Ноъл стана и се приближи до майка си. Хвана я за раменете и я прегърна.
— Онзи господин от Женева каза, че си невероятна. Ти наистина си.
— Тъй ли каза? Невероятна? — дръпна се от него Алтийн.
— Да.
— Ернст Манфреди ли? — прошепна тя.
— Познаваш ли го? — изненада се Холкрофт.
— Това име ме връща много-много години назад. Значи още е жив?
Ноъл не отговори на последния й въпрос.
— Как се сети, че става дума за него?
— Един летен следобед той дойде при нас в Берлин. Помогна ни да се измъкнем. Ти и аз. Качи ни на самолета, даде ни пари. Боже мили… — Алтийн се освободи от прегръдката на сина си, прекоси стаята и се приближи до бюрото. — Тогава, оня следобед, също ме нарече „невероятна“. Каза, че ще ме преследват докрай. Че ще ни открият. Обеща да ни помогне с каквото може. Научи ме какво да правя и да говоря. Този невзрачен мъничък швейцарец прояви истинско благородство през онзи следобед. Боже мой, след толкова години…
Ноъл гледаше майка си напълно смаян.
— Защо той не ми каза нищо за това? Защо?
Алтийн се обърна с лице към сина си, но без да го погледне в очите. Тя сякаш бе отправила взор през него и виждаше неща, които той не можеше да види.
— Мисля, че по този начин е искал аз сама да се сетя за всичко. Той не е човек, който ще настоява да му бъдат изплатени старите дългове. — Тя въздъхна. — Не мога да ти обещая, че няма да задавам въпроси. Нищо не обещавам. Ако реша в някакъв момент да предприема нещо, ще те предупредя. Засега обаче няма да се намесвам.
— Въпросът остава открит, така ли?
— Повече от това не мога да обещая. Онези спомени наистина са неизлечими.
— Но засега няма да предприемаш нищо, нали?
— Имаш думата ми. Никак не ми е леко да ти я дам, както няма да ми е леко да си я взема обратно.
— Какво би могло да промени нещата?
— Ако изчезнеш безследно, например.
— Постоянно ще поддържам връзка с теб.
Алтийн Холкрофт проследи с поглед сина си, докато излизаше от стаята. Лицето й, изопнато от напрежение до момента, изведнъж се отпусна. Тънките й устни се извиха в лека усмивка. Изглеждаше доволна и изпълнена с увереност.
Тя посегна към телефона на бюрото си, натисна едно копче и поръча разговор с Женева, Швейцария.
Ноъл трябваше да измисли професионално аргументирана причина да закрие „Холкрофт инкорпорейтид“. Не биваше да буди никакво подозрение, за да не възникват каквито и да било въпроси. Оцелелите от Волфсшанце бяха закоравели убийци, които биха изтълкували като намеса всеки невинно повдигнат въпрос. Той трябваше да изчезне напълно законно. Но когато човек изчезне внезапно, той по- скоро намира благовиден предлог, който да създаде впечатление за законосъобразност.
Впечатление.
Сам Буоновентура.
Не че Сам бе нарушавал закона. Тъкмо напротив. Но толкова дълго бе стоял „на припек“, че вече доста бе „прегорял“. Той беше един от най-добрите строителни инженери в бранша, петдесетгодишен „професионален“ скитник, завършил Сити колидж на Тремънт авеню в Бронкс, който си изкарваше прехраната в държавици с по-топъл климат, където обикновено възнаграждаваха веднага, щедро и на четири очи за добре свършена работа.
Кратката военна служба в армейски инженерен корпус бе убедила Буоновентура, че на югозапад от САЩ съществува по-сладък и благоприятен живот. Трябва само да си много добър в професията и да въртиш чудесно своя бизнес, който да е част от по-голям бизнес, в който да са инвестирани много, много пари. А строителният бум в Латинска Америка и Карибския район през шейсетте и седемдесетте години бе като че ли специално поръчан за човек като Сам. Той успя да си изгради солидна репутация и в доста корпорации и правителства му се носеше славата на истински тиранин на строителната площадка, който си разбира от работата.
Ако Сам, след като проучи основно всички параметри на даден проект, кажеше на работодателите, че съответния хотел, летище или язовир ще бъде пуснат в експлоатация на тази и тази дата, той рядко грешеше с повече от четири процента. Освен това Сам бе мечтаният от всеки архитект строителен инженер, защото той самият не се смяташе за архитект.
Ноъл бе работил с Буоновентура по два проекта извън страната — първия път в Коста Рика, където ако не бе Сам, Холкрофт отдавна щеше да е мъртъв. Инженерът бе настоял добре възпитаният и изискан архитект от баровската част на Манхатън да се научи да си служи с пистолет, а не само с ловджийска пушка от „Абъркроумби и Фич“. Строяха пощенски комплекс в един затънтен район, доста далеч от коктейлните салони на „Плаза“ и „Уулдорф“, а също и от Сан Хосе. Архитектът смяташе неделните си упражнения по стрелба направо за смехотворни и се съгласи само от любезност, колкото да не обиди Буоновентура.
Към края на втората седмица обаче той вече бе дълбоко признателен на Сам. От планинските шубраци се появиха крадци на строителни експлозиви. Двама души нахлуха в лагера посред нощ и нападнаха бараката на Ноъл, докато спеше. Когато разбраха, че взривните материали не са там, единият изтича навън и изкрещя на съучастника си:
— Matemos el gringo!11
Ала грингото разбираше езика им. Той посегна към пистолета, който му бе дал Сам, и застреля нападателя си.
Единственият коментар на Буоновентура бе:
— По дяволите. В някои точки на планетата ще трябва да се грижа за тебе до края на живота ти.
Ноъл успя да се свърже с Буоновентура чрез една корабна компания в Майами. Намираше се в Холандските Антили12, в град Вилемстад на остров Кюрасао.
— Как си, Ноули, дявол да те вземе? — ревна Сам в ухото му. — Господи, май от четири-пет години не сме се чували, а? Как е, гърмиш ли с пищова?
— Не съм го пипал от оная история и се надявам да не ми потрябва повече. Как вървят нещата при теб?
— Тия майни тука ринат пари с лопати, та им помагам при изгребването. Ти да не търсиш работа?
— Не. Услуга.
— Казвай.
— Трябва да напусна страната за няколко месеца. Необходима ми е основателна причина да не съм в Ню Йорк, без да се знае точно къде съм. Причина, която да не буди подозрение и въпроси. Хрумна ми нещо, Сам, и само ти можеш да ми помогнеш.
— Ако и двамата имаме предвид едно и също, нямаш проблеми.
Те наистина имаха предвид едно и също нещо. Практика беше за дългосрочни проекти в по-отдалечени райони да се наемат като консултанти опитни архитекти, чиито имена не се появяваха в документациите, но професионализмът им се използваше най-рационално. Това се правеше най-вече в страни, в които бе въпрос на национална гордост мащабен проект да се възложи на някой местен талант. Проблемът бе, че много често въпросният местен талант не притежаваше необходимия опит и квалификация. Инвеститорите се застраховаха от евентуални рискове, като привличаха професионалисти отвън, които оправяха батаците на местните надежди и имаха грижата да следят работата до успешен край.
