— Какво можеш да ми предложиш? — попита Ноъл.
— Имаш богат избор между пет-шест слаборазвити държави. Кеф ти Африка, кеф ти Латинска Америка, пък може и някое островче тук, в Антилите. Международните октоподи пускат пипала, ама местните власти още се ослушват. Консултантските местенца са заделени и скътани; „сухото“ расте.
— Не ми трябва работа, Сам. Трябва ми параван. Някакъв сигурен адрес, име на верен човек, който при нужда да ми пази гърба.
— А защо не аз? Ще стоя зарит в тая дупка почти през цялата година. Може и повече. Като свърша хотела, ме чакат две пристанища и един яхтклуб. Ще ти свърша работа.
— Това беше тайната ми надежда.
— Предположих. Ще ти дам координатите си, а ти ще ми кажеш къде да те търся, в случай че някой от високопоставените ти приятели реши да даде чай с танци в твоя чест.
Холкрофт успя да намери работа на двамата чертожници и секретарката си до сряда. Както и предполагаше, това стана лесно — те бяха способни и симпатични. След четиринадесет телефонни разговора с началници на отдели в строителните компании, където бе представил свои проекти, с изненада узна, че от всичките четиринадесет имаше голяма вероятност да бъдат одобрени осем. Осем! Ако това станеше, щеше да спечели повече, отколкото през последните пет години, взети заедно.
Но все пак не два милиона долара — тази мисъл не му излизаше от ума. А ако случайно забравеше парите, друга мисъл — за оцелелите от Волфсшанце, никога нямаше да му даде покой.
На телефонния си секретар записа, че „Холкрофт Инкорпорейтид“ в момента не приема поръчки, тъй като осъществява мащабен архитектурен проект в чужбина. Любезно предлагаше на клиента да остави името и телефонния си номер…
На особено настоятелните се диктуваше номерът на пощенската кутия в Кюрасао, Холандските Антили, и фирмата на Сам Буоновентура. На най-упоритите се съобщаваше и телефонният номер на Сам.
Ноъл се бе разбрал с Буоновентура да му се обажда веднъж седмично; също толкова често смяташе да проверява съобщенията, оставени на телефонния секретар.
До петък сутринта вече го бе обзело мъчително безпокойство. Напускаше градината, която бе обработвал в опасна непозната гора.
„Нищо вече няма да е същото. Нищо няма да е същото като преди.“
Ами ако не успееше да открие децата на Фон Тиболт? Ако са мъртви и тленните им останки гният в някакви бразилски гробища? Бяха изчезнали преди пет години в Рио де Жанейро — как можеше да е сигурен, че ще успее да ги открие? А ако не успее, щяха ли да го очистят оцелелите от Волфсшанце? Започна да се страхува. Но страхът не бе най-главното, разсъждаваше Ноъл, докато приближаваше ъгъла на Седемдесет и трета улица и Трето авеню. Имаше начини да се справи с него. Можеше да представи женевския документ на властите, в Министерския съвет, и да разкаже за Питър Болдуин и Ернст Манфреди, а също и за портиера Джек. Можеше да разкрие истината за грандиозната кражба отпреди тридесет години и хиляди признателни люде по целия свят щяха да се погрижат за неговата сигурност.
Това щеше да е най-разумно, но нито здравият разум, нито инстинктът му за самосъхранение можеха да надделеят. Поне засега. Мислеше си за мъжа, разкъсван от ужасна мъка преди тридесет години, и тази мисъл доминираше над всичко.
Той спря едно такси, подтикнат от странно усещане, загнездило се дълбоко в съзнанието му. То бе „онова нещо“, което го тласкаше към непознатата гора. Усещането, че единственото, което иска, е да оправдае доверието на баща си.
Поемаше върху плещите си една чужда вина. Поемаше греховете на Хайнрих Клаузен.
„Злото трябва да се поправи.“
— Ъгъла на Тридесет и шеста улица и Пето авеню, моля — упъти той шофьора, докато се качваше в таксито. Това бе адресът на бразилското консулство.
Започваше голямото издирване.
ШЕСТА ГЛАВА
— Нека изясним още веднъж въпроса, господин Холкрофт — застаряващият аташе се бе облегнал удобно в стола си. — Казвате, че желаете да откриете семейство, чието име не искате да назовете. Това семейство имигрирало в Бразилия през четиридесетте години и последното, което се знае за него е, че е изчезнало преди няколко години. Правилно ли съм ви разбрал?
По слисания израз на аташето Холкрофт разбра, че може би начинът му на действие бе глупав, но той не се сещаше за друг. Не искаше да споменава за нищо на света името на Фон Тиболт, преди да е пристигнал в Бразилия; не желаеше да усложнява това издирване, започнало с достатъчно препятствия още от първия миг. Той се усмихна любезно.
— Не е съвсем така. Само попитах дали едно семейство може да бъде издирено при споменатите обстоятелства. Не съм казвал, че аз го издирвам.
— Значи въпросът ви е хипотетичен? Журналист ли сте?
Холкрофт се поколеба. Колко лесно би било да каже „да“ — какво по-удобно извинение за въпросите, които той самият щеше да задава занапред? От друга страна обаче, след няколко дни трябваше да отлети за Рио де Жанейро. Предстоеше му да попълва разни бланки, формуляри, да получи виза може би, не познаваше цялата процедура. Една лъжа сега можеше да му създаде проблеми по-късно.
— Не, архитект.
Очите на аташето издадоха изненадата му.
— Значи сигурно ще посетите град Бразилия? Това е един шедьовър.
— Много бих искал.
— Говорите ли португалски?
— Само малко испански. Работил съм в Мексико. И в Коста Рика.
— Но ние се отклонихме от основния въпрос — забеляза аташето и се наведе напред. — Попитах ви дали сте журналист и вие се позамислихте. Изкушихте се да ми отговорите утвърдително, защото това щеше да ви е по-изгодно. Честно казано, това ме навежда на мисълта, че всъщност вие търсите това изчезнало семейство. Защо просто не ми разкажете всичко?
Помисли си, че ако смята да лъже занапред, лутайки се из непознатата гора, трябва да се научи да обмисля и най-незначителните си отговори. Първо правило: предварителната подготовка е задължителна.
— Няма много за разправяне — подзе неловко той. — Тъй като и без това ще пътувам из вашата страна, обещах на един приятел да потърся тези хора. Той се познавал с тях от много отдавна. — Това беше вариация по истинската тема, при това доста сполучлива, помисли си Холкрофт. Може би затова я изрече така убедително. Второ правило: основавай лъжата върху част от истината.
— Обаче вашият… приятел се е опитал да ги открие и не е успял.
— Опитал се е от хиляди километри разстояние. Не е същото.
— Наистина не е. И така, поради огромното разстояние и поради опасенията на вашия приятел от евентуални усложнения вие предпочитате да не споменавате името на това семейство.
— Точно така.
— Не, не е така. Много по-лесно би било например един адвокат да поиска телеграфически поверителна справка от съответната адвокатска фирма в Рио де Жанейро. Това се прави непрекъснато. Семейството, което вашият приятел издирва, просто не е налице и той ви е помолил да го откриете. — Аташето се усмихна и сви рамене, сякаш току-що бе доказал, че две и две прави четири.
Ноъл наблюдаваше бразилеца с растящо раздразнение. Трето правило: не се оставяй да те хванат в капан с небрежно, но на място подхвърлена фраза.
— Знаете ли какво? — не се сдържа Ноъл. — Много сте неприятен.
— Съжалявам, че създадох такова впечатление — отвърна аташето искрено. — Аз просто се опитвам да ви помогна. Нали това ми е работата. Умишлено разговарях с вас по този начин. Вие не сте нито първият,
