— Германците биха се ядосали много — обясни Карара. — Ако сте под наблюдение и разговорите ви се подслушват, сигурно знаят, че сме ви се обаждали. А това е опасно за нас.
— Ако съм под наблюдение, те знаят, че вие сте тук.
— Обсъдихме тази възможност — продължи жената, — и решихме да поемем риска.
— Какъв риск?
— Германците ни презират. Отгоре на всичко сме португалски евреи.
— Те все още ли разсъждават по този начин?
— Разбира се. Вече ви казах, че бяхме близки с Фон Тиболтови. По-точно, Йохан бе най-близкият ми приятел. Той и сестра ми щяха да се оженят, но германците не допуснаха това.
— Кой е могъл да им попречи?
— Всеки. С куршум в тила на Йохан.
— Господи, но това е лудост!
Всъщност беше възможно и Холкрофт го знаеше. Горе, на хълма и него бяха превърнали в мишена. Гърмежите все още отекваха в ушите му.
— За някои германци този брак щеше да бъде непростимо оскърбление — каза Карара. — Те смятат, че Фон Тиболт са предатели за Германия. Тези хора продължават да водят войната отпреди три десетилетия. Тук, в Бразилия Фон Тиболтови бяха подложени на брутална несправедливост. Те заслужават съчувствие и помощ. Причините за тяхното страдание трябваше да са изчезнали още преди години.
— И вие си въобразихте, че аз мога да направя нещо за тях? Защо?
— Защото се опитаха да ви спрат силни хора. Германците имат голямо влияние. Вие сигурно също сте силен човек, щом хората на Граф в Бразилия се опитаха да ви държат настрана от Фон Тиболтови. За нас всичко това означава, че не искате да навредите на приятелите ни, а се опитвате да им помогнете. Един влиятелен американец, който би могъл да им помогне.
— Казахте „Граф в Бразилия“. Става дума за Морис Граф, нали? Кой е той? Какъв е?
— Най-страшният от нацистите. Трябваше да го обесят в Нюрнберг.
— Вие познавате Граф? — попита жената, вгледана в Холкрофт.
— Срещнах се с него под претекст, че мой клиент от Ню Йорк ми е възложил да разгледам и направя скици на къщата му. Аз съм архитект. В разговора споменах за Фон Тиболтови и Граф побесня. Започна да крещи и ме изгони. Докато слизах по хълма, сюрия обучени кучета връхлетяха върху колата ми. Телохранителят на Граф ме проследи и се опита да ме убие. Същото се случи и след като се бях включил в уличното движение: някакъв мъж стреля по мен от прозореца на кола.
— Пресвета Дево! — устните на Карара трепереха от страх.
— Не бива да ни виждат с него — каза жената и се вкопчи в ръката на брат си. — Особено ако казва истината — продължи тя.
Холкрофт я разбра. Той щеше да научи нещо от Карара само ако те бяха убедени, че той е този, за когото се представя.
— Говоря истината. В американското посолство разказах същото. Те ще изпратят човек да вземе колата като доказателство.
Карара се спогледаха, после едновременно се обърнаха към Холкрофт. Той им бе дал необходимото доказателство. Прочете го в очите им.
— Вярваме ти — каза сестрата. — Трябва да побързаме.
— Живи ли са Фон Тиболтови?
— Да — отговори братът. — Нацистите смятат, че са някъде из планините на юг, в колониите Санта Катарина. Там има стари германски селища. Фон Тиболтови биха могли лесно да се слеят с местните жители под измислено име.
— Но те не са там.
— Не… — Карара, изглежда, се колебаеше.
— Нещо хубаво ли им носите? — попита момичето загрижено.
— По-хубаво, отколкото можете да си представите — увери я Холкрофт. — Кажете ми.
Двамата Карара се спогледаха за последен път. Решението бе взето и братът продума:
— В Англия са. Сигурно знаете, че майката почина…
— Не знаех… Нищо не зная.
— Сега са Тенисън. Йохан е известен като Джон Тенисън и е журналист във вестник „Гардиън“. Владее няколко езика и пише репортажите на вестника от европейските столици. Най-голямата, Гретхен, е омъжена за британски морски офицер. Не знаем къде живее. Името на съпруга й е Бомънт, капитан е в Кралския флот. За най-малката дъщеря, Хелдън, нямаме никакви сведения. Тя винаги странеше от тях и беше малко своенравна.
— Хелдън? Странно име.
— Подхожда й — изрече сестрата на Карара тихо.
— Казват, че лекарят, който попълвал акта й за раждане, не знаел немски и не разбрал майката. Според сеньора Фон Тиболт тя дала на детето името „Хелга“, но в болницата много бързали и записали „Хелдън“. В онези дни не се оспорвало написаното черно на бяло и името така си останало.
— Тенисън, Бомънт… — повтори Холкрофт имената. — В Англия ли? Как са се измъкнали от Бразилия и са стигнали чак до Англия, без Граф да разбере. Казвате, че германците са влиятелни. Трябвало е да направят паспорти, да се уреди транспорт. Как са се справили с всичко това?
— Йохан… Джон… е забележителен, невероятен човек.
— A homen talentoso24 — добави сестра му и като каза това, напрегнатото й лице се отпусна. — Много го обичам. След тези пет години ние все още се обичаме.
— Значи сте получавали известия от него? Или от тях?
— Да, от време на време — каза Карара. — Посетители от Англия се свързват с нас. Но никога не ни предават писма или бележки.
Ноъл се вгледа в този измъчен от страх човек. Трудно му беше да повярва всичко това.
— Що за свят е този, в който живеете? — попита той.
— Свят, в който човешкият живот е евтин — отвърна Карара.
Така е, помисли си Ноъл и усети пареща болка в стомаха. Загубилите войната преди тридесет години продължаваха да я водят. Трябваше да бъдат спрени.
— Господин Холкрофт? — изрече колебливо непознат мъж, застанал до масата, очевидно без да е убеден, че това е човекът, когото търси.
— Да, аз съм Холкрофт — каза Ноъл предпазливо.
— Андерсън от американското посолство, сър. Мога ли да разговарям с вас?
Карара скочиха едновременно от местата си и се измъкнаха от сепарето. Служителят от посолството се отдръпна назад, а Карара доближи Холкрофт и му прошепна:
— Adeus, senhor25!
— Adeus — сбогува се жената и докосна ръката на Ноъл.
Братът и сестрата излязоха от бара, без да погледнат служителя.
Холкрофт пътуваше с Андерсън в служебната кола на посолството. Имаха по-малко от час да стигнат до летището, иначе той щеше да изпусне самолета на Авианка до Лисабон, откъдето трябваше да се прехвърли на самолет на „Бритиш еъруейз“ за Лондон.
Андерсън се подразни от молбата му да го закара до летището и се съгласи с нескрита досада.
— Ако изчезнеш от Рио — предупреди го провлачено, — направо ми е спукана работата. Ще ме накарат да платя билетите ти от джоба си. Голяма беля си навлякох с теб.
— Не вярвате и дума от това, което ви разказах, нали? — Гримасата на Ноъл изразяваше подигравка.
— По дяволите, Холкрофт, трябва ли да повтарям? Пред хотела няма кола с изпочупени прозорци; освен това липсва документ, удостоверяващ, че си наемал кола. Обадил си му се — не си се виждал с него. Повтарям: той твърди, че си му се обадил и си искал да огледаш къщата му, но не си се появил изобщо.
