Прекоси гладкия мраморен под на хотелското фоайе към асансьорите, без да обръща внимание на заобикалящите го хора и звуци, изцяло съсредоточен върху онова, което възнамеряваше да поиска от баща си. Затова доста се сепна, когато един дебел американец го потупа свойски по рамото, сочейки рецепцията:
— Викат те, приятел.
Чиновникът зад тезгяха гледаше Ноъл, стискайки в ръка познатото жълто пликче с бележка; той го даде на едно пиколо, което изтича и го подаде на Ноъл.
На бележката бе написано само едно име — Карара, което не му говореше нищо, и под него — телефонен номер. Холкрофт бе озадачен — нямаше друг текст, а това не бе типично за един латиноамериканец. Сеньор Карара можеше да се обади пак; той трябваше да се свърже с Ню Йорк. Налагаше се да търси друг параван.
В стаята си Холкрофт отново прочете името Карара. Загложди го любопитство. Кой ли бе този Карара, който очакваше да му се обадят, след като бе оставил само името си? То не говореше нищо на Ноъл. Според южноамериканските нрави това бе крайно нелюбезно, дори обидно. Вторият му баща можеше да почака, докато разбере каква е работата. Той набра номера.
Оказа се, че не е мъж, а жена и от тихия напрегнат глас, с който отговаряше, пролича, че е изплашена. Английският й, без да е много добър, бе поносим; всъщност това нямаше особено значение. Онова, което каза, бе точно толкова ясно, колкото и явният й страх.
— Не мога да говоря сега, сеньор. Не се обаждайте повече. Няма смисъл.
— Вие сте ме търсили. Какво друго очаквахте да направя?
— Беше… erro.
— „Yerro“? Грешка?
— Да. Грешка. Аз ще ви се обадя. Ние ще ви се обадим.
— Защо? Кои сте вие?
— Mas tarde! — Гласът се сниши в напрегнат шепот и внезапно изчезна с щракването на слушалката.
Mas tarde. По-късно. Жената щеше пак да му се обади. Холкрофт усети как нещо го сви под лъжичката така внезапно, както бе изчезнал и изплашеният шепот. Не си спомняше да е чувал толкова изплашен женски глас.
Първото нещо, което си помисли, бе, че тя е свързана с изчезналите Фон Тиболтови. Но по какъв начин? И как за бога бе научила за него? Отново го обзе ужас. Пред очите му изникна сгърченото в предсмъртна конвулсия лице на девет хиляди метра във въздуха. Той бе под наблюдение. Някакви непознати го наблюдаваха.
Свободният сигнал на телефона прекъсна мислите му — бе забравил да затвори слушалката. Натисна вилката и поръча разговор с Ню Йорк. Вече бе сигурен, че се нуждае от прикритието на влиятелна личност, и то веднага.
Застана до прозореца, загледан към плажа, в очакване да му позвънят от телефонната централа. Някаква светлина го заслепи. Сноп слънчеви лъчи се бе отразил в хромираната решетка на кола, минала точно по онази част от плажната пътека, където само преди минути той бе стоял и гледал разсеяно към хотела, опитвайки се да познае прозорците на стаята си.
Прозорците… Ъгълът, от който те се виждаха. Ноъл се приближи до стъклото и мислено проследи диагонала между мястото, където бе стоял, и сегашното си положение. Опитното му око на архитект не можеше да го подведе, когато става дума за ъгли. Освен това разстоянието между прозорците на стаите в хотел на океанския бряг в Копакабана е значително. Той бе погледнал към този прозорец, но понеже вътре се бяха мернали фигури, помисли, че това не е неговата стая. Но това беше неговата стая. И вътре бяха влизали хора.
Той отвори гардероба и огледа дрехите си. Беше уверен в способността си да запомня и най-малкия детайл. Спомни си как бе оставил дрехите си, след като се преоблече тази сутрин. Спа с костюма, с който бе дошъл от Ню Йорк. Жълто-кафявите си панталони бе окачил отдясно, почти до стената на гардероба. Открай време имаше навика да поставя панталоните вдясно, а саката вляво. Панталоните бяха там, но не до стената, а преместени на десетина сантиметра към средата. Тъмносиният му блейзър бе в средата, а не вляво.
Дрехите му бяха претърсени.
Отиде до леглото, на което бе оставил дипломатическото си куфарче. В него държеше всички важни книжа по време на път. Познаваше безпогрешно всеки милиметър, съдържанието на всяко отделение, мястото на всяка вещ. Само един поглед му бе достатъчен, за да се ориентира.
Куфарчето му също бе претърсено.
Телефонен звън прониза тишината. Той вдигна слушалката и чу гласа на телефонистката от „Атлетик клъб“, но вече знаеше че няма да потърси Ричард Холкрофт — не биваше да го замесва. Неочаквано нещата се бяха усложнили твърде много. Трябваше да ги обмисли.
— „Ню Йорк Атлетик клъб.“ Ало? Ало?… Ало? Централа Рио? Рио, никой не се обажда. Ало? „Ню Йорк Атлетик клъб“…
Ноъл затвори телефона. За малко да направи фатална грешка. Стаята му бе претърсена. Воден от необходимостта да използва нечие име, едва не бе злоупотребил с доверието на най-близкия човек на някогашната съпруга на Хайнрих Клаузен. Защо не помисли за това навреме?
После се утеши с това, че бе получил още един урок. Една лъжа трябва да звучи логично и след като я обмислиш, използвай най-правдоподобната й част. Намирането на причина, с която да използва името на Ричард Холкрофт в издирването на Фон Тиболтови би му подсказало зад каква фиктивна личност да се прикрие. Ноъл дишаше тежко. Едва не бе допуснал ужасна грешка, но постепенно се ориентираше какво търси в гъстата гора. По пътя му бяха заложени капани — той трябваше да прояви цялата си бдителност. Не можеше да си позволи грешки като тази. За малко да изложи на риск живота на баща си заради непознат човек.
До каквото и да се е докосвал Хайнрих Клаузен, нищо свястно не е излизало, с тези думи майка му, както по-рано и Манфреди, се бе опитала да го предупреди. Но за разлика от Манфреди, тя грешеше. Хайнрих Клаузен беше едновременно и престъпник, и жертва. Онова, което бе направил, и пропитото му с болка писмо, написано при падането на Берлин, потвърждаваха това. Синът му трябваше да го докаже на света.
La comunidad alemana. Три или четири семейства в германската общност бяха съдниците, които вземаха неотменими решения. Той щеше да използва някои от тях, за да получи информация. Знаеше абсолютно точно къде да търси.
Възрастният солиден мъж с квадратна челюст и стоманеносива коса, подстригана като на юнкер, вдигна глава от огромната маса в трапезарията и погледна неканения посетител. Хранеше се сам, други прибори нямаше. Това бе странно, защото през отворената врата се чуваха гласове — в къщата имаше гости и други членове на семейството, но те не бяха при него.
— Научихме нещо ново за сина на Клаузен, хер Граф — каза новодошлият, приближавайки към стола на възрастния човек. — Знаете за обаждането до Кюрасао. Днес следобед се е обадил още два пъти — първия път на една жена, Карара, а втория — в някакъв мъжки клуб в Ню Йорк.
Граф спря да се храни, мрежа от бръчки обграждаше подпухналите му очи.
— Карара ще си свършат добре работата. Какъв е този клуб в Ню Йорк?
— Казва се „Ню Йорк Атлетик клъб“. На кого се е обаждал там?
— В поръчката за разговора е дал името на клуба, без да спомене с кого иска да говори. Хората ни в Ню Йорк се опитват да открият това.
Морис Граф остави вилицата.
— И ти, и хората ти в Ню Йорк сте мудни — каза той тихо.
— Извинете, не ви разбрах?
— Несъмнено в списъка на членовете фигурира името Холкрофт. В такъв случай синът на Клаузен не е удържал на думата си и е казал на Холкрофт за Женева. Това е опасно. Ричард Холкрофт е стар, но не е сенилен. Винаги сме си давали сметка, че ако живее дълго, ще се окаже пречка по пътя ни. — Граф
