ръката му с пистолета бе скрита зад вратата.
Мъжът на платформата очевидно се колебаеше. Мъжът с шлифера се огледа. Полицаите се суетяха наоколо. Дъждът плющеше по униформите им, а силната светлина на прожекторите ги заслепяваше. Никой не забелязваше сцената, предвещаваща смърт. Мъжът с шлифера се протегна, сграбчи белия работен комбинезон на оцелелия убиец и го набута през отворената врата в кабинката на камиона.
— Вие се провалихте! Синът на Хайнрих Клаузен все още е жив — изрече той хладнокръвно. След това стреля отново. Убиецът се свлече на седалката.
Мъжът с шлифера затвори вратата и мушна пистолета обратно в колана си. Отдалечи се невъзмутимо, мина под корпуса на самолета и се отправи към оградената с въжета пътека. Видя как на вратата на самолета се появи неговият придружител, митничарят, и заслиза енергично по стълбичката. Изчака го и продължиха заедно към входа на тунела.
— Какво стана? — попита го митничарят.
— Аз свърших своето. Те обаче не успяха. Въпросът е какво ще правим с Холкрофт?
— Това не е наша работа, а на Тинаму. Трябва да му съобщим.
Мъжът с шлифера се усмихна на себе си, уверен, че усмивката му ще остане незабелязана в поройния дъжд.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Холкрофт освободи таксито пред апартамента си на Източна седемдесет и трета улица. Бе напълно изтощен — напрежението от последните няколко дни бе достигнало връхната си точка с трагедията в самолета. Въпреки че му бе жал за горкия нещастник, който получи сърдечен удар, той бе вбесен, че летищните власти направиха от инцидента едва ли не международен въпрос. Боже господи! Да ги държат повече от четири часа! И отгоре на това всички пътници от първа класа трябваше да осведомяват полицията за местонахождението си в продължение на цели два месеца!
Портиерът го поздрави.
— Този път пътуването ви бе кратко, господин Холкрофт. Но пък пощата ви е голяма. А, да, търси ви някакъв господин.
— Така ли?
— Да, сър. — Портиерът му даде една визитна картичка. — Дойде снощи. Беше много настоятелен, нали разбирате какво имам предвид?
— Не съвсем. — Ноъл взе визитката и прочете името „Питър Болдуин“. Не му говореше нищо. „Уелингтън секюрити системс, Странд, Лондон W1А“. Отдолу имаше телефонен номер. Холкрофт никога не бе чувал за тази компания. Той обърна картичката — на гърба й бе надраскано: хотел „Сейнт Риджис“, стая 411.
— Много настояваше да ви позвъня в апартамента, без да съм ви видял. Казах му, че това е абсурд.
— Той може сам да ми позвъни — отвърна Холкрофт, вече на път към асансьора. — Номерът ми го има в указателя.
— Опитвал много пъти, но телефонът ви бил повреден.
Вратата на асансьора се затвори при последните думи на портиера. Докато се изкачваше до петия етаж, Ноъл отново прочете името. Питър Болдуин, ескуайър. Кой ли беше той? И откога не работеше телефонът му?
Отключи вратата на апартамента си и посегна към ключа на осветлението. Двете настолни лампи светнаха едновременно; в същия миг Ноъл изпусна куфара и огледа стаята си смаян.
Нищо не беше така, както го беше оставил преди три дни! Нищо! Всяка мебел, всеки стол, маса, ваза и пепелник бяха преместени. Преди диванът му бе в средата на стаята, сега се мъдреше в десния ъгъл. Всички графики и картини по стените бяха пипани и нито една не бе върната на мястото й! Стереоуредбата я нямаше на шкафа й — бяха я оставили на една масичка. Барчето от дъното на всекидневната сега бе вляво от вратата. Чертожната му дъска, която обикновено стоеше до прозореца, се намираше на три метра пред него, а столът беше бог знае къде — не го виждаше. Никога не бе изпитвал подобно странно усещане. Всичко му беше до болка познато и същевременно напълно непознато. Изкривено, някакси разфокусирано.
Той продължаваше да стои на прага на отворената врата. Пред невярващия му поглед непрекъснато се мяркаха кадри от предишната наредба на стаята, които се редуваха с детайли от сегашната.
— Какво се е случило? — чу той собствения си глас, като в първия момент не можа да го познае.
Изтича до дивана; държеше телефона на малка масичка от дясната му страна. Но диванът бе преместен, телефонът не се виждаше. Той се извърна към средата на стаята. Къде ли бе масичката? Никъде я нямаше — на нейното място бе набутан един фотьойл. Къде по дяволите бяха масичката и телефонът?
До прозореца. До прозореца на всекидневната бе сложена кухненската маса, а върху нея — телефонът. До големия централен прозорец, който гледаше към отсрещния блок през обширния двор между двете сгради. Телефонните жици бяха измъкнати от контакта под мокета, застилащ плътно целия под, и включени в друг под прозореца. Каква лудост! Кой ли си бе направил труда да разковава мокета и да мести телефонния кабел?
Той изтича към масата, грабна припряно слушалката и натисна няколко пъти бутона на централата в портиерната. Никакъв отговор. Ноъл залепи пръст върху бутона и не го махна, докато най-сетне не чу отегчения глас на портиера Джек.
— Добре де, централа…
— Джек, Ноъл Холкрофт се обажда. Кой е влизал в апартамента ми, докато ме нямаше?
— Кой е влизал… къде, сър?
— В моя апартамент!
— Да не са ви обрали, господин Холкрофт?
— Още не знам. Знам само, че всичко е обърнато наопаки. Кой е идвал тук?
— Никой — доколкото аз знам, искам да кажа. А и момчетата не са ми споменавали нищо. Сутрин в четири ме сменя Ед, а той е до обяд. В дванайсет дежурството поема Луи.
— Можеш ли да им се обадиш?
— По-добре да се обадя в полицията!
Думата подразни слуха му. „Полиция“ означаваше въпроси: Къде е бил? С кого се е срещал?, а Ноъл не бе сигурен, че гори от желание да им отговаря.
— Не, недей, докато не проверя дали наистина нещо липсва. Може пък някой да се е пошегувал. Пак ще ти звънна.
— А аз ще се обадя на момчетата.
Холкрофт остави слушалката. Приседна на широкия перваз на прозореца и отново огледа стаята. Всичко бе разместено. Нито един, ама нито един предмет не бе на мястото си!
Той усети, че държи нещо в лявата си ръка — визитна картичка. На Питър Болдуин.
„…беше много настоятелен, нали разбирате?… Много държеше да ви позвъня в апартамента… телефонът ви бил повреден…“
Хотел „Сейнт Риджис“, стая 411.
Ноъл взе слушалката и набра номера. Знаеше го добре — често обядваше в грилресторанта „Кинг Коул“.
— Да? Болдуин на телефона. — Отговорът прозвуча рязко, с английски акцент.
— Аз съм Ноъл Холкрофт, господин Болдуин. Търсили сте ме.
— Слава богу! Къде сте?
— У дома. В апартамента си. Току-що се върнах.
— Върнахте се? Откъде?
— Не съм съвсем сигурен дали това е ваша работа.
— За бога, пропътувал съм три хиляди мили само за да се видя с вас! Ужасно важно е. Кажете къде бяхте?
По телефона ясно се чуваше тежкото дишане на англичанина, което издаваше страха му.
— Поласкан съм от факта, че сте били толкова път само за да ме видите, ала това все още не ви дава
