възнаградено. В края на шестмесечния период, след успешното разпределяне на средствата помежду жертвите на холокоста, цюрихската агенция щеше да бъде разпусната и всеки наследник щеше да получи по два милиона долара.
След шест месеца. Два милиона долара.
Два милиона.
Ноъл се замисли какво би означавало това както за личния, така и за професионалния му живот. Първо — свобода. Манфреди бе споменал в Женева, че е талантлив. Той наистина бе талантлив, но талантът му често оставаше незабелязан. Бе му се налагало да приема поръчки, които би предпочел да откаже; правил бе компромиси с някои проекти, които архитектът в него бе отхвърлял; отказвал бе редица съблазнителни от професионална гледна точка предложения само защото не бяха финансово изгодни и той не можеше да си ги позволи. Полека-лека се превръщаше в циник.
Нищо не бе вечно: остаряването води след себе си умора и обезценяване на стойностите. Никой не знае това по-добре от човек, който някога е ценял най-високо съвестта си. Може би постепенно щеше да си я възвърне. Със свободата. С двата милиона.
Холкрофт се стресна от хода на мислите си. Той бе взел решение — а не смяташе да го прави, докато не обмисли всичко отначало докрай. Всичко. А ето че вече кроеше планове да си възвърне изгубената съвест с пари, които се бе самозаблуждавал, че е в състояние да откаже.
Интересно как ли изглеждаха двете най-възрастни деца на Ерих Кеслер и Вилхелм фон Тиболт? Едното бе жена. Но освен че се различаваха от него по пол и професия, те бяха преживели нещо, за което той нямаше и най-малка представа. Те бяха видели всичко. И двамата не са били чак толкова малки, че да не си спомнят. И двамата бяха израсли в онзи странен, зловещ свят, наречен Третия Райх. Американецът искаше да им зададе толкова въпроси…
Въпроси ли? Въпроси?
Той вече бе решил. Беше казал на Манфреди, че ще му трябва още време — поне няколко дни — за да вземе решение.
— Смятате ли, че изобщо имате избор? — го бе попитал швейцарският банкер.
— Да — бе отвърнал Ноъл. — Аз не съм за продан, независимо от обстоятелствата. Освен това не се страхувам от заплахите на някакви маниаци отпреди тридесет години.
— И не би трябвало да ви е страх. Обсъдете въпроса с майка си.
— Моля? — възкликна Холкрофт смаян. — Струва ми се, че ме предупредихте…
— Да пазите всичко в пълна тайна ли? Да, майка ви е единственото изключение.
— Защо? Аз пък си мислех, че тя е единственият човек, на когото…
— Тя е първият. И единствен човек. Освен това тя ще запази тайната.
Манфреди имаше право. Ако Ноъл кажеше „да“, щеше да се наложи да прекрати дейността на фирмата си и да тръгне на път, за да се свърже с наследниците на Кеслер и Фон Тиболт. Това щеше да събуди любопитството на майка му, а тя не бе жена, която би приспала любопитството си. Щеше да прояви интерес и ако случайно изровеше отнякъде информация за милионите в Женева и ролята на Хайнрих Клаузен в огромната кражба, щеше да побеснее. Спомените за параноиците-престъпници от Третия Райх бяха неизличимо запечатани в съзнанието й. Ако направеше някои неблагоприятни за тях разкрития, авоарите щяха да бъдат замразени и блокирани от международните съдилища за години.
— Ами ако не успея да я убедя?
— Трябва да я убедите. Писмото е достатъчно убедително, а ако се наложи, и ние ще се намесим. Независимо от всичко по-добре е да сме наясно със становището й от самото начало.
Какво ли щеше да е то — запита се Ноъл. Алтийн не бе обикновена майка. Още от много малък той бе разбрал, че е различна. Тя не се вместваше в представата за богата манхатънска домакиня. Въпреки някои външни признаци — конете, яхтите, уикендите в Аспън и Хамптънс — нямаше го онзи неистов стремеж към все по-голяма популярност и влияние в обществото.
Тя вече бе надживяла всичко това. Бе преминала през бурния водовъртеж на трийсетте години в Европа — млада, безгрижна американка, чието семейство не бе напълно разорено през Голямата криза, дори може да се каже, че се бе справило успешно в сравнение с някои доста закъсали фамилии от техните среди. Тя бе добре приета както в лондонското аристократично общество, така и в модните салони на своите съотечественици в Париж, а също и сред енергичните млади наследници от Германия. И след всички тези години тя бе запазила душевното си спокойствие, изградено от любов, изтощение, ненавист и гняв.
Алтийн бе личност, за него тя бе колкото майка, толкова и приятел. Нейното приятелство бе дълбоко и не се нуждаеше от постоянно доказване. Всъщност, помисли си Холкрофт, тя му бе повече приятел, отколкото майка; никога не се бе чувствала особено удобно в ролята на родител.
„Твърде много грешки съм извършила, скъпи — му бе казала веднъж през смях, — за да градя авторитета си само въз основа на биологията.“
Сега щеше да я изправи пред спомена за човек, когото през по-голямата част от живота си бе правила опити да забрави. Дали щеше да се изплаши? Едва ли. Нямаше ли да се усъмни в целите на документа, предаден му от Ернст Манфреди? Вероятно не, след като прочете писмото на Хайнрих Клаузен. Каквито и да бяха спомените й, майка му беше интелигентна и чувствителна жена. Всеки човек може да се промени, да се разкае. Тя трябваше да приеме това, колкото и да й бе неприятно в случая.
Бе краят на седмицата, събота. Майка му и вторият му баща прекарваха уикендите в своята вила в Бедфърд Хилс. На сутринта щеше да отиде дотам с колата, за да поговорят.
А в понеделник щеше да се заеме с уреждането на ново пътуване до Швейцария. До една все още неизвестна агенция в Цюрих. В понеделник щеше да започне голямото издирване.
Ноъл си припомни разговора с Манфреди. Всъщност краят му, непосредствено преди да слезе от влака.
— Кеслер има двама сина. По-големият, Ерих, кръстен на баща си, е професор по история в Берлинския университет. По-малкият, Ханс, е лекар в Мюнхен. Доколкото ми е известно, и двамата са високо ценени и уважавани в своите области. Много са близки. Възможно е, след като на Ерих се обясни положението, той да поиска и брат му да бъде включен в плана.
— Това позволено ли е?
— Поне нищо в документа не го забранява. Сумата е една и съща за всяко от трите семейства и всяко от тях има право само на един глас при вземането на решения.
— А какво ще ми кажете за Фон Тиболтови?
— Страхувам се, че тяхната история е малко заплетена и това може би ще ви затрудни. След войната майката и двете деца са заминали за Рио де Жанейро. Преди пет-шест години цялото семейство е изчезнало. В буквалния смисъл на думата. Полицията няма никакви сведения за тях. Никакъв адрес, никакви делови връзки, абсолютно нищо в никой от големите градове. А това е странно — за известно време майката е била доста преуспяваща. Но като че ли никой не знае какво е станало с тях или пък ако някой знае, мълчи.
— Споменахте две деца. Какви са?
— Всъщност са три. Най-малката, Хелдън, се ражда след войната в Бразилия — явно е била зачената в последните дни на Райха. Най-голямата се казва Гретхен. Средното дете е син, Йохан.
— И казвате, че всички са изчезнали?
— Може би звучи малко драматично. Но ние сме банкери, а не следователи. Разследването ни бе много задълбочено, а Бразилия е огромна страна. Ала вие ще трябва доста да се потрудите. Потомците на другите двама вносители трябва да бъдат издирени и внимателно проучени. Това е първото условие на документа, без изпълнението му сметката няма да бъде деблокирана.
Холкрофт сгъна документа и го прибра обратно в куфарчето си. В този миг пръстите му докоснаха листа на писмото отпреди тридесет години със старомодния почерк на оцелелите от Волфсшанце. Манфреди бе прав: те бяха отчаяни болни старци в плен на безумната идея да изиграят последната си роля в една драма на бъдещето, която едва ли са осъзнавали. Защото ако я бяха осъзнали, щяха да помолят „сина на Хайнрих Клаузен“. Да го увещават, а не да го заплашват. Заплахата им беше загадка. Защо бе отправена? С каква цел? Може би Манфреди пак щеше да излезе прав. Странното писмо бе загубило първоначалното си значение. Имаше неща, които трябваше да се премислят.
