Холкрофт улови погледа на стюардесата, която си бъбреше с двама души на масата от другата страна на пътеката, и й поръча с жест още едно уиски. Тя му се усмихна любезно и кимна в знак, че поръчката ще бъде незабавно изпълнена. Той отново потъна в мислите си.
Пак го връхлетяха неизбежните съмнения. Готов ли бе да посвети почти година от живота си на един невероятен по мащабите си план, подлагащ на изпитание първо неговите качества, а след това и тези на децата на Кеслер и Фон Тиболт, ако въобще успееше да ги открие? Той си припомни думите на Манфреди: „Смятате ли, че изобщо имате избор?“. Отговорът на този въпрос беше — и да, и не. Двата милиона, за него равнозначни на свобода, бяха изкушение, на което трудно можеше да се устои, но той би могъл. Макар и да бе недоволен от много неща, той се утвърждаваше професионално. Репутацията му растеше, все повече доволни от работата му клиенти го препоръчваха на други. Какво щеше да стане, ако внезапно престанеше да приема поръчки? И ако оттеглеше ненадейно кандидатурата си от десетината конкурса за проекти, в които вече бе обявил участието си? Тези въпроси трябваше добре да се обмислят, тук не ставаше дума само за пари.
И все пак, докато разсъждаваше така, Ноъл изведнъж осъзна колко безсмислени са всъщност аргументите му. В сравнение с мащабите на… плана, въпросите му бяха маловажни. Независимо от личните му съображения, това поделяне на милиони между пострадалите от една нечувана безчовечност отдавна е трябвало да стане. Сега това бе негов неотменим дълг. От дълбините на времето го бе призовал един глас, това бе отчаяният зов на собствения му баща, когото той не познаваше. По необясними за самия него причини Ноъл не можеше да остане глух за този глас; не можеше просто да пренебрегне душевната агония на този човек. Още на другата сутрин щеше да отиде с кола до Бедфърд Хилс, за да види майка си.
Холкрофт вдигна поглед, зачуден къде се бави стюардесата с питието му. Забеляза я в слабоосветения край на салона, който служеше за барче. Двамата пътници от масата я бяха последвали, към тях се присъедини и трети. Четвърти седеше кротко на едно от задните места и четеше вестник. Двамата до стюардесата си бяха пийнали здравата, докато третият, търсейки си компания, се преструваше на по-пиян, отколкото беше. Стюардесата забеляза въпросителния поглед на Ноъл и вдигна вежди в израз на престорено отчаяние. Тя бе сипала уискито му, но единият от пийналите веселяци го бе разлял и тя тъкмо го обираше с кърпа. В този момент третият политна назад, загубил равновесие. Стюардесата се втурна да му помогне, а единият от новите му познайници се разсмя и се подпря на близкия стол. Третият се пресегна и си взе чаша с питие от бара. Четвъртият ги изгледа с отвращение и сгъна шумно вестника си, с което явно подчертаваше неодобрението си. Ноъл се обърна към прозорчето — не искаше да има нищо общо с тази глупава бъркотия.
Няколко минути по-късно стюардесата се приближи до него с думите:
— Извинете, господин Холкрофт. Мъжете са си мъже, особено на презокеански полети. Уиски с лед, нали?
— Да, благодаря — Ноъл пое чашата от хубавото момиче и го погледна. Очите й сякаш казваха: „Благодаря ви, любезни господине, че не нахалствате като онези гръмогласни досадници“. При други обстоятелства той сигурно би повел разговор с нея, но сега мислите му бяха заети с друго. Прехвърляше наум задачите си за понеделник. Закриването на офиса нямаше да е трудно — персоналът му се състоеше от една секретарка и двама чертожници, които лесно щеше да устрои при приятели, може би дори с по-високи заплати. Но защо за бога „Холкрофт Инкорпорейтид, Ню Йорк“ трябваше да преустанови дейността си точно когато й възлагаха проекти, които й даваха възможност да утрои персонала си и четирикратно да увеличи доходите си? Обяснението трябваше да е разумно и да не буди никакви подозрения.
Изведнъж един от пътниците в другия край на салона скочи от мястото си и от гърлото му се разнесе страхотен дрезгав рев. Той се сгърчи така, сякаш не му достигаше въздух, хвана се първо за стомаха, а след това за гърдите. Сетне се строполи върху дървената преграда, на която бяха подредени списания и разписания на полетите. Лицето му бе изкривено, вените на шията му — изпъкнали и посинели. Накрая политна напред и се просна по лице.
Това бе третият, който се бе присъединил към двамата пийнали пътници и стюардесата.
Настъпи пълен хаос. Стюардесата се втурна към падналия, огледа тялото и хладнокръвно се зае да овладее положението. Първо помоли другите трима пасажери да останат по местата си, после подложи под главата на пострадалия възглавницата и се върна към барчето, където бе инсталиран вътрешният телефон. След няколко секунди по извитата стълбичка нагоре влетя един стюард, а капитанът от „Бритиш еъруейз“ излезе от пилотската кабина. Те размениха със стюардесата няколко думи до безжизненото тяло на мъжа. Стюардът се спусна тичешком по стълбичката и след няколко минути се върна със списъка на пътниците.
Капитанът се обърна към пасажерите в салона с думите:
— Моля, върнете се по местата си долу. На борда има лекар. Той ще бъде тук всеки момент. Благодаря ви.
Докато Холкрофт слизаше по стълбичката, покрай него се изкачи стюардесата с одеало под мишница. В същия миг чу как капитанът нареди по вътрешния телефон: „Свържете се с летище «Кенеди» за спешна медицинска помощ. Пътник от мъжки пол, името му е Торнтън. Сърдечен пристъп, предполагам“.
Лекарят коленичи до проснатото на седалката в дъното на салона тяло и поиска фенерче. Помощник- капитанът изтича до кабината и му донесе. Докторът повдигна клепачите на мъжа, после се обърна и кимна на капитана да се наведе до него — явно искаше да му съобщи нещо поверително. Капитанът се приведе и лекарят прошепна:
— Мъртъв е. Трудно е да се определи причината без изследвания и кръвна проба, но не мисля, че е сърдечен удар. Според мен е бил отровен. Вероятно със стрихнин.
В митническата инспекция се възцари тишина. Зад бюрото бе седнал детектив от отдел „Убийства“ на охраната на нюйоркското летище, пред който лежеше списъкът на пътниците от самолета на „Бритиш еъруейз“. Самият инспектор бе застинал неподвижно, явно се чувстваше неловко. На два стола до стената стояха капитанът на „Боинг-747“ на „Бритиш еъруейз“ и стюардесата, обслужвала салона на пътниците от първа класа. До вратата пазеше униформен полицай. Детектив бе впил в митническия инспектор поглед, изпълнен с недоверие.
— Искате да ме убедите, че двама души са слезли от самолета, прекосили са охраняваните коридори, влезли са в охраняваната зала за митнически контрол и просто са изчезнали?
— Това е необяснимо за мен — поклати отчаяно глава инспекторът. — Такова нещо не се е случвало досега.
Детективът се обърна към стюардесата.
— Сигурна ли сте, че бяха пияни, мис?
— Май вече не съм — призна момичето. — Трябва пак да помисля. Те наистина изпиха доста, в това съм сигурна, нали аз им сервирах. Не може да са се престрували. И изглеждаха порядъчно пийнали. Бяха безобидни, но наквасени.
— Възможно ли е да са изливали някъде питиетата си? И да не са ги изпивали.
— Къде например? — попита стюардесата.
— Ами не знам. В някакви по-дълбоки пепелници, възглавнички. Подът с какво е настлан?
— С мокет — отвърна пилотът.
Детективът се обърна към полицая до вратата.
— Извикайте по радиото съдебните експерти. Да проверят мокета, възглавничките, пепелниците. От лявата страна на оградения сектор. Достатъчно е да открият влага, за да ме уведомите веднага.
— Слушам, сър — полицаят излезе бързо и затвори вратата след себе си.
— Е — обади се инспекторът, — хората различно носят пиене.
— Не и в количествата, за които говори госпожицата — възрази детективът.
— А защо е чак толкова важно? — попита капитанът. — Ясно е, че тъкмо те ви трябват. И са изчезнали,
