Пътят към Гандолфо

дори към всяка поне малко демократична страна върху лицето на Земята? Това са най-лошите — по-скоро най-добрите — примери за демагогия.

— Повечето от тези глупости бяха съчинени от хората, които ми плащаха да ги говоря — отвърна Хоукинс, малко умислен. После побърза да добави: — Не че не им вярвах! По дяволите, наистина вярвах!

— Невъзможен сте! — Лин Шу тропна с крак като разсърдено дете. — По-откачен сте и от Лю Шин и неговата банда от ръмжащи хартиени тигри! Нека чукат сега камъни и овци в Монголия, та да им дойде акъла в главата! Направо сте невъзможен!

Хоукинс се втренчи в комуниста — не отделяше очи от разгневеното му лице и от кутията с фойерверки в ръката му. Беше си наумил нещо и двамата знаеха какво е то.

— И не само това, хитрецо — промърмори генерал-лейтенантът и тръгна към Лин Шу.

— Не! Не! Без насилие, идиот такъв… — Беше твърде късно да вика. Хоукинс го сграбчи за куртката, повдигна го като перце от земята и му фрасна един под брадата.

Заместник-министърът на образованието се свлече в безсъзнание.

Хоукинс измъкна кутията от ръката му и се втурна покрай лакираната маса в спалнята. Повдигна съвсем малко единия край на одеялото, заковано на прозореца, и погледна навън към задния двор на къщата. Двама полицаи разговаряха спокойно, подпрели пушките си на земята. Зад тях се откриваше склонът на хълмчето, по който се слизаше към селото.

Хоукинс пусна одеялото и изтича обратно в спалнята. Веднага се хвърли на пода и на четири крака се запромъква към входната врата. Другите двама полицаи стояха на десетина метра пред къщата и не бяха нащрек. Нещо повече, бяха с гръб към вратата и гледаха към пътя, който се извиваше надолу към хълма.

Макензи отвори шарената кутия с фойерверки, разкъса вътрешната хартиена опаковка и изсипа стегнатите в пачки цилиндрични пушкала. Свърза фишеците на две от тях и извади запалката „Зипо“, спомен от Втората световна война.

Спря за миг и пое дълбоко дъх — беше забравил нещо и това го ядоса. Без да поглежда навън мина покрай прозорците и влезе в спалнята. От един пирон на стената откачи кобура и патрондаша. Препаса го на кръста, извади колта четиридесет и пети калибър и провери затвора — всичко бе наред. Пъхна го обратно в кожения кобур и се върна в стаята, заобиколи креслото пред камината, прекрачи тялото на неподвижния Лин Шу и отиде отново до входната врата.

Щракна запалката и поднесе пламъчето към фитила. Отвори вратата и хвърли вързаните фойерверки на тревата пред верандата.

Леко и бързо затвори вратата и пусна резето. После придърпа една лакирана ракла и подпря вратата с нея. Хукна към спалнята, повдигна крайчеца на одеялото на прозореца и зачака.

Взривът бе толкова силен, че дори той се учуди. Явно стегнатите в пачка фойерверки бяха гръмнали едновременно. Пазачите в задния двор подскочиха като ужилени. Грабнаха оръжието в ръце, но пушките им се преплетоха във въздуха. Накрая успяха да ги насочат напред и се втурнаха към другия патрул пред къщата.

Щом се скриха от погледа му, Хоукинс отпра с рязък замах одеялото, разби с крак тънките дървени прегради и стъклото, скочи през прозореца на тревата и хукна по склона към равнината.

ГЛАВА ТРЕТА

В подножието на хълма минаваше главният черен път, който опасваше в кръг селцето. Като спици на колело от него се отделяха безброй отклонения към пазарчето в центъра на селището. По допирателната му излизаше полупавирано шосе, водещо към главната магистрала на около шест километра на изток. По нея имаше още двайсет километра до американската дипломатическа мисия в рамките на големия Пекин.

Трябваше му някакво превозно средство, по възможност автомобил. Но автомобили на практика тук не притежаваше никой извън най-висшите ръководни кръгове. Народната полиция, разбира се, имаше коли. Досети се, че може да заобиколи хълма и да види дали Лин Шу не бе оставил своята на шосето от другата страна, но това бе много рисковано. Дори да я намери и да я вземе, тя щеше да е белязана.

Хоукинс заобиколи селото, като се стараеше да се движи от страната на склона. Щяха да го преследват. Можеше да остане сред хълмовете колкото си поиска; това не го притесняваше. Някога бе живял месеци наред, скрит в планините Кун Сул и Лай Тай в Камбоджа; оправяше се в гората по-добре и от дивите животни. Та нали беше професионалист!

Сега обаче нямаше смисъл да го прави. Трябваше да се добере до мисията и да разгласи пред свободния свят с какъв враг си има работа. Крайно време беше, мамка му! Можеха да изпратят радиограми, да барикадират целия комплекс и да се бият, докато самолетоносачите не им осигурят въздушна подкрепа. Ако трябва, да вдигнат във въздуха цял Пекин. След това можеха да ги измъкнат с хеликоптери.

Разбира се, цивилните мухльовци щяха да напълнят гащите, но той щеше да ги стегне. Щеше да ги научи тези посерковци как да се бият. Да се бият! Не да разтягат локуми!

Макензи спря да фантазира. Отдолу по пътя зад завоя пърпореше самотен моторист. Носеше полицейска униформа. Като по поръчка!

Хоукинс се надигна от високата трева и залази надолу по хълма. За по-малко от минута стигна до пътя. Мотопедът все още бе зад завоя, но се чуваше задавеното му бръмчене. Генералът се просна насред пътя и присви крака, за да изглежда по-малък. Притаи дъх и зачака.

Звукът от мотора се чуваше по-ясно — явно бе излязъл от завоя. След малко изкюфка и спря. Полицаят слезе и подпря машината на степенката. Хоукинс чуваше бързите стъпки, с които онзи идваше.

Полицаят се наведе над него и докосна рамото му, щом разпозна американската униформа. Мак подскочи. Полицаят изпищя.

След пет минути, опънал до пръсване полицейската куртка и панталоните, намъкнати върху неговите, Хоукинс нахлупи мотористките очила и тясната фуражка с ластик за стягане под брадата. За късмет, намери из джобовете си пура. Сдъвка края й и я запали.

Сега вече можеше да потегли.

* * *

Дипломатическото аташе се втурна в кабинета на шефа, без да обърне внимание на секретарката и без да почука на вратата. Шефът лъскаше зъбите си с копринено парцалче.

— Извинявайте, сър. Току-що получих инструкциите от Вашингтон! Нали искахте да ги прочетете веднага?

Шефът на дипломатическата мисия в Пекин взе телефонограмата и зачете. С всяка прочетена дума очите му се разширяваха, а долната му челюст увисна от учудване. Между зъбите му се бе закачил конец от копринения плат, който бе провиснал надолу към бюрото.

* * *

На около километър пред себе си Хоукинс забеляза заградителния кордон, препречил полупавираното пекинско шосе. През зацапаните очила успя да различи само патрулната кола на полицията и войниците, строени в редица на пътя.

Приближавайки с пълна скорост, забеляза, че си подвикваха нещо един на друг. Един от тях излезе напред и размаха отчаяно пушката над главата си. Явно му даваше знак да спре.

Нямаше съмнение защо го спират. Майка му стара, помисли си Хоукинс, като ще се мре, поне да е като хората! С всички сили напред, с гръм и трясък — давай! Крясъците на комунягите щяха да му спукат тъпанчетата!

Брех, майка му стара! Не виждаше нищо от прахоляка, а стъпалото му все се изплъзваше от проклетия педал на газта.

Посегна към кобура и измъкна колта.