Той понечи да се обърне, но пощурялата тълпа просто не му позволи. Тя го помете по перона и го залепи за еднометровата циментова стена, която служеше за перило. Холкрофт се вкопчи в нея и погледна назад, ала пак не можа да разбере какво се бе случило — успя само да види човек, от чието гърло шуртеше кръв. Видя и още един, превит на две с изкривена в агония уста, а след това вече нищо не виждаше, защото човешките талази пак го повлякоха към бетонните перила.
Покрай него профуча някакъв мъж, който го блъсна. Холкрофт се обърна колкото да зърне две изплашени очи под дебели прошарени вежди.
Извършено бе престъпление. Вероятно това бе опит за грабеж, преминал в нападение и завършил с убийство. Дори и мирна Женева не бе застрахована вече от насилието, което отдавна властваше по дивите нюйоркски улици нощем или по бедните вити сокаци на Маракеш.
Ала на Ноъл и през ум не му мина за това — то просто не го засягаше. Други неща го вълнуваха. Мъглявата пелена пак го обгърна и смътно го наведе на мисълта, че животът му никога вече няма да бъде същият.
Той сграбчи плика по-здраво и се вля в обезумялата тълпа, която се блъскаше към вратите.
ТРЕТА ГЛАВА
Огромният самолет прелетя над остров Кейп Бретън и леко се гмурна наляво, като намаляваше плавно височината и променяше посоката си. Курсът сега бе югозапад, към Халифакс и Бостън, а след това към Ню Йорк.
Повечето време Холкрофт прекара в горния салон, в единично кресло отдясно в западната част на самолета. Там му бе по-лесно да се съсредоточи и нямаше опасност някой любопитен съсед да надникне в документите, които той многократно бе препрочел открай докрай. Черното куфарче бе опряно на стената до него.
Първо започна с писмото на Хайнрих Клаузен, тази загадъчна и вездесъща личност. Самото то бе невероятен документ. Информацията в него бе толкова обезпокоителна, че Манфреди неслучайно бе изразил недвусмислено колективното желание на директорите на Голямата Женевска банка да бъде унищожено. В него най-подробно се описваха източниците на милионите, депозирани в Женева преди три десетилетия. Днес повечето от тях не ги грозеше съдебно преследване, защото те бяха крадци и убийци, крали от държавните фондове на правителство, оглавявано от крадци и убийци. Но други източници не бяха така неуязвими от съвременните закони. По време на войната Германия бе плячкосвала наред. Грабила беше както вътре в страната, така и извън нея. Несъгласните с официалната линия бяха обирани безцеремонно; покорените извън пределите на страната бяха безмилостно ограбвани. Ако спомените за тези грабежи се поразровеха, международният съд в Хага можеше да замрази фондовете за години наред в заплетени дела.
„Унищожете писмото — бе казал Манфреди в Женева. — То ви е необходимо само за да разберете защо е постъпил именно по този начин. Но методите му са твърде сложни и неразгадаеми. Някои ще се опитат да ви спрат. Могат да се появят и други крадци — става дума за стотици милиони.“
Ноъл препрочете писмото може би за двайсети път. И всеки път се мъчеше да си представи човека, който го бе написал. Своя роден баща. Той нямаше представа дори как е изглеждал Хайнрих Клаузен; майка му бе унищожила всички снимки, всички връзки, всички най-дребни следи от мъжа, когото бе възневидяла с цялото си същество.
Берлин, 20 април, 1945
Сине мой,
Пиша ти това писмо, когато армиите на Райха търпят поражения по всички фронтове. Берлин скоро ще падне — навсякъде бушуват пожари и смърт. Тъй да бъде. Няма да губя време да ти обяснявам какво е било или е могло да бъде. Нито пък ще ти говоря за предадените идеали и за тържеството на злото над доброто поради измяната на лидери, претърпели пълен морален крах. Твърде подозрителни са контраобвиненията, отправяни от Ада, твърде лесно могат да бъдат приписани на Сатаната.
Вместо това нека делата ми говорят за мен. В тях може да откриеш и подобие на гордост. Това е моята молитва.
Злото трябва да се поправи. Това е кредото, което изповядвам сега. Както и на двамата ми най-скъпи приятели и съмишленици, за които става дума в приложения документ. Да се поправи злото от разрушенията, които сме причинили, и от коварните предателства, които светът никога няма да забрави. Нито да прости. Но все пак ние предприемаме нашето начинание с надеждата поне за частично опрощение.
Преди пет години майка ти взе едно решение, което тогава не можах да проумея — толкова сляпа беше лоялността ми към Новия ред. Преди две зими — през февруари четиридесет и трета — гневните й думи, които аз бях отхвърлил високомерно като внушени й от врагове, презиращи отечеството, се оказаха истина. Ние, които работехме във висшите финансови кръгове и в областта на политиката, бяхме измамени. За две години стана ясно, че Германия върви към поражение. Външно се преструвахме, че не е така, но дълбоко в себе си го усещахме. Другите също го знаеха. И станаха невнимателни. Разчу се за ужасите и за измамите.
Преди две години измислих един план, за който получих подкрепата и на моите скъпи приятели от Finanzministerium9. Те ми я предоставиха напълно доброволно. Целта ни бе да отклоним огромни суми в неутрална Швейцария, които да бъдат използвани един ден в помощ на стотиците хиляди, чийто живот е бил разсипан от нечуваните жестокости и зверства, извършени в името на Германия от чудовища, които никога не са знаели какво значи германска чест.
Сега ние знаем за лагерите. Техните имена завинаги ще витаят зловещо в историята. Белзен, Дахау, Аушвиц.
Научихме и за масовите екзекуции на беззащитни мъже, жени и деца, нареждани пред трапове, изровени със собствените им ръце, в които после са били хвърляни като скотове.
Узнахме и за пещите — о, всевишни Боже! — пещите за човешка плът! За отровните душове, пръскащи не пречиствана вода, а смъртоносен газ. За непростими, цинични експерименти, извършвани с хора в пълно съзнание от изгубили разсъдъка си медици, практикуващи непозната за човешкия разум наука. Сърцата ни се обливат в кръв при тези кошмарни видения, но сълзите ни с нищо не могат да помогнат. Ала умовете ни, слава Богу, не са така безпомощни. Можем да мислим.
Злините трябва да се поправят.
Не можем да върнем погубения живот. Не можем да възстановим онова, което е било отнето така брутално и злодейски. Но можем да потърсим оцелелите, а също и децата както на оцелелите, така и на избитите, и да направим за тях каквото можем. Трябва да ги издирим по целия свят и да им покажем, че ние не сме ги забравили. Че сме изпълнени с чувство на срам и че искаме да им помогнем. С каквото можем. Именно с тази цел предприехме нашето начинание.
Нито за миг не се заблуждавам, че с нашите дела можем да изкупим греховете си — онези престъпления, в които неволно сме станали съучастници. И все пак ще направим каквото можем — аз ще направя каквото мога, докато в ушите ми още звучат думите на твоята майка. Защо, о, Боже, не послушах тогава тази благородна, изключителна жена?
Да се върнем на плана.
Използвайки американския долар като еквивалентна разменна единица, нашата цел бе да отклоняваме по десет милиона месечно — сума, която може да ти се стори голяма, но не е, ако се има предвид потока от капитали, преминаващ през икономическия лабиринт на Финансовото министерство в разгара на войната. Ние надминахме целта си.
Чрез Министерството на финансите използвахме средства от стотици източници в Райха, а до голяма степен и извън него в рамките на непрекъснато разширяващите се граници на Германия. Отклонявани бяха данъци, огромни разходи, направени от Министерството на въоръженията за несъществуващи доставки, пренасочвани бяха заплати за Вермахта, както и пари, изпращани в окупираните територии, уж загубени по пътя. Средствата от експроприирани имоти, от големи наследства, фабрики и индивидуални компании не се вливаха в икономиката на Райха, а в нашите банкови сметки. Отклонявахме също сумите от продажби на
