дъщеря и син — са имигрирали в Бразилия на петнайсети юни 1945 година. Третото дете — пак дъщеря — бе родено няколко месеца след това, вероятно в Рио де Жанейро. Все нещо е било записано някъде. Дори и да са използвали фалшиво име, при една справка за регистрациите през съответните седмици — плюс-минус две-три седмици — положително щеше да изскочи информация за бременна жена с две деца, имигрирала по това време в страната. Дори да откриеха повече от една, останалото беше негова работа. Поне някакво име — или имена — щеше да изплува.
Не, това не бе официално дирене. Нямаше следствие по обвинение в криминално деяние, нито пък се търсеше мъст за престъпления, извършени преди тридесет години. Напротив, издирването бе с добри намерения.
Ноъл знаеше, че ще му искат обяснения и затова непрекъснато си повтаряше правилото, което сам си бе наложил да спазва след посещението си в бразилското консулство в Ню Йорк: „Основавай лъжата върху част от истината“. В случая лъжата беше, че Фон Тиболт имат близки в САЩ. Роднини, имигрирали в Щатите през двайсетте или трийсетте години. От тях са живи малцина и става дума за голямо наследство. Несъмнено Министерството по въпросите на имиграцията щеше да помогне за издирване на наследниците. Напълно възможно бе Фон Тиболт да му бъдат дълбоко признателни в крайна сметка… и той като техен посредник естествено щеше да ги осведоми за благосклонността на министерските служители.
Изровени бяха стари регистри. Проучени бяха стотици фотоси, избелели и пожълтели копия на документи, много от които очевидно бяха фалшификати, купени в Берн, Цюрих и Лисабон. Паспорти.
Но не бяха открити никакви документи, свързани с Фон Тиболтови, нямаше никакви сведения за бременна жена с две деца, пристигнала в Рио де Жанейро през юни-юли 1945 година. Поне такива, които да напомнят за жената на Фон Тиболт. Всъщност имаше бременни жени, дори и бременни с деца, но данните им не съвпадаха с тези за Тиболтовите деца. Според Манфреди дъщерята Гретхен е била на дванайсет или тринайсет години, а синът Йохан — на десет. Всички жени, които бяха имигрирали в Бразилия по това време, бяха дошли с истински или мним съпруг; някои имаха деца, но нито едно от децата не бе на повече от седем години.
Това се стори на Ноъл не само странно, но и математически невъзможно. Той се взираше в пожълтелите страници с избеляло мастило, в нечетливите данни, вписвани от притеснени имиграционни чиновници преди повече от тридесет години.
Нещо не бе наред, набитото око на архитекта улови нещо съмнително. Той имаше чувството, че преглежда недовършени документи, в които са нанесени леки поправчици — малки линийки и ченгелчета бяха изтрити и променени така прецизно, че на пръв поглед нищо не личеше.
Изтрити и променени. Предпазливо и умело. Ето кое го бе смутило! Рождените дати! Страница след страница миниатюрните цифрички бяха изкусно подправени. Тройка бе станала осмица, единица — девет, двойка се бе превърнала в нула, тук-таме бе добавена по някоя нула. Страница след страница в регистрите за седмиците през юни и юли 1945 година рождените дати на всички деца, пристигнали в Бразилия, бяха променени така, че нито едно германче не бе родено преди 1938 година!
Умно замислена и старателно приведена в действие хитрост. Всяко издирване се спъваше още в зародиш. И то по начин, който не будеше никакво подозрение. Малките цифрички бяха сръчно подправени от никому неизвестни старателни чиновници преди повече от тридесет години. Преписвани от документи, повечето от които отдавна са били унищожени, тъй като в по-голямата си част поначало са били фалшиви. Нямаше начин да се възстанови оригиналът, да се потвърди или отрече достоверността на документа. Времето и фалшифицирането са направили това невъзможно. Разбира се, че никой няма да прилича на Тиболтови. Господи, каква измама!
Ноъл извади запалката си, за да разгледа на пламъка й една страница, на която му се стори, че забелязва многобройни малки корекции.
— Сеньор! Това е забранено! — предупреди го рязко преводачът. — Страниците са стари и лесно запалими. Не можем да рискуваме.
Холкрофт разбра всичко. Сега си обясни и слабото осветление, и липсата на прозорци.
— Разбира се, че не можете — съгласи се той и прибра запалката. — И сигурно е забранено тези регистри да се изнасят навън?
— Да, сеньор.
— И не разполагате с допълнителни лампи тук, нямате дори фенерче, нали?
— Сеньор — прекъсна го подчертано любезно преводачът. — Прекарахме с вас близо три часа. Постарахме се да ви окажем пълно съдействие, но вероятно се досещате, че имаме и други задължения. Тъй че, ако сте приключили…
— Струва ми се, че сте се погрижили за това още преди да започна… — не се стърпя Холкрофт. — Да, приключих. Тук.
Той излезе на ярката следобедна светлина и се опита да си изясни нещата; нежният океански бриз погали лицето му и поуталожи гнева. Ноъл се разходи по бялата дъсчена алея покрай безупречно поддържаната пясъчна ивица на Гуанабара. От време на време спираше, облягаше се на перилата и наблюдаваше забавленията на порасналите деца. Загорели и великолепни, ослепителни. Изяществото и арогантността се допълваха. Всевластният господар — парите — владееше златистите, намазани с крем тела — досадно грациозни, досадно красиви, досадно съвършени. Но индивидуалността? Тя отсъстваше от Копакабана този следобед.
Той пое по пясъчната ивица точно под хотела му и потърси с поглед своя прозорец. За миг му се стори, че го е видял, но разбра, че е сгрешил, защото зад пердетата се мяркаха две фигури.
Върна се при перилата и запали цигара. Запалката го подсети за трийсетгодишните регистри, които бяха толкова старателно фалшифицирани. Дали не бе направено специално в негова чест? Или преди него и други бяха търсили Фон Тиболт? Така или иначе той трябваше да си намери друг източник на информация. Или други източници.
La comunidad alemana. Холкрофт си спомни фразата на бразилския аташе в Ню Йорк. Спомни си и думите му, че три-четири семейства се разпореждат с живота на цялата германска общност. Което означава, че са посветени и в най-грижливо пазените тайни. Всеки ден се укриват самоличности… Един чужденец, който идва в Рио да търси изчезнали германци, предприема рисковано издирване. La otra cara de los alemanes. Те се защитават един друг.
Има един начин да се премахне опасността, помисли си Ноъл. За него го подсети обяснението, което даде на преводача в Министерството по въпросите на имиграцията. Той пътуваше много, тъй че бе съвсем логично някой, който знае, че ще лети за Бразилия, да го помоли да търси Фон Тиболт. Трябва да е човек, който поначало се занимава с поверителни дела — адвокат или банкер. Някой с безупречна репутация. Без да се замисля кой знае колко, Ноъл си даваше сметка, че лицето, което избере, ще е ключът към неговото обяснение.
Веднага му хрумна идея — колкото рискована, толкова и абсурдна. Ричард Холкрофт. Борсов агент, банкер, военноморски офицер… и негов баща — единственият, когото познаваше. Мъжът, който бе дал на една уплашена млада жена и нейното дете шанс за живот — без страх, без позор.
Ноъл си погледна часовника. Бе пет и десет — три и десет в Манхатън. Не вярваше в предзнаменования, но му се стори, че в това вижда някакъв знак. Всеки понеделник следобед Ричард Холкрофт посещаваше Нюйоркския атлетически клуб, където играеше скуош със стари приятели, а след това си приказваха, седнали около дебелите дъбови маси в бара. Ноъл можеше да помоли да го извикат, за да поговори с него, да го помоли за помощ. Помощ, която да му окаже дискретно, защото поверителността бе жизненоважна не само за неговото прикритие, но и за личната му безопасност. Някой някъде се е обърнал към Ричард Холкрофт — известна личност — с молба да издири семейство Фон Тиболт в Бразилия. След като синът му така и така заминава за Рио, той съвсем логично го помолва да поразпита там. Дик Холкрофт щеше чудесно да се справи с всеки досадник, който се опита да любопитства.
Но на Алтийн не биваше да казва нищо. Това бе най-трудното условие от молбата. Дик я обожаваше. Те нямаха тайни един от друг. Ала баща му — по дяволите, вторият му баща — нямаше да му откаже, ако го помоли достатъчно настойчиво. Никога не му беше отказвал.
