почувства как кръвта се качва в главата му. Бученето се засили, слепоочията му пулсираха.
Неочаквано мъжът се събуди, сякаш усетил, че го наблюдават. Погледите им се срещнаха и двамата веднага се познаха.
Ноъл не можеше да си обясни защо съзнанието му свързваше този човек с насилие. И какво точно? Кога? Къде?
Холкрофт кимна разсеяно, неспособен да разсъждава повече. Болката в стомаха му режеше като нож, бученето в главата му бе вече непоносимо. За миг забрави къде се намира; сетне онези сцени се върнаха в съзнанието му. Образи и звуци от едно убийство, което по чиста случайност не бе неговото.
Трябваше да се върне на мястото си. Трябваше да се съвземе, да преодолее болката в стомаха и сърцебиенето. Обърна се рязко, дръпна завесата и тръгна обратно по пътеката към мястото си.
Седна в полумрака, доволен, че до него не седи никой. Отпусна глава на облегалката, затвори очи и с всички сили се помъчи да изхвърли от съзнанието си кошмарния образ на изкривеното в смъртен гърч лице. Не можа.
Лицето изведнъж придоби неговите черти.
После образът се размаза, сякаш се стопи… и пак придоби първоначалния си вид. Но не съвсем. Новото лице му бе непознато. Странно, грубовато… всъщност не съвсем непознато.
Внезапно се вкамени. Макар никога да не го бе виждал, го позна инстинктивно. Това бе лицето на Хайнрих Клаузен. Човекът, който бе преживял много мъка преди тридесет години. Баща му, когото не познаваше и с когото го свързваше планът.
Холкрофт отвори очи — залютя му от потта, стичаща се по челото му. Осъзнал бе още нещо, но не му се искаше да го приеме. Двамата мъже, които се бяха опитали да го отровят със стрихнин, се бяха помъчили да попречат на плана.
Значи в самолета е имало хора на оцелелите от Волфсшанце.
СЕДМА ГЛАВА
Служителят на рецепцията в хотел „Порто Алегре“ измъкна картончето с резервацията на Холкрофт от някаква папка. На гърба му бе залепено малко жълто пликче с бележка. Той го отлепи и го подаде на Ноъл.
— Търсиха ви малко след седем тази вечер, сеньор.
Холкрофт не познаваше никого в Рио де Жанейро и не бе казал на никого в Ню Йорк закъде заминава. Разкъса плика и извади бележката. Беше се обаждал Сам Буоновентура и поръчал да му звънне колкото може по-скоро, независимо от часа.
Холкрофт погледна часовника си — бе почти полунощ. Разписа се в регистрационната книга и заговори небрежно, макар че мисълта за Сам не му излизаше от главата.
— Трябва да се обадя в Кюрасао. Проблем ли е да се свържа по това време?
Чиновникът като че ли се засегна.
— За нашите телефонисти не, господине, а за Кюрасао не мога да отговарям.
Каквато и да бе причината за забавянето, дрезгавият глас на Сам се обади чак в 1,15 след полунощ.
— Май че си го загазил, Ноули.
— Защо? Какво има?
— Телефонният ти секретар е дал номера ми на едно ченге в Ню Йорк, някой си лейтенант Майлс, детектив. Беше бесен. Трябвало да уведомяваш полицията, ако решиш да напуснеш града, да не говорим за страната.
Господи, как можа да забрави! И чак сега разбра колко важни са били тези указания. Та нали стрихнинът е бил предназначен за него! Интересно да не би и полицията да е стигнала до същото заключение?
— Ти какво му каза, Сам?
— И аз му се развиках. Това е единственият начин да се справи човек с побеснели ченгета. Обясних му, че си на едни острови и правиш проучвания за съоръжения, от които се интересуват във Вашингтон. Малко на север, недалеч от зоната на канала; това може да значи някои неща, за които не се пита много- много.
— Това успокои ли го?
— Трудно ми е да ти отговоря. Иска да му се обадиш. Аз обаче ти спечелих малко време. Казах му, че току-що сме говорили и сме се разбрали да ми звъннеш пак след три-четири дни, а аз не мога да се свързвам с тебе. Тогава вече той съвсем се разбесня.
— А повярва ли?
— Какво друго му оставаше? Каза, че всички тук сме едни скапаняци и аз се съгласих с него. Даде ми два номера. Имаш ли нещо за писане?
— Казвай.
Холкрофт ги записа — единият на летищната полиция, а другият — домашния на Майлс. Благодари на Буоновентура и обеща да му телефонира следващата седмица.
Докато чакаше връзката с Кюрасао, Ноъл си разопакова багажа. После седна в един плетен стол до прозореца и се загледа в белеещия се нощен плаж, отвъд който се простираше черната морска шир. Повърхността й отразяваше яркия полумесец. По улицата, граничеща с пясъчната ивица, се виждаха успоредните черно-бели линии, виещи се покрай Копакабана, и златният бряг на Гуанабара. Гледката беше приказно красива, но той никога не би я проектирал по този начин — липсваше й индивидуалност. Ноъл премести поглед към прозореца. Нямаше какво друго да прави, освен да размишлява, да си почива и евентуално да заспи, ако успее. Не му се удаваше лесно през последната седмица. Сега сигурно щеше да му е още по-трудно. Защото сега вече знаеше, че някой се опитва да го убие.
Това бе непознато усещане. Не можеше да повярва, че някой иска той да е мъртъв. И все пак някой бе взел това решение, издал бе съответната заповед. Защо? Какво беше направил? Заради Женева ли? Заради плана?
Става дума за милиони — мъртвият Манфреди не бе казал тези думи току-така, а за да го предупреди. Това бе единственото обяснение. Явно бе изтекла информация, но нямаше как да се разбере до кого бе стигнала, кого бе засегнала, кого бе разгневила. Нито пък кое бе неизвестното лице или лица, които искаха да осуетят деблокирането на женевската сметка и да привлекат вниманието на международните съдилища към нея.
Манфреди бе прав; единственото разрешение на проблема бе да се осъществи планът на тримата съзаклятници. Те бяха успели да го създадат посред разрухата, нанесена от сътвореното от самите тях чудовище, защото искаха злото да се поправи. Това бе кредото на Хайнрих Клаузен, то бе благородно и делото му бе справедливо. Макар и отначало заблудени, мъжете от Волфсшанце бяха излезли на прав път.
Ноъл си сипа уиски, отиде до леглото си и приседна на ръба, вперил поглед в телефона. До него на листче от хотелски бележник бяха записани двата телефонни номера, които му продиктува Сам Буоновентура. Те бяха връзката му с лейтенант Майлс от летищната полиция. Но Холкрофт не се реши да му се обади. Той бе предприел първата стъпка в издирването на семейство Фон Тиболт. Каква ти стъпка! Направо гигантски скок от четири хиляди мили. За него нямаше връщане назад.
Предстоеше му много работа. Ноъл не бе съвсем сигурен дали е способен да я свърши.
Усети как клепачите му натежават. Сънят бе дошъл и той му бе благодарен. Остави чашата, ритна обувките си и дори не си направи труда да се съблече. Легна по гръб и впери поглед в белия таван. Чувстваше се ужасно самотен, макар и да знаеше, че всъщност не е. Един мъж, разкъсван от мъка преди тридесет години, го зовеше. Мисълта за този мъж не го напусна, докато заспи.
Холкрофт последва преводача в слабоосветената стаичка без прозорец. Разговорът им бе кратък — Ноъл се интересуваше от конкретна информация. Фамилия Фон Тиболт, германци. Майка и две деца —
