— Говорете с посланика, сър.
— Благодаря ви. — Генералният консул долови леко ехо — сигнал, че електронното устройство, осигуряващо пълната поверителност на разговора, се е задействало. — Господин посланик?
— Да, Жералдо. Какво е толкова спешно и поверително?
— Преди няколко минути при мен дойде един господин да ме пита как да открие в Рио семейство, което не могъл да издири по каналния ред. Казва се Холкрофт. Ноъл Холкрофт, архитект от Ню Йорк.
— Името му не ми говори нищо — отвърна посланикът. — А трябва ли?
— Само ако скоро сте преглеждали списъка на пътниците от самолета на „Бритиш еъруейз“ от Лондон, който пристигна миналата събота.
— Полет 591 ли? — попита бързо посланикът.
— Да. Тръгнал е същата сутрин от Женева с „Бритиш еъруейз“ и на „Хитроу“ се е прехвърлил на полет 591.
— И сега иска да търси хора в Рио? Кои?
— Не пожела да ми каже. Аз естествено бях „аташето“…
— Естествено. Разкажете ми всичко. Ще телеграфирам в Лондон. Смятате ли, че е възможно… — Посланикът замълча.
— Да — потвърди внимателно генералният консул. — Мисля, че е напълно възможно той да търси Фон Тиболтови.
— Разкажете ми всичко — повтори посланикът. — Англичаните смятат, че убийствата са дело на Тинаму.
Холкрофт огледа салона на „Браниф“ 747 с чувството, че е на познато място. Само цветовете бяха по- ярки и униформите на персонала — с по-модерна кройка. Иначе вътрешността на самолета изглеждаше същата като на „Бритиш еъруейз“, полет 591. Всъщност основната разлика бе в атмосферата. Това бе маршрутът за Рио. Той предразполагаше за безгрижната ваканция, която трябваше да започне още във въздуха и да продължи по плажовете на Златния бряг.
Каква ти ваканция, помисли си Холкрофт, и дума не можеше да става за почивка. Най-вълнуващото преживяване, което му предстоеше, бе да открие къде са се установили Фон Тиболт, в случай че все още са живи.
Летяха вече пет часа. Той бе пропуснал едно хранене, проспал бе един скучен филм. Реши да се поразсее в салона.
Въпреки това не бързаше да се качи горе. Тревожният спомен отпреди една седмица не го напускаше. Пред очите му се бе случило нещо страшно: на метър и половина от мястото му бе убит човек. Ако протегнеше ръка, би докоснал сгърченото му тяло. Един непознат пътник бе покосен от жестока насилствена смърт.
Стрихнин. Безцветен кристален алкалоид, причиняващ пристъпи на непоносима болка. Защо се бе случило? Кой носеше отговорността, какви бяха мотивите? Свидетелските показания съвпадаха, ала версиите бяха различни и объркани.
Двама мъже бяха в непосредствена близост до жертвата в салона на самолета. Единият от тях би могъл да сипе отровата в уискито му; всъщност се предполагаше, че точно това е станало. Но оставаше въпросът: защо? Според летищната полиция няма сведения, че двамата са се познавали с Торнтън от по-рано. А впоследствие те — предполагаемите убийци — са били застреляни в една цистерна до самия самолет. Успели са да се измъкнат от самолета, охранявания район на митническата контролна служба, от стаята, където бяха задържани всички останали пътници и след всичко това са били убити. Защо? От кого?
Това беше загадка за всички. Само се задаваха въпроси, които постепенно затихнаха и цялата история изчезна от страниците на вестниците и от радиовълните също така внезапно, както се бе появила, сякаш по нечия заповед. Но по чия? И защо?
— Уиски с лед, нали, господин Холкрофт?
Отново позната реплика — същите думи, изречени от друго момиче. Стюардесата, която постави чашата върху малката кръгла масичка, беше много привлекателна — също като онази от полет 591. Погледът й бе също така мил, както на момичето от „Бритиш еъруейз“. Думите, дори името му, бяха произнесени с подобна интонация, само акцентът бе малко по-различен. Не ставаха ли твърде много съвпаденията? Или просто той не можеше да освободи съзнанието си — зрението, слуха, сетивата си — от спомена за станалото преди една седмица?
Ноъл благодари на стюардесата, но не посмя да я погледне от страх да не чуе пак ужасен вик до себе си и да види как някакъв мъж се сгромолясва, сгърчен от непоносими болки.
Внезапно Ноъл осъзна още едно съвпадение, от което се вцепени. Той седеше на същото място, което бе заемал и в онези ужасни мигове по време на полет 591. В салон, почти същия като онзи. Това не бе чак толкова странно, защото той често избираше тъкмо това място. Но сега съвпадението му се стори зловещо. Зрителният му ъгъл бе същият, дори осветлението бе подобно на тогавашното.
— Уиски с лед, нали, господин Холкрофт?
Протегната ръка, красиво лице, чаша уиски.
Образи, звуци.
Звуци. Дрезгав пиянски смях. Попрекалил с алкохола пътник губи равновесие и залита назад върху облегалката на стола. Приятелят му се олюлява, пиянски развеселен от тази гледка. А третият мъж — който само след миг-два ще е мъртъв — се мъчи да се присъедини към компанията им. Старае се да им се хареса и да се включи във веселбата. Привлекателната стюардеса налива уиски усмихната и бърше барчето, защото една от двете чаши уиски е била междувременно разлята; в същия миг тя се втурва да помогне на първия от пийналите пасажери. Третият от компанията, може би попритеснен, че още не е на градуса на останалите двама, посяга към…
Чашата. Чашата! Единствената, останала на барчето.
Третият бе взел тъкмо тази чаша.
Уиски с лед. Питието, предназначено за друг пътник, седнал пред малката кръгла масичка в другия край на салона. Господи! — помисли си Холкрофт, докато тези кадри преминаваха в същата последователност през съзнанието му. Чашата на барчето — чашата, която бе изпил нищо неподозиращият Торнтън — е била предназначена за него, за Ноъл Холкрофт!
Стрихнинът е бил за него! Той е трябвало да се гърчи в мъчителните, страшни конвулсии! Ужасната смърт е била определена за него!
Той бързо погледна чашата си; тъкмо я бе обхванал с пръсти.
Уиски с лед, нали, господин Холкрофт!
Ноъл отблъсна чашата. Внезапно почувства, че не може да остане нито миг повече на тази маса, в този салон. Трябваше да се махне, да прогони от съзнанието си онези видения. Бяха твърде ярки, твърде живи, твърде ужасяващи.
Стана и се отправи с несигурни крачки към стълбичката. Дрезгавият пиянски смях се смесваше със смразяващия вик и хриповете на неумолимо връхлитащата смърт. Никой друг не чуваше тези звуци, но те кънтяха оглушително в главата му.
Той се спусна по извитата стълбичка на долния етаж. Общото осветление бе изгасено; няколко пътници четяха на светлината на малките лампички над седалките си, ала повечето спяха.
Ноъл бе много объркан. Бученето в ушите му не преставаше, онези сцени не напускаха въображението му. Направо му се повръщаше — изпитваше нужда да надмогне страха, който свива стомаха му. Къде ли бе тоалетната? В дъното? Зад завеската — да, там беше, сигурно… Той дръпна завесата.
Ненадейно погледът му попадна върху първата седалка вдясно. Един пътник се размърда в съня си. Едър мъж, когото бе виждал някъде. Не можеше да си спомни къде, но беше сигурен, че го е виждал! Панически разкривено лице, профучало съвсем близо до неговото. И защо го бе запомнил? Нещо му бе направило впечатление. Но какво?
Веждите, ето какво! Дебелите вежди — извити, гъсти и страшно прошарени. Но къде беше това? И защо тези вежди събудиха у него спомен за някакво насилие? Къде беше това? От усилието да си спомни,
