закатери нагоре, докато стигна до втория.
За няколко минути издрапа по стената и се прехвърли върху полегатия покрив.
Изкачи се до върха му и се огледа.
Отляво на пътеката, водеща към централния вход, в тревата бе забит пилон, на който се развяваше американското знаме. Лек ветрец развяваше величествено родния флаг.
Генерал-лейтенант Макензи Хоукинс наплюнчи пръст и установи посоката на вятъра. След това свали ципа на панталона си.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Девъро се усмихна на портиера в хотел „Бевърли Хилс“, заобиколи огромната лимузина, даде бакшиш на момчето, което я изкара от паркинга и се настани зад волана. Всичко си беше, както трябва да бъде в Южна Калифорния: портиери, момчета за всичко, безмълвни бакшиши, дълги коли и ослепително слънце.
В калифорнийски стил бе и разговорът му по телефона преди два часа с първата госпожа Макензи Хоукинс.
Бе решил да започне в логичен порядък, сглобявайки един по един фактите от живота на човек, стигнал до падението. Все нещо щеше да изскочи на бял свят; лесно щеше да документира тази съвременна версия на „Величие и падение на един развратник“, ако почнеше от първото му съприкосновение със света на корупцията: изисканите тоалети и пари, вместо с убийствата, мъченията и арогантността на „Уест Пойнт“.
Първото съприкосновение бе Реджайна Съмървил Хоукинс. Според събраните данни Реджайна бе родена сред ловните полета на щата Вирджиния, разглезена богаташка щерка. Бе отишла под венчило с подарения й от съдбата Хоукинс в 1947 година, когато отрупаният с лаври млад герой от битката край Булжа впечатли нацията с нови подвизи, отразени в светските хроники на вестниците. Двамата бързо намерили общ език, тъй като татенцето Съмървил владеел по-голямата част от крайбрежието на Вирджиния, а Джини била типична южняшка красавица — комбинация от пари и магнолии. Талантливият възпитаник на „Уест Пойнт“ бил покорен и временно подчинен от напевния провлачен акцент, огромните гърди и вроденото благоразположение на тази нежна, но упорита дъщеря на Конфедерацията.
Татенцето познавал много хора във Вашингтон и като имала предвид способностите и заслугите на Хоукинс, Реджайна се надявала след шест месеца да е генералша. В най-лошия случай — след година.
Във Вашингтон. Или в Нюпорт. А може би в Ню Йорк. Ако е рекъл Господ, защо не и на прекрасните Хавайски острови. Прислуга, ливреи, балове, още прислуга и…
Но Хоукинс бил чешит, а тате не познавал чак толкова много хора, които да укротят непокорния му нрав. На Ястреба не се харесвал безгрижния живот във Вашингтон, в Нюпорт и в Ню Йорк. Той искал да бъде с войниците си. Така Реджайна се озовала в разни забутани казарми, където съпругът й се скапвал да обучава безразлични наборници как да действат в някаква въображаема война. Тя решила да смени своя подарък на живота и познанствата на татенцето този път се оказали достатъчни. Хоукинс бил прехвърлен в Западна Германия, а семейният лекар ясно заявил, че климатът там няма да се отрази добре на здравето на Реджайна. Разстоянието между двамата съпрузи било достатъчно голямо, за да се стигне лесно до безпроблемен развод.
Днес, трийсет години по-късно, Реджайна Съмървил Хоукинс Кларк Медисън Грийнбърг живееше с четвъртия си съпруг Емануел Грийнбърг, филмов продуцент, в предградие на Лос Анджелис с екзотичното име Тарзана. Преди два часа по телефона тя рече на Сам Девъро:
— Виж какво, сладур, щом ще си говорим за Мак, ще повикам момичетата. Обикновено се събираме в четвъртък, но няма да го правим на въпрос за един ден, нали така?
Сам си записа упътванията как да стигне до Тарзана и сега пътуваше към къщата на Реджайна с автомобил под наем. От радиото гърмеше парчето
Съзря отбивката за дома на Грийнбъргови след като изкачи последната стръмнина към билото на хълма и сви от пътя. Не след дълго стигна до желязна порта с автоматично дистанционно управление, която се разтвори, щом приближи до нея.
Паркира колата пред гараж с четири клетки. На асфалтовата площадка отпред имаше два кадилака, един ролс-ройс „Силвър клауд“ и едно мазерати, което се набиваше в очи сред останалите коли. Облегнати на ролса, двама шофьори си приказваха сладко. Сам излезе от колата с дипломатическото си куфарче в ръка и затвори вратата.
— Аз съм брокер на госпожа Грийнбърг — обърна се той към тях.
— Попаднал си където трябва, приятел — разсмя се по-младият шофьор. — Трябва да нарекат това място „Мерил, Линч и Момичетата“.
— Някой ден може и това да стане. Оттук ли се минава за къщата? — Сам посочи към постлана с каменни плочи пътека, която криволичеше и се губеше сред храсталаците под миниатюрни портокалови дървета.
— Да, сър — отговори по-възрастният с повече достойнство, сякаш искаше да заличи впечатлението от свойското държане на колегата си. — Завийте надясно. Ще я видите.
Сам пое по пътеката към входа на къщата. Никога не бе виждал розова врата, но знаеше, че такова нещо може да има само в Южна Калифорния. Натисна бутона на звънеца и хор от камбанки изсвири началните тактове на „Любовна история“. Дали Реджайна знаеше края, зачуди се той.
Вратата се отвори и тя се появи, облечена в тесни къси панталони и още по-тясна полупрозрачна блуза, която едрите й гърди доста предизвикателно опъваха до пръсване.
Макар и над четиридесетте, Реджайна излъчваше младежка увереност. Имаше тъмна коса, загоряла кожа без грам излишна тлъстина под нея и изглеждаше прекрасно.
— Вие ли сте майорът? — попита тя с гърлен и провлачен южняшки акцент.
— Майор Сам Девъро — потвърди той. Глупаво бе да се представя така официално, но не можа да измисли друго, защото вниманието му бе заето изцяло с двете й гигантски предизвикателства отпред.
— Влизайте. Сигурно сте си помислил, че ще се подразним, ако сте във военна униформа.
— Нещо такова, струва ми се — Девъро се ухили глуповато, едва откъсна очи от издутата блуза и влезе в антрето.
То бе малко и откриваше пътя към огромен хол, чиято отсрещна стена бе изцяло от стъкло. Зад стъклото се простираше безкрайна тераса с бъбрековиден басейн и с парапет от ковано желязо.
Всичко това обаче той забеляза чак след около петнайсет секунди. Преди това бе зает с разглеждането на още три чифта цици.
Всеки един от тях бе по своему величествен. Сочни и обли. Малки и щръкнали. Полегати, но непослушни.
Те принадлежаха съответно на Мадж, Лилиан и Ан. Реджайна Грийнбърг ги представи бързо и с финес. И Сам автоматично съотнесе циците, тоест момичетата към данните, които лежаха в дипломатическото му куфарче.
Лилиан бе трета по ред. От Пало Алто, Калифорния.
Мадж бе втората. Тукахоу, Ню Йорк.
Ан бе четвъртата. Детройт, Мичигън.
Географски напречен разрез на Америка.
Реджайна — Джини, явно бе най-голямата, но не толкова на външен вид, а по-скоро по старшинство. Защото наистина всичките бяха в онази трудна за отгатване възраст между трийсет и пет и четиридесет и пет години — разлика, която Южна Калифорния с лекота заличаваше. И всяка от тях бе облечена по калифорнийски сексапилно — небрежно, но не без усилия за постигане на желания ефект.
Макензи Хоукинс бе мъж, на чиито вкус и способности можеше да завижда всеки.
С официалностите приключиха бързо и с лекота. Предложиха на Сам нещо за пиене, той не посмя да откаже в такава компания и го настаниха върху една кожена възглавница на пода, от която не виждаше как ще успее да стане. Остави куфарчето си отстрани, но се усети, че ако му потрябва, ще трябва да изпълни цял комплекс от йогически упражнения, затова реши да го използва само в краен случай.
— Ето, всички сме налице — изръмжа Реджайна Грийнбърг. — Харемът на Хоукинс, така да се каже.
