— Хер Манфреди? — попита в отговор Ноъл, забелязал внезапно, че едно око го изучава през шпионката. Обзе го странно, малко злокобно предчувствие, което комичността на ситуацията отчасти притъпи. Досмеша го и мислено оприличи хер Манфреди на зловещия Конрад Вайд от английските филми от трийсетте години.
Ключалката щракна два пъти, резето бе вдигнато, вратата се отвори и образът на Конрад Вайд се изпари. Ернст Манфреди бе нисък, закръглен, около седемдесетгодишен човечец. Беше съвършено плешив, с приятно лице, но сините му очи, уголемени от стъклата на очилата с метални рамки, гледаха студено. Съвсем светлосини и много студени очи.
— Влезте, хер Холкрофт — покани го усмихнат Манфреди. После изражението му внезапно се промени — усмивката изчезна. — Простете, трябваше да кажа „мистър“ Холкрофт. Може би „хер“ ви е прозвучало обидно. Приемете моите извинения.
— Моля ви, изобщо не е необходимо — отвърна Ноъл, влизайки в комфортното купе. Имаше маса и два стола, не се виждаше легло. Стените бяха с дървена ламперия, тъмночервени кадифени пердета закриваха прозорците и поглъщаха шума от сновящите навън фигури. На масичката се виждаше малка лампа с абажур с ресни.
— Разполагаме с двадесет и пет минути до тръгването на влака — подзе банкерът. — Ще ни бъдат напълно достатъчни. И не се притеснявайте — влакът няма да тръгне, докато вие не слезете. Няма да ви се наложи да пътувате за Цюрих.
— Никога не съм бил там.
— Надявам се, че това все някога ще стане — подхвърли банкерът загадъчно и покани с учтив жест Холкрофт да седне.
— Не съм много сигурен — отвърна Ноъл, като разкопча шлифера си, без да го съблича.
— Извинете, може би беше малко нетактично от моя страна — Манфреди седна и се облегна. — Още веднъж ме извинете. Ще ви помоля да потвърдите самоличността си. Паспорта, ако обичате, и международната ви шофьорска книжка. Изобщо каквито документи имате в себе си, в които са описани ваши отличителни белези, ваксинации и други подобни данни.
Холкрофт бе обзет от внезапен пристъп на гняв. Освен от възникналите усложнения, той се подразни и от покровителствения тон на Манфреди.
— Защо е необходимо? Нали знаете кой съм. Нямаше да ми отворите, ако не бяхте сигурен. Вероятно сте събрали повече снимки и сведения за мен, отколкото имат в Министерския съвет.
— Направете това удоволствие на един старец, сър — пусна в ход целия си чар банкерът. — Всичко ще ви бъде обяснено.
Ноъл неохотно бръкна в джоба на сакото си и извади кожения портфейл, в който държеше паспорта си, здравния си сертификат, международната шофьорска книжка и две писма от Международната асоциация на архитектите, които потвърждаваха професионалната му квалификация. Той подаде портфейла на Манфреди.
— Заповядайте. Всичко е вътре.
Банкерът го разтвори, демонстрирайки още по-голяма неохота.
— Неудобно ми е, че така… но няма как…
— Има защо да ви е неудобно — прекъсна го Холкрофт. — Не аз поисках тази среща. И откровено казано, моментът е крайно неподходящ за мен. Трябва да се върна в Ню Йорк колкото може по-скоро.
— Да, да, разбирам — изрече спокойно швейцарецът, докато разглеждаше документите. — Кажете ми кой беше първият ви архитектурен проект, осъществен извън Съединените щати?
Ноъл с усилие потисна раздразнението си. След като бе дошъл чак дотук, беше глупаво да не му отговаря.
— В Мексико — отвърна той. — За хотелската верига „Алварес“, на север от Пуерто Валярта.
— А вторият?
— В Коста Рика. Правителствена поръчка. Пощенски комплекс, през 1973 година.
— Какъв беше общият доход на фирмата ви в Ню Йорк миналата година? Без да закръгляте!
— Това не е ваша работа, по дяволите!
— Мога да ви уверя, че сме добре осведомени.
Холкрофт тръсна глава, ядосан, че трябва да се примири.
— Сто седемдесет и три хиляди долара и няколко цента.
— Като се имат предвид наема на офиса, заплатите, производствените разходи и режийните, тази цифра не е много внушителна, нали? — пресметна Манфреди, без да вдига поглед от документите пред себе си.
— Това е моя собствена фирма и персоналът е малък. Нямам нито партньори, нито съпруга, нито големи дългове. Можеше да бъде и по-лошо.
— Ала можеше да бъде и по-добре — отбеляза банкерът и вдигна очи към Холкрофт. — Като се има предвид колко сте талантлив…
— Да, можеше да бъде и по-добре.
— Така си и мислех — продължи швейцарецът, като пъхна документите обратно в кожения портфейл и го върна на Ноъл. После се наведе към него: — Знаете ли кой беше баща ви?
— Зная кой е баща ми. Законният ми баща е Ричард Холкрофт от Ню Йорк, съпругът на майка ми. При това е жив и здрав.
— И пенсионер — добави Манфреди. — Колега, банкер, но не съвсем в швейцарската традиция.
— Беше много уважаван. И още е.
— Заради парите му или заради професионалните му качества?
— Бих казал, заради двете. Аз го обичам. Ако имате някакви резерви, запазете ги за себе си.
— Много сте лоялен — качество, което ме респектира. Холкрофт се появи, когато майка ви — невероятна жена между другото, беше доста отчаяна. Но нека си спестим някои оценки. Холкрофт не е ваш роден баща. А аз имах предвид именно това.
— Очевидно.
— Преди тридесет години Хайнрих Клаузен пътуваше често между Берлин, Цюрих и Женева, тайно от властите, разбира се. Подготвен бе един документ, на който ние — тук Манфреди замълча за миг и се усмихна, — като неутрална страна не се противопоставихме. Към документа бе приложено писмо, написано от Клаузен през април 1945 година. Адресирано е до вас, неговия син. — Банкерът посегна към дебел кафяв плик на масичката.
— Един момент — обади се Ноъл. — Този документ с пари ли е свързан?
— Да.
— Не ме интересуват тогава. Раздайте ги за благотворителни цели.
— Може би няма да мислите така, като чуете за каква сума става дума.
— И каква е тя?
— Седемстотин и осемдесет милиона долара.
ВТОРА ГЛАВА
Холкрофт пребледня и изгледа банкера смаян. Шумът на огромната гара, една истинска какофония, проникваше приглушено през дебелите стени на вагона.
— Не се мъчете да проумеете всичко изведнъж — каза Манфреди и остави писмото настрана. — Има и някои условия, които всъщност са приемливи. Поне доколкото ни е известно.
— Условия ли? — Холкрофт усети, че гласът му изневерява и се опита да си го възвърне. — Какви условия?
— Посочени са съвсем ясно. Тази огромна сума ще се използва за доброто на много хора по целия свят. И разбира се, вие лично също ще имате определена полза от всичко това.
— Какво искахте да кажете с това, че „условията са приемливи… доколкото ви е известно“?
Уголемените от диоптрите очи на банкера примигнаха нервно. Той отклони за миг погледа си, изглеждаше разтревожен. После посегна към кафявата кожена чанта, която бе оставил в края на масата и извади дълъг тънък плик с интересни знаци на гърба — четири кръга там, където бе залепен, които
