кола, само секунда преди да се блъсне в нея.
Цигарата бе паднала от устата му и бе прогорила тапицерията на седалката.
Стремглаво се носеше към града.
Телефонната слушалка бе влажна и лъскава от потта на Ноъл.
— Чувате ли какво ви говоря? — изкрещя той.
— Господин Холкрофт, успокойте се, моля ви. — Гласът на аташето от американското посолство бе изпълнен с недоверие. — Ще направим всичко, което е по силите ни. Разполагам с фактите и по най-бързия начин ще започнем дипломатическо разследване. Но по това време ще ми бъде трудно да се свържа с когото и да било — вече минава седем часът.
— Ще ви бъде трудно да се свържете? Вие явно не сте ме чули! Мен едва не ме убиха. Елате да видите колата! Направо й отнесоха стъклата!
— Ще изпратим човек до хотела ви да я откара — каза аташето сухо.
— Ключовете са у мен. Кажете му да се качи в стаята ми, за да ги вземе.
— Добре. Стойте там. Ще ви се обадим.
Аташето затвори. Господи! Гласът му бе като на човек, който разговаря с досаден роднина и е нетърпелив да приключи разговора, за да отиде да обядва.
Ноъл бе изплашен повече отвсякога. Страхът го владееше изцяло; дишаше тежко. Но този противен, всепроникващ страх бе примесен с нещо, което не можеше да разбере. Някаква част от него бе в плен на ярост, която бързо нарастваше. Той й се противеше и се страхуваше от нея, но не можеше да я потисне. Бяха го нападнали и той искаше да отвърне на удара.
Същото бе изпитал и у Граф. Бе му се приискало да го нарече с истинското му име — чудовище, корумпиран лъжец… нацист.
Телефонът иззвъня. Ноъл се обърна рязко, сякаш това бе тревожният сигнал за нова атака. Овладя треперенето си и тръгна към масичката до леглото.
— Сеньор Холкрофт?
Не бе гласът на аташето. Акцентът бе латиноамерикански.
— Какво има?
— Трябва да говоря с вас. Много е важно да говоря с вас веднага.
— Кой се обажда?
— Името ми е Карара. Намирам се във фоайето на хотела ви.
— Карара ли? Някаква жена на име Карара ме е търсила вчера.
— Сестра ми. Сега сме заедно. Трябва да говорим с вас веднага. Може ли да се качим в стаята ви?
— Не! Не искам да се виждам с никого!
В ушите му все още отекваха изстрелите, откъртването на парчета бетон, разбиването на стъкла. Не трябваше да става удобна мишена отново.
— Сеньор, трябва!
— Не искам да говоря с вас! Оставете ме на мира или ще се обадя в полицията.
— Те не могат да ви помогнат. Ние можем. Ние искаме да ви помогнем. Търсите информация за Фон Тиболт. Ние знаем нещо.
Ноъл спонтанно притаи дъх. Втренчи се в слушалката — това бе капан. Човекът от другата страна се опитваше да му направи клопка. Но ако наистина бе така, защо му каза за нея?
— Кой ви изпраща? Кой ви каза да ми се обадите? Граф ли?
— Морис Граф не разговаря с хора като нас. Със сестра ми не заслужаваме дори презрението му.
Вие сте достоен за презрение! Граф презира почти целия свят, помисли си Холкрофт. Пое си дълбоко въздух и се опита да говори спокойно:
— Попитах ви кой ви насочи към мен. Откъде знаете, че се интересувам от Фон Тиболт?
— Имаме приятели в Имиграционния отдел. Обикновени служители, не някакви влиятелни личности. Но те слушат и наблюдават. Ще разберете, като поговорим.
Изведнъж бразилецът заговори бързо, накъсаната му реч звучеше спонтанно. Не приличаше на човек, който е научил и репетирал репликите си.
— Моля ви, сеньор. Срещнете се с нас. Имаме информация, която вие трябва да получите. Искаме да помогнем. Така ще помогнем и на себе си.
Ноъл премисляше трескаво. Фоайето на „Порто Алегре“ винаги бе пълно с хора, а навалицата създава сигурност. Ако Карара и сестра му знаеха нещо за Фон Тиболт, той трябваше да се срещне с тях. Но насаме. Той заговори бавно:
— Застанете на десетина стъпки от рецепцията с ръце извън джобовете. Сестра ви да застане от лявата ви страна и да ви държи за ръката. След малко ще сляза долу, но не с асансьора. Вие няма да ме забележите. Аз ще ви видя пръв.
Затвори слушалката, изненадан от себе си. Наистина се учеше. За хората от света на тъмните сделки тези уроци без съмнение бяха елементарни, но за него бяха нещо ново. Карара нямаше да стиска пистолет в джоба си, а сестра му или каквато и да бе тази жена нямаше да може да посегне към чантичката си, без той да я забележи. Те щяха да гледат към вратите, а не към асансьора, с който той всъщност щеше да слезе. Веднага щеше да ги разпознае.
Ноъл излезе от асансьора с група туристи. Застана до тях, сякаш бяха заедно и огледа мъжа и жената до рецепцията. Съвсем точно бяха спазили инструкциите му — Карара стоеше със спокойно отпуснати ръце, а сестра му се бе хванала за него, като че ли се страхуваше някой да не ги раздели. Той наистина й бе брат — приликата им беше очевидна. Карара бе около тридесет и пет годишен, а сестра му изглеждаше малко по-млада. И двамата бяха мургави — с тъмни коси и очи. Те биеха на очи със своите чисти, но евтини дрехи, които бяха съвсем не на място сред кожените палта и вечерните тоалети на гостите на хотела. Братът и сестрата се чувстваха неловко, притеснението бе изписано на лицата им, а в очите им се четеше страх. Безвредни са, помисли си Холкрофт. После реши, че прибързва с изводите си.
Те седнаха срещу него в едно сепаре в дъното на коктейлбар с приглушено осветление. Преди да дойде тук, Ноъл си бе спомнил, че трябва да му се обадят от посолството. Предупреди на рецепцията, че очаква да го търсят и помоли да го свържат от бара. Но само ако го търсят от посолството, никой друг.
— Първо ми кажете как разбрахте, че се интересувам от Фон Тиболт — започна Ноъл, след като им донесоха питиетата.
— Вече ви казах. Чрез служител в Имиграционния отдел. Миналият петък из кабинетите на ухо се разпространила информацията, че ще дойде някакъв американец да разпитва за Фон Тиболт. Онзи, който приел молбата за издирване, е трябвало да се обърне към човек от policia do administragao. Това е тайната полиция.
— Да, зная за него — той се нарече „преводач“. Но как стана така, че точно вие научихте за това?
— Фон Тиболтови ни бяха приятели. И то много близки.
— Къде се намират те?
Братът и сестрата се спогледаха.
— Защо ги търсите? — попита момичето.
— Обясних това още в Имиграционния отдел. Става дума за нещо съвсем обикновено. Получиха пари в наследство от роднини в Съединените щати.
Двамата му събеседници отново се спогледаха и отново момичето проговори:
— Голяма ли е сумата?
— Не зная — отговори Холкрофт. — Въпросът е поверителен. Аз съм просто посредник.
— Какво сте? — не разбра братът.
— Un tercero — каза Ноъл и погледна жената. — Защо бяхте толкова изплашена по телефона вчера? Оставихте телефонния си номер, а после, когато ви позвъних, казахте, че не е трябвало. Защо?
— Направих… грешка. Брат ми каза, че съм допуснала сериозна грешка. Не е трябвало да оставям нито името си, нито телефонния си номер.
