отговорност.
Малко след два часа на следващия ден — цяло денонощие по-късно, след като проведе няколко телефонни разговора, Холкрофт получи съгласието на Граф да го приеме. Нае кола от хотела и се отправи на северозапад. Често спираше, за да погледне в пътната карта, предоставена му от агенцията за коли под наем. Накрая намери имението, зави при железния портал и подкара нагоре по алеята към къщата на хълма.
Пътят го изведе на голям бетонен паркинг с храсти покрая и малки плодни дръвчета от двете страни, към които водеха каменни пътеки.
Продавачът в книжарницата се оказа прав — имението на Граф наистина бе забележително. От него се откриваше великолепна гледка — наоколо се простираха равнини, в далечината чезнеха планински върхове, а на изток синята шир на океана тънеше в мъгла. Къщата бе триетажна, с балкони, надвесени от двете страни на главния вход — масивни двойни врати от импрегниран махагон с големи триъгълни панти от ковано желязо. Ефектът наистина беше алпийски, създаден сякаш от геометричните форми на много къщи в швейцарски стил, които, сбрани в едно, бяха пренесени на тропическата планина…
Ноъл паркира вдясно от предните стъпала и слезе. На паркинга имаше още два автомобила — бяла лимузина мерцедес и червена спортна мазерати. Холкрофт стисна здраво дипломатическото куфарче и камерата си и се заизкачва по мраморните стълби.
— Поласкан съм от интереса към нашето незначително архитектурно постижение — каза Граф. — Предполагам, е съвсем естествено преселниците да пренасят в новата си среда късчета от родината си. Семейството ми е от Шварцвалд… Спомените оттам ме спохождат често.
— Много ви благодаря, че ми позволихте да ви посетя, сър. — Ноъл прибра петте набързо скалъпени скици в куфарчето си и го затвори. — Благодаря ви и от името на моя клиент.
— Събрахте ли необходимите материали?
— Направих много снимки и пет скици на фасадата от различни ъгли… Не съм се и надявал на толкова. Между другото снимах само външни детайли и господинът, който ме придружаваше, може да го потвърди.
— Защо ми го казвате?
— Защото не бих искал да мислите, че съм заснел разположението на къщата ви.
Морис Граф се засмя тихо:
— Жилището ми е много добре защитено. Дори не ми е минало през ума, че го оглеждате с намерение да го оберете. Седнете, моля.
— Благодаря. — Ноъл се настани срещу възрастния мъж. — Днес на някои хора това би се сторило подозрително.
— Е, добре. Ще ви призная, че се обадих в хотел „Порто Алегре“, за да проверя дали сте регистриран там и получих положителен отговор. Вие се казвате Холкрофт, от Ню Йорк сте, резервацията ви е обезпечена от престижна туристическа агенция, чиито служители явно ви познават, кредитните ви карти са редовни. Дошли сте в Бразилия с валиден паспорт. Информацията е напълно достатъчна. При сегашното развитие на техниката човек трудно може да използва чуждо име, не мислите ли?
— Прав сте — съгласи се Ноъл и реши, че е дошъл моментът да премине към истинската цел на посещението си. Понечи да продължи, но Граф го попита, сякаш за да запълни неловка пауза:
— Колко време ще останете в Рио?
— Няколко дни. Научих името на архитекта ви и бих искал да поговоря с него, разбира се, когато е свободен.
— Секретарката ми ще му се обади, и то веднага. Нямам никаква представа как се урежда финансовата страна на въпроса, ако това въобще е необходимо, но съм сигурен, че той ще ви предостави копия от плановете, в случай че ви потрябват.
Ноъл се разсмя — това явно предизвикателство към професионалните му качества го развесели.
— Бих направил известни промени в своя проект, господин Граф. Обаждането ми ще бъде преди всичко жест на внимание. Може би бих го попитал откъде са закупени някои материали или как са решени специфични проблеми с напрежението, но не бих му поискал плановете. А и да го направя, не мисля, че би се съгласил охотно да ми ги даде.
— Грешите — каза Граф, категоричността и изражението му недвусмислено напомняха военното му минало.
„Готов съм да се обзаложа, че е бил генерал или друга важна клечка във Върховното командване…“
— Все пак е излишно, сър. Имам всичко, за което бях дошъл.
— Разбирам. — Столът на Граф тежко изскърца — раздвижването на един уморен старец в края на дългия следобед. Уморен старец със странно напрегнати очи.
— Ще ви удовлетвори ли едночасов разговор?
— Да, напълно.
— Обещавам ви го.
— Много сте любезен.
— След това ще можете да се върнете в Ню Йорк.
— Разбира се.
Сега трябваше да спомене за Фон Тиболтови. Точно сега.
— Всъщност трябва да свърша още нещо, докато съм в Рио. Не е толкова важно, но обещах, че ще опитам. Не зная откъде да започна. Може би от полицията.
— Звучи стряскащо. С престъпление ли е свързано?
— Не, напротив. Имах предвид този отдел на полицията, в който биха ми помогнали да открия едни хора. Няма ги в телефонния указател. Проверих и незаписаните в указателя номера.
— Сигурен ли сте, че са в Рио?
— Оттам са се обадили за последен път. Мисля, че в другите градове в Бразилия също е направена проверка чрез телефонните компании.
— Проблемът ме заинтригува, господин Холкрофт. Толкова ли е важно тези хора да бъдат издирени? Какво са направили? Казахте, че не е свързано с престъпление.
— Не, по никакъв начин. Всъщност зная твърде малко. Един мой приятел от Ню Йорк, адвокат, ме помоли, като дойда тук да се опитам да открия това семейство. Трябвало да получат пари от техни роднини в Средния запад.
— Наследство ли?
— Да.
— Може би някой адвокат тук, в Рио…
— Приятелят ми изпрати, както той ги нарече, „поверителни справки“ на няколко правни кантори тук — каза Ноъл, спомняйки си думите на аташето, — но не получи задоволителен отговор.
— Как си го обяснява?
— Никак. Просто се ядоса. Предполагам, че парите не стигнаха за трима адвокати.
— Трима адвокати ли е наел?
— Да, така се оказа — отговори Ноъл, изненадан от себе си. Справяше се инстинктивно, без да мисли. — Единият е от Чикаго или може би беше от Сейнт Луис, другият е колега на приятеля ми в Ню Йорк, а третият е тук, в Рио. Адвокатите обменят помежду си информация, която другите хора смятат за поверителна. Но една трета от хонорара може би им се стори твърде малко възнаграждение за усилията.
— Но приятелят ви е човек с чиста съвест — Граф кимна с разбиране и многозначително повдигна вежди. На Холкрофт му се стори, че схваща намека му.
— Иска ми се да мисля така.
— Може би аз мога да ви помогна. Имам приятели.
Холкрофт поклати отрицателно глава:
