хотели е извършено жестоко убийство. Англичанин на име Питър Болдуин…“
Холкрофт се спусна към радиото и го изключи, после застана до него задъхан. Просто не искаше да признае пред себе си, че действително е чул това. Изглеждаше му абсолютно недопустимо, но то просто се бе случило. Извършено бе убийство. Маниаците отпреди трийсет години не бяха никакви вехти чучела, нито пък герои от сълзлива мелодрама. Те бяха най-хладнокръвни убийци. И хич не си поплюваха.
Питър Болдуин го бе зарекъл да се откаже от Женева. Бе препречил пътя на мечтата, бе се опитал да осуети плана. И сега бе мъртъв, зверски заклан с жица, прерязала гърлото му.
Ноъл се дотътри до стола и се тръшна в него. Вдигна чашата към устните си и отпи няколко големи глътки уиски. Това обаче ни най-малко не му помогна. Напротив, усети, че сърцебиенето му се усилва.
Припламване на кибритена клечка! В отсрещния прозорец! Ето я пак! Русата жена, чийто силует внезапно се открои зад тънкото прозрачно перде, озарен от слабата светлина. Тя гледаше право към него! Той стана от стола и приближи като хипнотизиран прозореца. Лицето му бе на няколко сантиметра от стъклото. Жената бавно му кимаше, сякаш искаше да му каже нещо. Потвърждаваше, че ходът на мислите му бе правилен, че се бе досетил за истината!
„… Русата жена, за която се интересувате, е госпожа Палътайн. Почина преди един месец.“
Силуетът на една мъртва, очертан в отсрещния прозорец, му изпращаше през разделящия ги мрак смразяващо послание. Божичко, той наистина щеше да се побърка!
Телефонът иззвъня и допълнително го влуди; Ноъл пое дълбоко въздух и се втурна към апарата — не можеше да понесе звука на второ позвъняване. То щеше да раздере по ужасяващ начин тишината.
— Господин Холкрофт, говорете с Цюрих…
Ноъл слушаше онемял тържествения глас от Швейцария. Управителят на цюрихския салон на Голямата Женевска банка говореше със силен акцент. „Директор“, повтори той два пъти, за да подчертае значимостта на поста си.
— Дълбоко скърбим, господин Холкрофт. Знаехме, че господин Манфреди не се чувства добре, но нямахме представа, че болестта му е в толкова напреднала фаза.
— За какво говорите? Какво е станало?
— Неизлечимите болести въздействат различно на психиката на всеки. Нашият колега бе много жизнен, енергичен човек; когато такива хора не могат да живеят и работят нормално, това често води до отпадналост и дълбока депресия.
— Какво се е случило?
— Самоубийство, господин Холкрофт. Хер Манфреди не можа да се примири със своята непълноценност.
— Самоубийство ли?
— Няма смисъл да крием истината. Ернст се хвърли от прозореца на хотела си. Смъртта е настъпила моментално. В десет часа Голямата Женевска банка ще почете паметта му с едноминутно мълчание..
— Боже мой…
— Обаче — продължи гласът от Цюрих, — всички сметки, с които лично се е занимавал хер Манфреди, ще бъдат поверени в също толкова компетентни ръце. Ние се надяваме…
Ноъл трясна телефона посред изречението на швейцареца.
„… сметки… ще бъдат поверени в също толкова компетентни ръце…“ Бизнесът си е бизнес; убиват човек, но швейцарските финансови институции продължават да функционират безупречно. А той е бил убит. Ернст Манфреди не се е хвърлил сам от хотелската си стая в Цюрих. Той е бил хвърлен. Убит от мъжете от Волфсшанце.
Но защо, за Бога? И тогава Холкрофт си спомни, че Манфреди не гледаше сериозно на мъжете от Волфсшанце. Той бе успокоил Ноъл, че зловещите им заплахи вече нямат никаква стойност, че просто издават страха на едни болни старци, търсещи изкупление.
И това е била неговата грешка. Той несъмнено е споделил с колегите си, другите директори на Голямата Женевска банка, за странното писмо с непокътнати печати. Може би дори в тяхно присъствие се е присмял на мъжете от Волфсшанце.
Кибритената клечка! Познатото припламване! Жената от отсрещния прозорец пак му кимаше! Сякаш четеше мислите му и се съгласяваше с тях. Една мъртва жена му казваше, че е прав!
Тя се обърна и изчезна; заедно с нея изчезна и светлината от прозореца.
— Върни се! Върни се! — изкрещя Холкрофт, залепил длани на стъклото на прозореца. — Коя си ти?
Внезапно телефонът иззвъня. Ноъл го изгледа стреснат, сякаш бе някаква ужасна вещ в непозната обстановка. Всъщност беше точно така. Вдигна слушалката разтреперан.
— Господин Холкрофт, обажда се Джек. Май че се досещам как е станала онази беля у вас. Искам да кажа, че досега не ми бе минало през ума, ама преди малко ми просветна.
— Е, и как?
— Преди две вечери дойдоха двама ключари. Господин Силвърстайн от вашия етаж щеше да си сменя бравата. Луи ме бе предупредил, така че аз изобщо не се усъмних. После обаче нещо ми прищрака. Защо дойдоха през нощта? Защо в извънработно време? Защо не си вършеха работата денем? Тогава завъртях на Луи да го питам. А той ми вика: „Ами че те идваха вчера.“ Е, какви са били тогава тия двамата?
— Спомняш ли си как изглеждаха?
— Как да не си спомням! Особено единия. Мога да го позная сред тълпата в Медисън скуер гардън! Имаше…
В слушалката изтрещя оглушителен изстрел.
Изстрел!
Последва трясък. Вероятно телефонният апарат в портиерната бе паднал!
Ноъл трясна слушалката, спусна се към вратата и така я тръшна, че тя се удари в стената и счупи стъклото на една графика. Нямаше време да чака асансьора. Втурна се стремглаво надолу по стълбите, като само се стремеше да запази равновесие при бързината и се молеше да не се спъне. Когато стигна последната площадка, той се спусна към фоайето.
В първия миг не повярва на очите си. Бе се случило най-лошото. Портиерът Джек лежеше възнак върху облегалката на стола си и от врата му шуртеше кръв. Застрелян бе в гърлото. От упор.
Той се опита да попречи. Тъкмо щеше да идентифицира един от мъжете от Волфсшанце. Затова бе убит.
Болдуин, Манфреди… един невинен портиер. Смърт.
„… всички, които застанат на пътя ти, ще бъдат възпрени… Всеки, който се опита да ти навреди, да те разубеди или да те заблуди с лъжи, ще бъде ликвидиран.
… същото ще се случи и с теб и близките ти, ако се разколебаеш. Или се провалиш.“
Манфреди го бе попитал дали смята, че има избор. Вече нямаше. Около него сееха смърт.
ПЕТА ГЛАВА
Алтийн Холкрофт седеше зад бюрото в кабинета си и гледаше гневно писмото в ръката си. Нейните строги, изсечени черти — широките й скули, орловият нос, малко раздалечените очи, веждите — говореха за същата непоколебимост, както и осанката й. Тънките й аристократични устни бяха плътно стиснати, дишането й — равномерно, но може би малко по-дълбоко от нормалното. Тя четеше писмото на Хайнрих Клаузен като статистически доклад, който противоречи на информация, смятана дотогава за неопровержима.
Ноъл стоеше в другия край на стаята до един извит прозорец, който гледаше към неравната ливада и градината зад къщата. Някои от храстите бяха увити в грубо платно — въздухът бе студен и утринният скреж оставяше неравномерни светлосиви петна по зелената трева.
Холкрофт премести поглед върху майка си, като отчаяно се мъчеше да прикрие страха си и да овладее треперенето от спомена за снощните събития. Не искаше майка му да разбере какъв ужас бе изживял. Чудеше се какви ли мисли минават през главата й, какви спомени съживяват изписаните със синьо мастило думи от мъжа, когото навремето бе обичала, а по-късно презряла. Каквото и да мислеше, щеше да го запази в тайна, докато не прецени, че не може да го сподели. А Алтийн споделяше само онова, което смяташе за
