„Онова, което бе подготвено в миналото, трябва да продължи и в бъдещето, за да бъде отдадена почит към паметта на един велик мъж и неговата мечта. Той прояви изключителна смелост в един полудял свят. Нищо не бива да осуети осъществяването на неговата мечта.
Ние сме оцелелите от Волфсшанце. Онези от нас, които останат живи, ще отдадат живота си за осъществяването на тази мечта. Тя трябва да бъде постигната, защото е всичко, което ни е останало. Един акт на милосърдие, който ще покаже на света, че ние бяхме предадени — защото не бяхме такива, за каквито той ни мисли.
Ние, мъжете от Волфсшанце, знаем какви бяха най-добрите от нас. И Хайнрих Клаузен знаеше.
Сега от теб зависи, Ноъл Клаузен-Холкрофт, да довършиш онова, което започна баща ти. Само от теб. Така пожела баща ти.
Мнозина ще се помъчат да ти попречат, да отприщят мътните порои и да разрушат мечтата. Но мъжете от Волфсшанце пак ще оцелеят. Имаш думата ни, че всички, които застанат на пътя ти, ще бъдат спрени.
Всеки, който се опита да ти навреди, да те разубеди или да те заблуди с лъжи, ще бъде ликвидиран.
Същото ще се случи и с теб и близките ти, ако се разколебаеш. Или се провалиш.
Това е нашата клетва към теб.“
Ноъл грабна листа от чекмеджето и той се разпадна в ръката му. Парченцата се посипаха по пода.
— Проклети маниаци! — Той трясна чекмеджето и избяга от спалнята. Къде беше телефонът? Къде по дяволите бе проклетият телефон! А, да, до прозореца, върху кухненската маса до скапания прозорец!
— Маниаци! — изкрещя той още веднъж в празното пространство. Или по-точно към един мъж в Женева, който се бе качил на влака за Цюрих. Може би група маниаци бяха написали този боклук преди тридесет години, ала сега, тридесет години по-късно, други маниаци му го бяха предали! Бяха нахлули в дома му, нарушили спокойствието му, преобърнали вещите му! И бог знае какво още, помисли си той, като се сети за Питър Болдуин. Човекът, който бе пропътувал три хиляди мили, за да се види с него и да си поговорят… мълчание, прещракване и телефонният разговор бе прекъснат.
Ноъл погледна часовника си. Бе почти един след полунощ. Колко ли беше часът в Цюрих? Шест? Седем? Банките в Швейцария започваха работа в осем. Голямата Женевска банка имаше клон в Цюрих; Манфреди щеше да бъде там.
Прозорецът. Той стоеше пред същия прозорец, пред който само преди няколко минути бе чакал отново да му се обади Болдуин. Прозорецът. На отсрещната сграда. Където три пъти бе припламвала кибритена клечка… русата жена в рамката на прозореца!
Холкрофт бръкна в джоба си да провери там ли са ключовете му. Там бяха. Изтича към вратата, отвори я, спусна се към асансьора и трескаво занатиска копчето за повикване. Асансьорът бе заседнал на десетия етаж и не мърдаше.
По дяволите!
Ноъл се втурна към стълбите и запрескача надолу по две стъпала наведнъж. Щом стигна до първия етаж, с два-три скока се озова пред портиера.
— Боже мили! — стресна се Джек. — Изкарахте ми акъла, господин Холкрофт!
— Познаваш ли портиера на съседния блок? — кресна Ноъл.
— На кой?
— Ей този, по дяволите! — посочи надясно Холкрофт.
— Осемдесет и трети номер. Да, разбира се.
— Тръгвай с мен!
— Ама чакайте, господин Холкрофт. Не мога да мръдна оттук.
— Няма да се бавим. Ето ти двайсет долара.
— Обаче само за минутка.
Портиерът на номер осемдесет и три ги поздрави любезно и с готовност се съгласи да услужи на приятеля на Джек.
— Съжалявам, сър, но този апартамент е празен почти от три седмици. И вече е даден под наем; новите наематели ще се нанесат на…
— В него има някой! — нетърпеливо го прекъсна Ноъл, като едва се сдържаше. — Една руса жена. Непременно трябва да разбера коя е.
— Руса жена ли? Средна на ръст, симпатична и много пуши?
— Да, точно същата! Коя е тя?
— Вие отдавна ли сте в хотела, господине?
— Моля?
— Искам да кажа, отдавна ли живеете във вашия апартамент?
— Какво общо има това с въпроса ми?
— Да не сте пийнали повечко…
— Какви ги дрънкате? Коя е тази жена?
— Не коя е, а коя беше. Русата жена, за която се интересувате, е госпожа Палътайн. Почина преди един месец.
Ноъл седна на стола срещу прозореца и се втренчи в една точка. Някой се опитваше да го извади от равновесие. Но защо? Какъв смисъл имаше? Някакви фанатици и маниаци бяха преодолели дистанцията на времето и командваха действията на хора днес, трийсет години по-късно. Въпросът беше защо?
Позвъни в „Сейнт Риджис“. Телефонът в 411 стая вече работеше, ала непрекъснато даваше заето. Значи жената, която бе видял съвсем ясно, просто не съществувала. Тя обаче съществуваше! И явно бе свързана с цялата мистерия — той го чувстваше.
Стана от стола, отиде до преместеното барче и си наля малко уиски. Погледна часовника си — два без десет. Оставаха му още десет минути до момента, когато телефонистът щеше да го свърже с банката — в два часа след полунощ нюйоркско време. Той тръгна с чашата в ръка към стола пред прозореца и заобиколи радиото. То, разбира се, също не бе на предишното си място; именно това бе привлякло погледа му. Включи го разсеяно. Обичаше да се разтоварва с музика.
Но се разнесе не музика, а говор. По галопиращия речитатив на водещия се досети, че това сигурно бяха новини. Копчето бе преместено (естествено!) от неговата любима станция. Трябваше да се досети. „Нищо няма да е същото като преди…“
Случайна фраза от задъхания словесен поток привлече вниманието му. Той така рязко се извърна в стола, че изля част от питието върху панталона си.
„… полицията е оградила входа на хотела. Нашият репортер Ричард Дънлоп е на местопроизшествието и предава от подвижната ни радиостанция. Слушаме те, Ричард. Какво научи?“
Последва кратко бръмчене, след което се разнесе развълнуваният глас на журналиста:
„Името на жертвата е Питър Болдуин, Джон. Англичанин. Пристигнал е вчера или поне вчера се е регистрирал в хотел «Сейнт Риджис»; полицията сондира различни авиокомпании за по-подробна информация. Предполага се, че посещението му е било с частен характер. В хотелската регистрационна книга не е записана никаква фирма.
— Кога са открили тялото?
— Преди около половин час. Телефонният техник отишъл да отстрани предполагаема повреда и намерил господин Болдуин проснат на леглото. Вече плъзнаха най-невероятни слухове, но едно е безспорно — убийството е извършено по изключително брутален начин. Казват, че гърлото му е прерязано с жица. Камериерката от четвъртия етаж в истеричен пристъп крещяла на полицаите, че цялата стая била обляна в…
— Мотивът за убийството грабеж ли е? — прекъсна го ловко водещият, за да не бъде нарушен добрият тон.
— Все още не е установено. Полицията мълчи по въпроса. По всяка вероятност чакат да пристигне някой от английското консулство.
— Благодаря ти, Ричард. Ще поддържаме връзка. Това беше Ричард Дънлоп от хотел «Сейнт Риджис» на Петдесет и пета улица в Манхатън. Отново ще повторя: тази сутрин в един от най-луксозните нюйоркски
