право да ми задавате лични въпроси.
— Имам пълното право! — прекъсна го Болдуин. — От двайсет години съм в MI610. Ние с вас трябва сериозно да си поговорим. Нямате представа в какво се забърквате. Само аз знам, никой друг, повярвайте ми.
— Само вие… какво? Трябва… какво?
— Слушайте ме внимателно. Откажете се от Женева. Не правете нищо, господин Холкрофт, преди да поговорим?
— Женева ли? — Ноъл внезапно почувства спазъм в стомаха. Откъде можеше този англичанин да знае за Женева? Откъде?
В отсрещния прозорец отново припламна кибритена клечка и освети дългата руса коса на някаква жена зад прозрачното перде.
Холкрофт изведнъж осъзна, че от другия край на линията бе настъпила тишина — не чуваше никакви гласове. Времето течеше, а англичанинът не се обаждаше.
— Болдуин? Болдуин, ало, какво става? Болдуин!
В отсрещния прозорец за трети път просветна запалена кибритена клечка. Ноъл се вгледа внимателно, но това се оказа излишно. Припламващата цигара между устните на русата жена се виждаше съвсем ясно. Тогава той забеляза какво държеше в другата си ръка — телефон. Държеше телефонна слушалка до ухото си и гледаше през прозореца — право в него, сигурен беше.
— Болдуин! Къде изчезнахте, по дяволите!
Чу се щракване — някой от другата страна затвори.
— Болдуин!
Жената в отсрещния прозорец бавно остави слушалката, остана за миг неподвижна, после се обърна и изчезна от погледа му.
Холкрофт се втренчи в отсрещния прозорец, а после в слушалката, която държеше в ръката си. Изчака, докато получи свободна линия от централата и отново набра хотел „Сейнт Риджис“.
— Съжалявам, сър, но изглежда че телефонът в стая 411 се е повредил. Веднага ще изпратим човек да го оправи. Бихте ли казали номера си, за да го съобщим на господин Болдуин?
„…телефонът ви бил повреден…“
Беше станало нещо, което Ноъл не разбираше. Знаеше само, че няма да даде името или номера си на телефониста в хотел „Сейнт Риджис“. Той затвори и отново погледна към отсрещния прозорец. Каквато и светлина да имаше допреди малко, сега бе изчезнала. Прозорецът бе тъмен, виждаше се само тънкото бяло перде.
Той се дръпна от перваза на прозореца и се заразхожда безцелно из стаята — сред познати вещи и непозната обстановка. Не знаеше откъде да започне; може би на първо време трябваше да провери дали нещо не липсва. Като че ли нищо не бе откраднато, но беше трудно да се разбере от пръв поглед.
Телефонът иззвъня, беше портиерът.
— Обажда се Джек, господин Холкрофт. Току-що говорих с Ед и Луи. И двамата не си спомнят някой да е влизал у вас. Те са свестни момчета. Няма да седнат да ме лъжат. Не сме такива хора.
— Благодаря ти, Джек. Вярвам ти.
— Да извикам ли полицията?
— Не. — Ноъл се опита да отговори небрежно, все едно че нищо особено не е станало. — Май че някой от офиса си е направил майтап. Едно-две от момчетата имат ключове.
— Не съм видял никого. Нито пък Ед или…
— Добре, Джек — прекъсна го Ноъл. — Не се притеснявай. Вечерта преди да замина имах гости. Един- двама останаха до късно. — Ноъл не можа да измисли нищо по-убедително.
Внезапно му мина през ума, че не е проверил в спалнята. Влезе в стаята и посегна към ключа на осветлението.
Бе подготвен за изненади, но това, което видя, го шокира. Сега вече объркването му бе пълно.
И тук всичко бе разместено. Първото нещо, което се набиваше в очи, бе леглото — промяната действаше някак потискащо. То не бе допряно до никоя стена, а бе насред стаята, напълно изолирано. Бюрото му стърчеше до прозореца, а едно малко писалище бе сбутано към дясната стена. Както преди няколко минути, когато погледът му обхождаше всекидневната, така и сега в съзнанието му се мярнаха детайли от предишната наредба на фона на променената обстановка.
Тогава изведнъж го видя и ахна. От тавана висеше, целият облепен с черен скоч, вторият му телефон, а жицата се виеше подобно на змия по тавана и стената до куката, на която бе окачен апаратът.
Той бавно се поклащаше.
Болката в свития му стомах пропълзя към гърдите; Ноъл не можеше да откъсне очи от провесения апарат, който се люлееше безпомощно във въздуха. Не смееше да открие причината за това движение, но знаеше, че се налага да го направи.
Премести поглед и най-после си пое дъх. Телефонът висеше точно в средата на разстоянието до банята, чиято врата бе отворена. Той забеляза, че пердето на прозорчето над умивалника се издува от течението. Силната въздушна струя въртеше телефона.
Той се запъти да затвори прозореца в банята и тъкмо когато понечи да дръпне пердето, някаква светлинка проблесна в мрака навън — зад друг прозорец на отсрещната сграда някой бе запалил клечка кибрит. Той се вгледа по-внимателно.
Пак същата жена! Русата жена, чийто силует отново се очерта, само че в рамката на друг прозорец, зад други прозрачни пердета. Той се втренчи в тайнствената фигура като хипнотизиран.
Тя се обърна като преди малко и по същия начин се отдалечи от прозореца. Изчезна от погледа му заедно със слабата светлина зад прозореца.
Какво ставаше? Какво означаваше всичко това? Явно бе нагласено така, че да бъде сплашен. Но от кого и с каква цел? И какво се бе случило с Питър Болдуин, който така безапелационно му бе наредил да се откаже от Женева? Беше ли Болдуин част от заплахата или бе нейна жертва?
Жертва ли… жертва? Помисли си, че предположението му е неуместно. Защо пък трябваше да има жертви? И какво бе имал предвид той, когато каза, че е „от двадесет години в MI6“?
MI6? Специален отдел на английското разузнаване. Ако правилно бе запомнил, MI5 бе отделът, който работеше по вътрешните въпроси, а MI6 се занимаваше с проблеми извън страната. С други думи това бе английското ЦРУ.
Боже мили! Нима англичаните знаеха за женевския документ? Нима английското разузнаване знаеше за невероятната кражба отпреди тридесет години? Изглежда, беше точно така… Но не това искаше да му каже Питър Болдуин.
Нямате представа в какво се забърквате. Само аз знам, никой друг.
А след това бе настанала тишина и някой бе прекъснал връзката.
Холкрофт излезе от банята и застана за миг под провесения телефон; той все още се полюшваше, макар и едва-едва. Гледката бе грозна, дори зловеща, може би поради черния скоч, с който плътно бяха облепили апарата. Сякаш бе мумифициран и никога повече нямаше да бъде използван.
Той продължи към вратата на спалнята, но инстинктивно спря и се обърна. Нещо подсъзнателно бе привлякло вниманието му, нещо, което не бе забелязал досега. Средното чекмедже на малкото писалище бе отворено. Той надникна по-отблизо. Вътре имаше някакъв лист.
Когато се вгледа по-внимателно в него, дъхът му секна.
Това не можеше да бъде. Беше умопомрачително. Листът бе пожълтял. От времето. И бе досущ като онзи, който бе пазен тридесет години в женевско хранилище. Онова пълно със заплахи писмо, написано от фанатици, за които името на мъченика Хайнрих Клаузен бе светиня. Със същото нечетливо немско изписване на английските думи; с мастилото, което бе избледняло, но се четеше.
А онова, което се четеше, бе удивително. Защото бе написано преди повече от тридесет години.
„НОЪЛ КЛАУЗЕН-ХОЛКРОФТ, ЗА ТЕБЕ НИЩО ВЕЧЕ НЯМА ДА Е СЪЩОТО. НИЩО НЯМА ДА Е СЪЩОТО КАТО ПРЕДИ…“
Преди да продължи по-нататък, Ноъл докосна единия край на страницата. Тя се натроши от допира.
Боже! То наистина бе написано преди тридесет години!
И поради този факт останалата част от посланието му прозвуча още по-зловещо.
