както сам се изразихте. Което, осмелявам се да предположа, означава, че са действали по план.
— Всичко е важно — обясни детективът. — Така можем да сравним методите им на действие с почерка на предишни престъпления. Всичко ни интересува. Има много смахнати типове. Богати и смахнати, които обикалят по света и търсят силни усещания. Психопати, на които им доставят удоволствие необикновени изживявания под въздействието на алкохол или наркотици — без значение. Доколкото разбираме, въпросните двама господа дори не са се познавали с господин Торнтън. Вашата стюардеса ни каза, че са се запознали в самолета. Тогава защо са го убили? И ако приемем, че са те, защо са го извършили така брутално? Наистина са използвали стрихнин, капитане, а повярвайте ми, това е много жесток начин да убиеш.
Телефонът иззвъня. Митническият инспектор вдигна слушалката и след малко я подаде на детектива:
— Обаждат се от Министерския съвет, вас търсят.
— Тук е лейтенант Майлс от полицията на нюйоркското летище. Разполагате ли с информацията, която поисках от вас?
— Да, но няма да ви хареса…
— Един момент — прекъсна разговора Майлс. Вратата тъкмо се бе отворила и бе влязъл униформеният полицай. — Какво има? — попита го Майлс.
— Възглавничките и мокетът в лявата част на салона са подгизнали от уиски.
— Значи са били абсолютно трезви — изрече детективът с равен глас, кимна и пак вдигна слушалката. — Слушам ви. Та какво няма да ми хареса?
— Въпросните паспорти са обявени за невалидни преди повече от четири години. Принадлежали са на двама души от Флинт, щата Мичиган. Всъщност са били съседи. Работили са за една и съща детройтска фирма. През юни 1973 година са заминали за Европа в командировка и повече не са се върнали.
— Защо паспортите им са били обявени за невалидни?
— Двамата са изчезнали от хотелските си стаи. Три дни по-късно извадили труповете им от реката. Били са застреляни.
— Божичко! Коя река? Къде?
— Изар. Били са в Мюнхен, Германия.
Един по един изнервените пътници от полет 591 влизаха в стаята, в която ги проверяваха. Имената, адресите и телефонните им номера се отмятаха в списъка на пасажерите на „Боинг-747“ от представител на „Бритиш еъруейз“. До него стоеше офицер от летищната полиция, който също отмяташе по копие на този списък. Задържането продължаваше повече от четири часа.
След като излизаха от стаята, насочваха пътниците по коридора към голямо багажно помещение, откъдето те вземаха вече проверения багаж и се отправяха към вратите на чакалнята. Един от пасажерите обаче не излезе оттам. Вместо това мъжът, който бе преметнал през ръката си шлифер и не носеше никакъв багаж, се насочи право към врата с категоричния надпис:
Той показа някаква карта и влезе вътре.
До прозореца стоеше мъж с прошарена коса в униформа на високопоставен митнически служител и пушеше цигара. Когато другият влезе, той се извърна и каза:
— Очаквах те. Нищо не можех да направя, докато бяхте задържани.
— Ако не те бях намерил тук, щях да покажа картата — отвърна пътникът, пъхайки я обратно в джоба на сакото си.
— Пази я. Може пак да ти потрябва — навсякъде има полиция. Какво смяташ да правиш?
— Ще се върна обратно в самолета.
— Смяташ, че са още там?
— Да, трябва да са там. Това е единственото обяснение.
Двамата излязоха от стаята и бързо прекосиха багажното помещение, минавайки покрай многобройните конвейерни ленти. Най-после стигнаха до една стоманена врата с надпис: „ВХОД ЗАБРАНЕН“. Митническият служител извади ключ, отвори я и пристъпи прага пръв в дълъг тунел, който водеше към пистата. Четиридесет секунди по-късно се озоваха пред друга стоманена врата, пазена от двама души — единият от митниците, а другият — от летищната полиция. Първият позна началника си.
— Здравейте, капитане. Ужасна нощ.
— Страхувам се, че това е само началото — отвърна началникът. — Накрая може и ние да се окажем забъркани. — После погледна полицая и кимна към придружителя си: — Този човек е от Федералната. Водя го към „591“ на „Бритиш еъруейз“. Случаят може да е свързан с наркотици.
Полицаят, изглежда, се притесни. Очевидно му бе наредено да не пуска никого през тази врата. Колегата му от митниците се намеси:
— Хайде, пусни го. Той командва цялото летище „Кенеди“.
Полицаят сви рамене и отвори вратата.
От черното нощно небе се изливаше пороен дъжд, а откъм Джамайка бей се стелеше мъгла на талази. Мъжът, който придружаваше митническия началник, набързо облече шлифера си. В ръката, върху която го бе преметнал, стискаше пистолет. Сега го затъкна сръчно в колана на панталона си.
Боингът блестеше на светлината на прожекторите, по корпуса му обилно се стичаше дъжд. Навсякъде сновяха полицаи и механици, които се различаваха един от друг само по контрастните оранжеви и черни мушами.
— Аз ще се оправя с полицаите вътре — каза митничарят и махна към металната стълбичка, свързваща задната част на голям камион и една от вратите на самолетния корпус. — Успех в издирването.
Мъжът с шлифера кимна, макар че изобщо не слушаше. Очите му оглеждаха района. Боингът бе точно пред очите му, ограден с въжета, вързани за метални колове на около тридесет метра от него, а между тях стояха полицаи. Мъжът с шлифера бе влязъл в охраняваното пространство и се движеше свободно из него. В края на успоредните въжета той свърна вдясно и се насочи към задната част на самолета. Кимаше свойски на полицаите от постовете и от време на време небрежно размахваше пропуска пред очите на онези, които го поглеждаха озадачено. Непрекъснато се взираше през дъждовните капки в лицата на тези, които влизаха и излизаха от самолета. След като бе изминал три четвърти от разстоянието до опашката на самолета, внезапно чу гневния вик на някакъв механик:
— Какво се туткаш, по дяволите? Я стегни крика!
Обект на гнева му бе негов колега, който стоеше на платформата на цистерна с гориво. Той нямаше мушама и бялото му работно облекло бе съвсем подгизнало. На шофьорското място в камиона седеше друг механик, също без мушама.
Ето каква била работата, помисли си мъжът с шлифера. Убийците са носели работни комбинезони под костюмите си. Обаче не са предвидили, че може да завали. С изключение на тази грешка бягството бе замислено перфектно.
Мъжът отиде до цистерната, скрил ръката с пистолета под шлифера си. Той се взря през прозореца на кабинката в лицето на човека, седнал на шофьорското място; другият седеше в дясната част на платформата, извърнат настрана. Лицето зад прозорчето се втренчи ужасено и се дръпна с невярващ поглед назад. Но мъжът с шлифера бе много бърз. Той отвори вратата, извади пистолета, който беше със заглушител, и стреля. Жертвата рухна върху таблото и го оплиска с кръвта на пробитото си чело.
Чул шум от раздвижване, другият от платформата се наведе и погледна надолу.
— Вие! От салона на самолета! С вестника!
— Влизай в кабината! — изкомандва го рязко, но отчетливо въпреки проливния дъжд мъжът с шлифера;
