— Обаче същите тези оцелели — подхвърли Холкрофт, — следваха безумеца доста дълго време.
— Помъчете се да ги разберете и сигурно ще успеете. Това бяха мъже, доведени до пълно отчаяние. Уловени бяха в смъртоносен капан. Светът, за чието създаване те допринесоха най-много, се оказа съвсем различен от този, за който бяха мечтали. Разкрити бяха ужаси, за които са нямали представа, но така или иначе не можеха да избягат от отговорността за тях. Те бяха потресени от всичко станало, ала не можеха да отрекат ролята, която бяха изиграли.
— Нацисти с добри намерения — подметна Ноъл. — Чувал съм за тази странна порода.
— Трябва да се върнете малко назад в историята — към икономическите катастрофи, Версайския договор, Локарнския пакт, настъплението на болшевиките — и десетки други факти, за да разберете.
— Това, което току-що прочетох, го разбирам много добре — обади се Холкрофт. — Горкичките онеправдани щурмоваци не са се поколебали да заплашат един човек, когото изобщо не познават! „Няма да има милост, няма да има пощада… семейство, приятели, деца…“ Това ми мирише на заплаха за убийство. Не ми говорете за убийци с добри намерения.
— Това са думи на болни, отчаяни старци. Думи, които нямат никаква стойност. Просто по този начин те са изразили своя панически ужас, потърсили са изкупление. Тях вече ги няма. Оставете ги да почиват в мир. Прочетете писмото на баща си…
— Той не ми е баща! — прекъсна го Ноъл.
— Прочетете писмото на Хайнрих Клаузен. Всичко ще ви се изясни. Прочетете го. Трябва да обсъдим още няколко въпроса, а нямаме много време.
Един мъж в кафяв балтон от туид и с тъмна тиролска шапка бе застанал до висок стълб срещу седми вагон. На пръв поглед във вида му нямаше нищо особено, с изключение може би на веждите. Те бяха гъсти, някога черни, сега прошарени и приличаха на две черно-бели дъги върху най-обикновено лице.
Ала само на пръв поглед. Ако човек се вгледа, не можеше да не забележи суровите му, без да са груби, черти, издаващи решителност и непреклонност. Той сякаш не мигваше, въпреки силния вятър по перона. Вниманието му бе изцяло погълнато от седми вагон.
Американецът сигурно ще излезе от тази врата, предположи мъжът до стълба, но вече няма да е същият човек, който се е качил във влака преди малко. През последните няколко минути животът му се е променил така, както се случва на малцина по света. А това бе само началото — онова, което го очаква, бе трудно въобразимо. Затова е важно да се отбележи първата му спонтанна реакция. Дори повече от важно. Жизненоважно.
От високоговорителите се разнесе последното съобщение. В този момент на съседния коловоз тъкмо пристигаше влак от Лозана.
За няколко минути перонът ще бъде залят от туристи, прииждащи в Женева по същия начин, по който нетърпеливите провинциалисти от Северна Англия се изсипват на Чаринг крос7 за кратка ваканцийка в Лондон, помисли си мъжът до стълба. Влакът от Лозана спря и започна да бълва пътници; перонът пак се задръсти от хора.
Неочаквано в коридора на седми вагон се открои фигурата на високия американец. Когато стигна до вратата, пътят му внезапно бе препречен от носач с багажи. При нормални обстоятелства това би предизвикало леко спречкване. Но за Холкрофт обстоятелствата не бяха нормални. Той не прояви ни най- малък признак на раздразнение — лицето му остана спокойно, погледът му просто регистрира изпречилото се препятствие без сянка от досада. Явно мислите му бяха заети с друго, нещо много по-важно бе обсебило съзнанието му. Това личеше и от начина, по който притискаше в юмрук кафявия плик до гърдите си.
Очевидно документът, подготвен преди цял един живот време, бе причината за неговото вцепенение. Той бе чудото, за което всички те — мъжът до стълба и неговите съмишленици, бяха чакали повече от тридесет години. И най-после го бяха дочакали!
Пътешествието в неизвестността бе започнало.
Холкрофт се гмурна в човешкия поток, който го понесе към вратата. Макар че непрекъснато го блъскаха отвсякъде, той изобщо не забелязваше навалицата и напредваше с разсеян невиждащ поглед.
Внезапно мъжът до стълба трепна. Дългогодишният му тренинг го бе научил да предусеща и да забелязва необичайното. Нещо бе привлякло зоркия му поглед — две лица рязко контрастираха на любопитните или изпълнените с радостно очакване физиономии. От тях се излъчваше враждебност.
Двамата мъже си пробиваха път през навалицата, без да откъсват очи от американеца. Те го следяха! Първият държеше дясната си ръка в джоба, а другият криеше лявата си ръка под ревера на разкопчания си балтон. Мъжът до стълба бе абсолютно сигурен, че двамата са въоръжени.
Той се отдръпна рязко от бетонната колона и се смеси с тълпата. Не биваше да губи нито секунда. Двамината бързо наближаваха Холкрофт. Вероятно се стремяха към плика — това бе единственото възможно обяснение. В такъв случай от Женева бе изтекла информация за чудото! Документът в кафявия плик просто нямаше цена. В сравнение с него животът на американеца бе толкова маловажен, че никой не би се поколебал да му го отнеме. Промъкващите се към Холкрофт типове щяха да го очистят заради плика, без да им мигне окото — все едно че отпъждат досадно насекомо от кюлче злато. И щяха да допуснат непоправима грешка, защото това, което те не знаеха, беше, че без сина на Хайнрих Клаузен чудото не можеше да стане.
Вече само няколко метра ги деляха от него. Мъжът с прошарените вежди се гмурна сред туристическите вълни, внезапно освирепял. Той помиташе всичко по пътя си, блъскаше безразборно хора и багажи. Когато се озова на една-две крачки от убиеца със скритата под балтона ръка, той на свой ред пъхна ръка в джоба си, стисна пистолета и изкрещя в лицето на нападателя:
— Du suchst Clausens Sohn! Das Genfe Dokument!8
Убиецът беше стъпил с един крак на перона, между него и американеца имаше няколко души. Смаян от крясъците на непознатия, той светкавично се извърна встрани и се втренчи в него.
Навалицата притискаше отвсякъде двамата противници. Нападателят и защитникът се бяха изправили лице в лице на своята малка арена. Защитникът натисна спусъка на пистолета в джоба си веднъж, после втори път. Изстрелите едва се чуха през раздраната тъкан. Двата куршума спряха в тялото на предполагаемия нападател на Холкрофт, единият в коремната област, а другият по-нагоре, във врата. При първия мъжът се преви на две, а след втория отметна рязко глава назад и гърлото му зейна разкъсано.
От раната шурна толкова кръв, че оплиска лицата, дрехите и куфарите на всички наоколо. Тя продължи да се стича на струйки и направи по перона малки локвички. Разнесоха се ужасени писъци.
Защитникът внезапно усети как една ръка забива дълбоко пръсти в рамото му. Той бързо се обърна — беше вторият нападател, в ръката му блесна острието на ловджийски нож.
Явно е аматьор, помисли си защитникът, чиито светкавични реакции бяха резултат от многогодишна подготовка. Той ловко отскочи встрани като тореадор, изплъзващ се от рогата на бика, и хвана с лявата си ръка тази на нападателя над китката. Измъкна дясната ръка от джоба си и сграбчи пръстите, стискащи ножа. Изви китката надолу, притисна пръстите върху дръжката на ножа, разкъсвайки сухожилието. След това насочи острието диагонално нагоре между ребрата и сряза сърдечните артерии. От устата на жертвата се чу агонизиращо хриптене, сподавено от мигновено настъпилата смърт.
Суматохата прерасна в неудържим хаос. Кръвта наоколо и паниката на блъскащите се хора подсилваха още повече всеобщата истерия. Защитникът знаеше точно какво трябва да направи. Смаян и уплашен от кръвта по дрехите си, той се присъедини към полудялата тълпа, която се люшкаше насам-натам като подивяло стадо по бетонния перон на смъртта.
Профуча покрай американеца, чийто живот току-що беше спасил.
Холкрофт чу писъци. Те проникнаха смътно през замъгляващата взора и мислите му пелена, която го обгръщаше.
