нито последният, който търси хора, дошли в моята страна „някъде през четиридесетте години“. Мисля, че се досещате какво значи това. По-голямата част от тях са германци, много от които са внесли огромни суми чрез компрометирани неутрални лица. Всъщност искам да ви кажа само едно: внимавайте! Хора като тези, които издирвате, не изчезват безпричинно.
— Какво имате предвид?
— Те просто трябва да се крият, господин Холкрофт. Били са принудени. И то не само заради Нюрнбергския процес и заради израелците, издирващи военнопрестъпници; много от тези хора са имали достъп до значителни средства — в някои случаи огромни богатства — откраднати от покорените народи, от държавните им институции, често от техните представителства. Върху присвоените средства могат да бъдат предявени претенции.
Ноъл усети как стомахът му се свива. Имаше връзка — далечна, дори подвеждаща в случая, но все пак имаше. Фон Тиболтови бяха замесени в грандиозна и сложна кражба. Но не по тази причина бяха изчезнали. Четвърто правило: бъди готов да прикриеш реакцията си.
— Мисля, че семейството, за което става дума, няма нищо общо с това.
— Но не можете да сте сигурен, нали, след като знаете толкова малко за него.
— Да речем, че съм сигурен. Всъщност аз исках само да се осведомя как да предприема издирването или поне да разбера какво е станало с тях.
— Споменах ви за адвокат.
— Никакви адвокати. Казах ви, че съм архитект. Адвокатите са най-големите ни врагове — губят ни страшно много време — усмихна се Холкрофт. — Каквото може да ми свърши един адвокат, мога да си го свърша и сам. Говоря испански. Ще се оправя и с португалския.
— Разбирам. — Аташето замълча и посегна към кутия с тънки пури на бюрото си. Отвори я и я поднесе на Холкрофт, който поклати отрицателно глава.
— Сигурен ли сте? Хавански са.
— Сигурен съм. Разполагам с много малко време.
— Да, да. — Аташето посегна към една сребърна запалка на бюрото си, щракна я и всмукна дълбоко; крайчецът на пурата припламна. Той рязко вдигна поглед към Ноъл: — И все пак няма ли да ми кажете името на това семейство?
— О, господи… — Холкрофт стана. Не можеше повече да издържа; явно трябваше да попита другаде.
— Моля ви, седнете, ако обичате — настоя аташето. — Само още минута-две. Уверявам ви, че не си губите времето.
Ноъл забеляза многозначителния поглед на бразилеца и седна.
— Какво има?
— La comunidad aleman13. Използвам испанския, който говорите така добре.
— Германската общност? Че има германска общност в Рио — това ли искате да ми кажете?
— Да, но тя не е само географско понятие. Има наистина един отдалечен район — германското barrio14, така да се каже, но аз нямам предвид него. Имам предвид онова, което се нарича la otra cara de los alemanes15. Разбирате ли?
— „Другото лице“… онова, което пази германската им същност.
— Именно. Може да се определи като „скритата им същност“. Онова, което ги прави такива, каквито са; което ги кара да постъпват така, както постъпват. Много е важно да го разберете.
— Мисля, че разбирам. Много добре го обяснихте. Повечето са били нацисти, успели да се измъкнат от Нюрнбергския процес и да прехвърлят в Бразилия големи присвоени суми; естествено е да се крият и да променят самоличността си. Естествено е и да се поддържат взаимно.
— Естествено е — съгласи се бразилецът. — Но все пак би могло да се предположи, че след толкова много години ще са до голяма степен асимилирани.
— Защо? Вие работите тук, в Ню Йорк. Разходете се към долната част на Ийст сайд или по Мълбери стрийт, или пък към Бронкс. Цели квартали с италианци, поляци, евреи. Живеят тук от десетки години. Това не е много време.
— Има известно сходство, разбира се, но не е същото, повярвайте ми. Хората от Ню Йорк, за които споменахте, общуват съвсем открито помежду си и се гордеят с националната си принадлежност. В Бразилия не е същото. Германската общност само дава вид, че се е асимилирала, но всъщност не е, като изключим търговията. Преобладаващите чувства сред тях са страх и гняв. Много от тях са били преследвани доста дълго време; всеки ден по хиляда души скриват самоличността си. Имат си своя собствена йерархия. Три- четири семейства контролират общността; огромните им типично немски имения са пръснати из цялата страна. Те, разбира се, ги представят като швейцарски или баварски. — Аташето замълча за миг. — Започвате ли да схващате за какво става дума? Генералният консул не би ви го казал, защото моето правителство не би му позволило. Но аз съм ниско в йерархията и на мен ми е позволено. Разбирате ли?
Ноъл се почувства объркан.
— Честно казано, не. Всичко, което ми разказахте, ни най-малко не ме изненадва. В Нюрнберг бяха осъдени за „престъпления против човечеството“. Това не може да не породи чувство за вина, а винаги поражда страх. Естествено е хора като тях, които са далеч от родината си, да се поддържат взаимно.
— Вината наистина ражда страх. Страхът на свой ред ражда подозрителност, а подозрителността — насилие. Ето това трябва да разберете. Един чужденец, който идва в Рио да търси изчезнали германци, предприема опасно издирване. La otra cara de los alemanes. Те се защитават един друг. — Аташето пак взе пурата си. — Кажете ни името, господин Холкрофт. Нека ние потърсим тези хора.
Ноъл гледаше как бразилецът вдишва дълбоко дима от скъпата си хаванска пура. Непонятно за самия себе си, внезапно се почувства неловко. „Не се оставяй да те хванат в капан с небрежно, ала на място подхвърлена фраза…“
— Не мога. Мисля, че преувеличавате и няма да ми помогнете. — Той стана.
— Добре тогава — рече бразилецът. — Вие сам ще се убедите. Когато пристигнете в Рио де Жанейро, идете в Министерството по въпросите на имиграцията. Ако им кажете имената и ориентировъчни дати, може и да ви помогнат.
— Много ви благодаря — рече Ноъл и тръгна към вратата.
Бразилецът излезе бързо от кабинета и отиде в просторно преддверие, което служеше за приемна. В един фотьойл се бе разположил млад мъж, който бързо скочи на крака при вида на своя началник.
— Можеш да се върнеш в кабинета си, Жуан.
— Благодаря ви, ваше превъзходителство.
По-възрастният мъж прескочи преддверието, мина покрай рецепцията и се насочи към една двойна врата. Отляво имаше голям герб на Федерална република Бразилия, а от дясната страна висеше табелка, на която със златни букви бе изписано: „OFICTO DO CONSUL GENERAL“.
Генералният консул влезе в малък вестибюл, където работеше неговата секретарка. Влизайки в кабинета си, той се обърна към момичето:
— Моля ви, свържете ме с посолството. С посланика. Ако го няма в момента, потърсете го пак. Уведомете го, че е поверително; той сам ще прецени дали да се обади или не.
Най-високопоставеният дипломат на Бразилия в най-големия американски град затвори вратата, отиде до бюрото си и седна. Взе куп листове, стегнати с метална скоба. Първите няколко бяха ксерокопия на изрезки от вестници със съобщения за убийството в самолета на „Бритиш еъруейз“, полет 591 от Лондон за Ню Йорк, както и за последвалите го две убийства на летището. Последните два листа бяха фотокопия на пълния списък на пътниците. Погледът на дипломата се плъзна по имената: Ноъл Холкрофт, отпътувал от Женева за Лондон с полет 577 на „Бритиш еъруейз“; от Лондон за Ню Йорк с полет 591 на „Бритиш еъруейз“. Той гледаше списъка сякаш с облекчение, че все още разполага с него.
Телефонът иззвъня. Беше секретарката.
