нужно.
Тя сякаш усети погледа му и за миг вдигна очи към него. После се върна към писмото и отмести една немирна къдрица от прошарените си коси. Ноъл се запъти небрежно към бюрото й, като се позагледа в библиотеката и снимките по стената. Стаята издава личността на собственичката си, помисли той. Изискана, елегантна и същевременно изпълнена с особена виталност. От снимките го гледаха мъже и жени, яхнали коне, очевидно на лов; в лодки сред бурни вълни, на ски в снежни планини. Не можеше да се отрече, че тази определено женска стая притежаваше и някакво мъжествено излъчване. Това бе кабинетът на майка му, нейното убежище за уединение и размисъл. Но можеше спокойно да принадлежи и на някой мъж.
Той се разположи в кожения стол срещу бюрото и запали цигара със запалка „Колибри“, прощален подарък от една млада дама, която напусна апартамента му преди месец. Ръката му пак затрепери и той стисна здраво запалката.
— Ужасен навик — забеляза Алтийн, без да вдига поглед от писмото. — Мислех, че ще се откажеш завинаги.
— Отказвах се. Няколко пъти.
— Не си оригинален. Марк Твен го е казал преди теб.
Холкрофт се намести по-удобно в стола.
— Вече го прочете няколко пъти. Какво мислиш?
— Не зная какво да мисля — отвърна Алтийн и остави писмото пред себе си. — Той го е написал; това е неговият почерк, неговият начин на изразяване — високомерен дори когато се раздира от угризения.
— Значи и ти смяташ, че са угризения?
— Така изглежда. Поне засега. Все пак бих искала да знам много повече неща. И имам доста въпроси по отношение на тази невероятна финансова операция. Тя е просто невъобразима.
— Въпросите пораждат въпроси, майко. Господата в Женева не желаят това.
— А има ли значение какво желаят? Доколкото разбирам от лаконичните ти обяснения, те искат от теб да пожертваш най-малко шест месеца от живота си и евентуално още много неща.
Ноъл пак се почувства неловко. Бе решил да не й показва документа на Голямата Женевска банка. Ако тя настоеше да го види, винаги можеше да го направи. Но колкото по-малко знаеше, толкова по-добре. И изобщо трябваше да я държи по-далеч от мъжете от Волфсшанце. Сигурен бе, че тя нямаше да се поколебае да се намеси.
— Обясних ти всичко по-важно — увери я Ноъл.
— Не съм твърдяла обратното. Просто казах, че си доста лаконичен. Все повтаряш за някакъв човек от Женева, без да му споменаваш името. Говориш за условия, които разкриваш само наполовина. За най- големите деца на фамилии, които не назоваваш. Изобщо спестяваш значителна част от информацията.
— То е единствено за твое добро.
— Звучи доста снизходително, а като се има предвид това писмо, и доста обидно.
— Не исках да ти звучи така. — Холкрофт се наведе напред. — Не искам по никакъв начин да бъдеш свързана с тази банкова сметка. Прочете писмото, разбра за какво става дума. За хиляди хора, за стотици милиони долари. Не се знае на кого може да хрумне да потърси отговорност от теб. Ти си била съпругата, която му е казала истината; напуснала си го, защото е отказал да те послуша. Когато най-после е осъзнал, че си била права, той е поел този невероятен риск. Може все още да са живи хората, които биха те убили за това. Но аз няма да го допусна.
— Разбирам — изрече бавно Алтийн, сетне го повтори, надигайки се от стола си, прекоси бавно стаята и застана пред прозореца. — Сигурен ли си, че точно за това са се загрижили господата от Женева?
— Те… той намекна за нещо такова, да.
— Подозирам, че това не е била единствената им грижа.
— Не.
— Да се опитам ли да отгатна другата?
Ноъл се вцепени. Не че подценяваше интелигентността на майка си — не си го позволяваше — но както обикновено се подразни, че тя винаги успяваше да формулира предположенията си преди него.
— Мисля, че не е трудно.
— Така ли? — Алтийн се извърна от прозореца и го погледна.
— Пише го в писмото. Ако източниците на сметката станат известни, ще възникнат юридически проблеми. Международните съдилища ще бъдат затрупани от дела.
— Да — отмести поглед майка му. — Наистина е очевидно. Все пак съм изненадана, че са ти позволили да ми разкриеш това.
Ноъл се облегна в стола си, разтревожен от думите на Алтийн.
— Защо? Действително ли смяташ да предприемеш нещо?
— Изкушението е голямо — отвърна тя, все още вперила поглед навън. — Човек рядко губи желанието си да отмъсти за причинена силна болка. Дори и тази болка да е променила живота му за добро. Бог ми е свидетел, че моят — нашият — се промени изцяло. От истински ад се превърна в щастие, за което бях спряла да мечтая.
— Татко ли имаш предвид? — попита Ноъл.
— Да, той пое огромен риск, за да ни спаси. Прие мен — най-голямата глупачка на света — и моя син. Дари ни много повече от любов: дари ни нов живот. А в замяна поиска само любов.
— И ти му я поднесе.
— И ще я притежава, докато съм жива. Ричард Холкрофт е мъжът, който навремето си въобразих, че е Хайнрих Клаузен. Каква грешка допуснах, Господи, каква грешка… И всъщност фактът, че Хайнрих е мъртъв от толкова много години, няма никакво значение — презрението ми към него не е докоснато от времето. Наистина имам желание да си отмъстя.
Ноъл се опита да говори спокойно. Трябваше да отклони внимателно майка си от тази мисъл — оцелелите от Волфсшанце нямаше да й простят.
— Но ти ще си отмъстиш на мъжа, когото си спомняш, а не на този, който е написал писмото. Може би в началото не си се излъгала в него и онова, което всъщност те е привлякло, е изплувало отново накрая?
— Това все пак звучи утешително, нали?
— Мисля, че е истина. Мъжът, който е написал това писмо, е бил искрен. И е изживял силна мъка.
— Напълно си го е заслужил — той самият причини толкова много мъка — беше най-безмилостният човек, когото познавам. Болезнено амбициозен и фанатично целеустремен! И Боже мой, накрая стана ясно какви са били целите им!
— Той се е променил, майко — прекъсна я Холкрофт. — И ти имаш заслуга за това. В края на живота му единствената му цел е била да поправи злото, което е сторил. Той сам казва: „Злото трябва да се поправи.“ Помисли само какво е извършил — какво са извършили тримата!, — за да бъде осъществен замисълът им.
— Съзнавам, че не мога да си затворя очите за това. Нито пък за писмото му. Почти чувам думите му — но сякаш ги изрича един младеж. Един целеустремен младеж, много, много млад, а до него — едно младо момиче. — Алтийн млъкна за миг и после продължи: — Защо изобщо ми показа това писмо? Защо ме върна към спомените?
— Защото реших да действам. Ще закрия фирмата, ще се наложи да пътувам доста, евентуално да прекарам няколко месеца извън Швейцария. Както намекна и господинът от Женева, ти не би се стърпяла да ми зададеш куп въпроси. Опасяваше се, че може да откриеш нещо компрометиращо и това да те тласне към необмислени действия.
— За твоя сметка ли? — уточни Алтийн.
— Не изключи и тази възможност. Смята, че спомените ти са достатъчно силни. Нарече ги „неизлечими“.
— Наистина са неизлечими.
— Той смята също, че най-добре е парите да се използват според инструкциите. За да се поправи злото.
— Може и да е прав. Ако това изобщо е възможно. И не е ли малко късничко? До каквото се е докоснал Хайнрих Клаузен, го е провалял. — Алтийн замълча и лицето й доби по-напрегнат израз. — Ти си единственото изключение. А това може би е второто.
