Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт
На Майкъл и Лоурънс
талантлива и прекрасна двойка
ПРОЛОГ
Март, 1945
Подводницата бе привързана за огромните пилони и приличаше на впрегнат исполин с широка муцуна, чийто силует рязко се очертаваше в светлината на северното утро.
Базата се намираше на остров Шархорн в залива Хелголанд, на няколко мили от германския бряг и устието на река Елба. Използваха я като спирка за презареждане с гориво, която съюзническото разузнаване не бе успяло да разкрие, и от съображения за сигурност бе малко известна дори и сред стратезите в самото германско Върховно командване. Подводните мародери я посещаваха под прикритието на мрака, като изплуваха и се потапяха на няколкостотин метра от мястото за акостиране. Това бяха убийците на Нептун, които идваха тук да отпочинат или да се впуснат в нова атака.
За притихналата в пристанището подводница войната вече бе свършила и сегашната й мисия беше свързана с началото на нова война.
На комендантския й пост стояха двама мъже — единият в униформа на висш офицер от германския флот, а другият — висок цивилен без шапка — явно предизвикателство към суровата зима, бе вдигнал яката на дългия си тъмен балтон, за да се предпази от силните северноморски ветрове. Двамата следяха с очи дългата върволица пътници, която бавно се нижеше към подвижното мостче в средата на кораба. Щом някой достигнеше мостика, името му се отмяташе в един списък, а после го отвеждаха или занасяха в търбуха на подводницата.
Само някои от тях можеха да вървят сами — отпразнувалите дванадесетия или тринадесетия си рожден ден.
Останалите бяха малки деца. Невръстни бебета в прегръдките на военни сестри със строги лица, които предаваха крехките създания на група военни лекари на мостчето; шест-седем годишни малчугани, стиснали в едната си ръчичка еднакви пътни куфарчета, а в другата — ръчичките на другарчетата си, вперили погледи в странния черен кораб, който щеше да бъде техен дом седмици наред.
— Невероятно — промълви офицерът. — Просто невероятно.
— И това е само началото — отвърна мъжът с балтона, чиито остри, сурови черти бяха неподвижни като маска. — Отвсякъде пристигат съобщения. От пристанища и планински проходи, от оцелелите летища по цялата територия на Райха. Хиляди заминават. Към всички краища на света. И хората ги очакват. Навсякъде.
— Изключително — офицерът поклати глава удивен.
— Това е само част от плана. Цялата операция е наистина изключителна.
— За мен е чест, че сте тук.
— Много държах да дойда. Това е последният кораб. — Високият цивилен не откъсваше поглед от дока. — Третият Райх загива. Те ще го възродят. Те са Четвъртият Райх. Необременени от посредственост и корупция. Това са Sonnenkinder1. По целия свят.
— Децата…
— Децата на Прокълнатите — прекъсна го високият. — Те са Децата на прокълнатите, каквито ще бъдат милиони. Но те ще бъдат единствените. И ще бъдат навсякъде.
ПЪРВА ГЛАВА
Януари 197-
„Attention! Le train de sept heures a destination de Zurich partira de quai numero douze!“2
Високият американец с тъмносиния шлифер вдигна очи към внушителния свод на Женевската гара и се опита да разбере откъде идва гласът по високоговорителите. Ръбестото му грубовато лице издаваше напрежение: съобщението бе направено на френски — език, който той говореше малко и почти не разбираше. Все пак успя да различи думата Цюрих, и това му беше достатъчно. Той отметна светлокестенявия кичур, който падаше с досадно постоянство над челото му, и се запъти към северния край на гарата.
Блъсканицата бе неописуема. Край американеца профучаваха устремени към изходите хора, които бързаха да осъществят на всяка цена своите пътешествия във всевъзможни посоки. Като че ли никой не обръщаше особено внимание на стържещите слуха съобщения, които периодично с дразнеща монотонност огласяха сводовете на гарата. Пътниците на женевската Bahnhof3 знаеха къде отиват. Беше краят на седмицата, в планините току-що бе паднал пресен сняг, а въздухът бе свеж и мразовит. Очакваха ги чудесни кътчета за почивка, срещи с приятни хора, а разписанията ги пришпорваха — нямаше никакво време за губене. Всички бързаха.
Американецът също бързаше — и той гонеше разписание и имаше среща. Още преди да чуе съобщението, знаеше, че влакът за Цюрих тръгва от дванайсети коловоз. Според инструкциите трябваше да слезе на перона, да преброи седем вагона отзад напред и да се качи от първата врата. После трябваше да преброи четири купета и да почука два пъти на петото. Ако всичко е наред, щеше да бъде приет от директора на La Grande banque de Geneve4 и най-после щеше да се осъществи замисляната от три месеца среща. Подготовката се състоеше в изпращането на закодирани телеграми и провеждането на презокеански разговори, които швейцарският банкер преценяваше като безопасни. Тя протече в пълна секретност.
Американецът не знаеше какво ще му съобщи директорът на La Grande banque de Geneve, но му се струваше, че се досеща защо са необходими тези предпазни мерки. Казваше се Ноъл Холкрофт, но Холкрофт не бе истинската му фамилия. Той бе роден в Берлин през 1939 година и записан в болницата под името Клаузен. Баща му се казваше Хайнрих Клаузен — главният стратег на Третия райх, финансовият магьосник, успял да обедини икономически сили с различни интереси в коалицията, която осигури господството на Адолф Хитлер.
Хайнрих Клаузен спечели височайше признание, но загуби съпругата си. Алтийн Клаузен беше упорита американка с безкомпромисни представи за морал и етика. Стигнала бе до заключението, че националсоциалистите са лишена и от двете сбирщина параноици, оглавявана от един маниак и подкрепяна от финансисти, които се интересуват единствено от печалбите си.
В един топъл августовски следобед Алтийн Клаузен предупреди своя съпруг да се оттегли от поста си, да се противопостави на параноиците и маниака, преди да е станало твърде късно. Смаян, нацистът се изсмя на ултиматума на жена си. Обясни си го с преумората й и неотдавнашното раждане, а също и с това, че бе възпитана в едно западащо, дискредитирано общество, което скоро щеше да влезе в крак с Новия ред. Или да бъде стъпкано под неговия ботуш.
Още същата нощ младата майка си събра багажа и заедно с бебето отлетя с първия самолет за Лондон, а оттам — за Ню Йорк. Седмица по-късно бе обявен блицкригът срещу Полша — началото на хилядолетния Райх, който просъществува хиляда и петстотин дни след първия оръдеен залп.
Холкрофт слезе на перона и тръгна покрай дългия бетонен коловоз. Четири, пет, шест, седем… Отляво на отворената врата на седми вагон, точно под прозореца, бе очертано малко синьо кръгче. Това означаваше, че купетата в него бяха по-луксозни от тези в първа класа. Те бяха по-широки и специално обзаведени за поверителни разговори или дискретни срещи от интимно естество. Гарантирано бе пълно уединение и спокойствие — щом влакът потеглеше, в двата края на вагона щяха да застанат въоръжени патрули на влаковата охрана.
Холкрофт се качи и свърна наляво по коридора. Подмина първите четири купета и почука два пъти на петото.
— Хер Холкрофт? — Гласът зад дървената преграда бе твърд, но тих, и макар с въпросителна интонация, не изразяваше въпрос, а очакваше потвърждение.
