произведения на изкуството от десетки музеи в покорените земи. Това беше един безупречен план, изпълнен безупречно. Каквито и рискове да поемахме, пред каквито и ужаси да се изправяхме — а те бяха ежедневие — вдъхваше ни сили кредото: злото трябва да се поправи.
И все пак един план не може да се смята за успешен, ако целта му не бъде надеждно гарантирана в перспектива. Една военна стратегия, чиято цел е да се завладее пристанище само за да бъде превзето на другия ден с нападение откъм морето, не е никаква стратегия. Трябва да се предвидят всички възможни атаки, всички варианти, които биха могли да я провалят. Трябва да се предвидят колкото се може по-точно промените, които времето ще наложи, за да се съхрани постигнатото до този момент. Или с две думи, времето трябва да стане съюзник на стратегията. Ние се опитахме да направим тъкмо това чрез условията, поставени в приложения документ.
Ако зависеше от нашето желание, ние бихме дали помощта на жертвите и техните оцелели близки по- рано, отколкото сме предвидили, ала това би вдигнало шум около присвоените суми. И тогава всичко може да пропадне. За да успее нашият план, трябва да се смени едно поколение. Дори и тогава има риск, но времето ще го намали.
Въздушните сирени непрекъснато вият. Колкото до времето — останало ни е съвсем малко. Аз и двамата ми съучастници чакаме само потвърждение, че това писмо е пристигнало в Цюрих по нелегален куриер. Щом го получим, пристъпваме към изпълнението на общия ни пакт. Нашият собствен пакт със смъртта — всеки със собствената си ръка.
Чуй молитвата ми. Помогни ни да изкупим греховете си. Злото трябва да бъде поправено.
Това е нашият план, сине. Единствен мой сине, когото не познавам и на когото донесох толкова скръб. Изпълни го с чест, защото те моля да извършиш едно достойно дело.
Твой баща,
ХАЙНРИХ КЛАУЗЕН
Холкрофт обърна писмото с текста надолу върху масичката и погледна през прозорчето към синьото небе над облаците. В далечината личеше следа от изгорелите газове на друг самолет; той проследи с поглед бялата нишка, докато видя сребърния блясък на корпуса, превърнал се в мъничка точица.
Замисли се за съдържанието на писмото. За сетен път. То бе сантиментално, мелодраматично послание от друга епоха. Ала това ни най-малко не намаляваше силата на неговото въздействие, напротив, придаваше му по-голяма убедителност. Искреността на Клаузен бе вън от съмнение, чувствата му бяха истински.
Онова, което бе само загатнато, бе съвършенството на самия план. Той бе блестящ в своята простота, изключителен заради начина, по който авторите му бяха използвали времето и финансовите закони, за да го осъществят. Тримата мъже са били съвсем наясно, че откраднатите от тях суми не могат нито да бъдат пуснати на дъното на някое езеро, нито да бъдат погребани в някое подземие. Стотиците милиони е трябвало да продължат съществуването си на финансовия пазар, неподвластни нито на промените във валутните курсове, нито на волята на борсовите посредници.
Сумите в брой е трябвало да бъдат депозирани, като отговорността по съхраняването им е била поверена на една от най-уважаваните институции в света — Голямата Женевска банка. Такава институция не би допуснала злоупотреби, що се отнася до ликвидността — тя бе международната икономическа скала. Спазването на всички условия на контракта й с вносителите беше гарантирано. Всичко щеше да бъде съобразено с швейцарските закони. Запазено в пълна тайна — по всички правила на банкерското дело — но и желязно по отношение на съществуващите закони и следователно винаги юридически актуално. Смисълът на контракта — документът — не можеше да бъде изопачен, а целите му щяха да бъдат осъществени буква по буква. Да се допусне злоупотреба бе немислимо. Тридесет години… дори петдесет години… бяха всъщност незначителен период от гледна точка на финансовия календар.
Ноъл посегна към куфарчето си и го отвори. Пусна писмото в една от преградите и измъкна отвътре документа от Голямата Женевска банка. Той беше в кожена папка, сгънат като завещание, каквото си и беше в известен смисъл. Ноъл се облегна назад в креслото си, откопча папката и погледна първата страница.
Неговият „план“, помисли си Холкрофт.
Той прескочи онези думи и параграфи, които вече му бяха добре познати, прелисти няколко страници и се съсредоточи върху най-важните точки.
Двамата съучастници на Клаузен в тази грандиозна кражба бяха Ерих Кеслер и Вилхелм фон Тиболт. Имената им бяха жизненоважни не толкова за самото им идентифициране, колкото за издирването и установяването на връзка с най-възрастното дете на всеки от тях. Това бе първото условие, поставено в документа. Макар че за титуляр на сметката бе определен някой си Ноъл Холкрофт, американец, тя можеше да бъде деблокирана само с подписите на трите най-възрастни деца. И то само ако успееха да убедят директорите на Голямата Женевска банка, че той или тя приемат условията и целите на вносителите по отношение на разпределението на средствата.
Ако тези потомци обаче не успееха да спечелят доверието на швейцарските директори или пък им се стореха неподходящи по една или друга причина, тогава щяха да бъдат проучени техните братя и сестри и евентуално да се избере някой от тях. Ако всички наследници се окажеха недостойни за тази висока отговорност, милионите щяха да почакат още едно поколение, когато други запечатани инструкции щяха да бъдат прочетени от упълномощени лица и от още неродени потомци. Решението бе невероятно: друго поколение.
„Законният син на Хайнрих Клаузен е известен сега под името Ноъл Холкрофт и живее с майка си и втория си баща в Америка. На определена дата, избрана от директорите на Голямата Женевска банка, не по-рано от тридесет и не по-късно от тридесет и пет години — гореспоменатият законен син на Хайнрих Клаузен трябва да бъде запознат с отговорностите си. Той на свой ред трябва да се свърже с останалите наследници, за да може сметката да бъде деблокирана съгласно определените условия. Чрез него средствата трябва да бъдат разпределени и предоставени на жертвите на холокоста, на семействата им и на оцелелите потомци…“
По-нататък тримата германци аргументираха избора си. Синът на Хайнрих Клаузен бе попаднал в почтено и заможно семейство… в американско семейство извън всяко подозрение. Всички следи от първия брак на майка му и бягството й от Германия бяха заличени от предания съпруг Ричард Холкрофт. Тримата знаеха, че за да бъдат унищожени напълно следите, в Лондон е бил издаден смъртен акт на името Клаузен на дете от мъжки пол с дата 17 февруари 1942 година, а по-късно в Ню Йорк е бил издаден акт за раждане на дете от мъжки пол Холкрофт. Последвалите години още повече щяха да замъглят фактите до пълното им заличаване. Детето от мъжки пол Клаузен щеше един ден просто да стане мъжът Холкрофт, без никаква връзка с действителния си произход. И все пак този произход не можеше да бъде отречен и следователно неговият избор бе изключително сполучлив, задоволявайки едновременно всички изисквания и цели на документа.
В Цюрих трябваше да бъде създадена международна агенция, която да стане своеобразен разпределител на средствата, запазвайки същевременно в пълна тайна техния източник. Ако се наложеше да има говорител, това трябваше да е Холкрофт, тъй като имената на останалите изобщо не трябваше да бъдат споменавани никога. Те бяха деца на нацисти и разкриването им неизбежно щеше да предизвика основно проучване на източниците й. А захванеше ли се някой със сметката и изобщо появеше ли се и най- слабото подозрение за произхода й, щяха веднага да бъдат изровени от забвението потулени конфискации и присвоявания. Международните съдилища щяха да бъдат затрупани от дела.
Ако обаче говорителят не бе с нацистки произход, нямаше да има никакви поводи за тревоги, разследвания, искания за ексхумации и дела. Той просто щеше да съгласува действията си с другите, всеки от които бе с право на глас при вземането на всички решения, но само той щеше да е изложен на показ. Децата на Ерих Кеслер и Вилхелм фон Тиболт трябваше да запазят пълна анонимност.
Ноъл се запита какви ли бяха „децата“ на Кеслер и Фон Тиболт. Впрочем скоро щеше да узнае.
Последните условия в документа бяха не по-малко смайващи от всичко преди тях. Сумите трябваше да бъдат раздадени в рамките на шест месеца от деблокирането на сметката. Това условие изискваше тотално обвързване на всеки наследник и всъщност точно такава бе целта на вносителите — пълно отдаване на каузата им. Изискваха се жертви, може би щяха да загинат хора. Участието в плана щеше да бъде щедро
