се е върнал Итън Бранд и че е открил Непростимия грях.
Момчето се втурна да изпълни заръката и Итън Бранд не възрази, по-скоро не обърна никакво внимание. Той седна на един дънер, вперил поглед в желязната врата на пещта. Когато детето изчезна и стъпките му — първо по нападалата шума, а след туй по каменистата планинска пътека — престанаха да се чуват, варджията започна да съжалява, че го е изпратил. Той усещаше, че с присъствието си малчуганът стоеше между госта и него, а сега трябваше насаме да се занимава с човек, извършил според собственото си признание единственото престъпление, към което Небето не може да прояви милосърдие. Това престъпление, с неясните си черни очертания, сякаш хвърляше сянка върху него. Съзнанието на варджията загъмжа от образите на множество дяволски изчадия, родствени на Големия грях, който човек с покварената си природа е в състояние да замисли, независимо какъв е той. Те всички се числяха към едно и също семейство — движеха се с лекота между душите на двамата, предавайки мрачните си поздрави помежду им.
Сетне Бартрам си припомни често разправяните истории за този странен човек, изникнал пред него като сянка на нощта, който се чувствуваше съвсем като у дома си в предишното си жилище, напуснато толкова отдавна, че мъртъвците, починали и заровени преди много години, биха имали по-голямо основание от него да се чувствуват като у дома си на някое непознато място. Според мълвата Итън Бранд бе разговарял лично със сатаната сред пъклените огньове в същата тази варница. Досега тези приказки предизвикваха само смях, но сега придобиха зловещ характер. Според слуховете, преди Итън Бранд да се впусне в диренето си, много нощи наред непрестанно той извиквал от горещата пещ на варницата един дух, за да разговаря с него за Непростимия грях. Човекът и този дух съвместно се блъскали да оформят представата за такъв вид грях, който нито можел да се изкупи, нито да се прости. При първото пукване на зората над планинския хребет духът се вмъквал през желязната врата на пещта сред стихията на огъня, докато го призоват наново, за да вземе своето участие в ужасната задача да определи този възможен човешки грях, излизащ с размерите си извън рамките на тъй безграничното небесно милосърдие.
Докато варджията се опитваше да потисне ужаса на тези мисли, Итън Бранд се попривдигна от дънера и отвори широко вратата на пещта. Това действие дотолкова съответствуваше на представите в съзнанието на Бартрам, че той почти очакваше да види как Лукавия, огненочервен, се появява от лумтящия огън.
— Недей! Недей! — извика той, като напразно се опитваше да се засмее, защото се чувствуваше засрамен поради страха си, който обаче напълно го бе обладал. — За бога, не призовавай пак Дявола!
— Човече! — строго му отвърна Итън Бранд. — За какво ми е Дявола! Той изостана далеч зад гърба ми и се занимава с такива полугрешници като теб. Не се плаши, че отварям вратата. Правя го по стар навик. Искам да ти боправя огъня в качеството си на варджия, какъвто някога бях.
Той разбърка големите буци въглища, сложи още дърва и като се наведе напред, се взря в ограниченото пространство на огъня, без да обръща внимание на разпалената жарава, огряваща лицето му. Варджията седеше и го наблюдаваше, изпълнен със смътните подозрения, че странният му гост има намерението ако не да извика дух, то да се хвърли в пламъците и така завинаги да изчезне от погледа на хората. Обаче Итън Бранд се отдръпна леко и затвори вратата на варницата.
— Надниквал съм — каза той — в множество човешки сърца, с по-силни и изгарящи греховни страсти, отколкото огъня в тази пещ. Но в тях не открих това, което търсех. Не, нямаше го Непростимия грях.
— А какъв е Непростимият грях? — попита варджията като същевременно се отдръпна от събеседника си, уплашен от възможността да получи отговор на въпроса си.
— Това е грехът, покълнал в собствената ми душа — отвърна Итън Бранд и се изправи гордо с надменност, отличаваща всички фанатици от неговия вид. — Грехът, който не покълва никъде другаде. Грехът, когато интелектът вземе надмощие над човешката отзивчивост и над преклонението пред бога и пожертвува всичко, за да утоли собствените си непреодолими нужди. Единственият грях, заслужаващ да бъде наказан с вечно страдание. Ако отново съм изправен пред избора, пак ще предпочета греховността. Спокойно приемам възмездието.
— Този човек губи разума си — промърмори варджията. — Той сигурно е грешник като всички нас — твърде вероятно е да е така — но кълна се, че освен това е и луд.
Обаче положението, в което бе изпаднал — да бъде насаме с Итън Бранд сред пустите планински склонове — го притесняваше и той светна от радост, когато дочу отдалеч гълчава и стъпките на доста голяма група хора, които се препъваха о камънаците и шумоляха из храсталаците. Скоро се изсипа цялата тълпа безделници, чести посетители на селската кръчма, а сред тях имаше трима-четирима души, които още от времето, когато Итън Бранд замина, непрестанно пиеха греяната си ракия цяла зима до камината в кръчмата, а през лятото пушеха лулите си там на верандата. Те се смееха шумно и говореха безцеремонно в един глас, бледо озарени от луната и тесните ивици светлина, огряваща празното място пред варницата. Вартрам отново открехна вратата, за да може в яркия блясък цялата компания добре да види Итън Бранд и той — тях.
Сред останалите стари познайници имаше и един човек от тази някога често срещана, а сега почти изчезнала категория хора, с които преди неизменно се сблъсквахме в хотела на всяко оживено селище из страната — уреждащият пътуването с дилижанс. Настоящият представител на вида — спаружен, изсушен от тютюна човек, с набръчкано лице и зачервен нос, облечен в елегантно ушито, кафяво късо сако с метални копчета — от незапомнени времена заемаше с бюрото си едни ъгъл на заведението и продължаваше още да пуши сякаш същата пура, запалена преди двадесет години. Той се ползуваше с голямата слава на невъзмутим шегобиец, макар че навярно това не се дължеше дотолкова на вроденото му чувство за хумор, колкото на дъха от алкохол и цигарен дим, с който бяха просмукани всички негови мисли и приказки, както и цялото му същество. Друго добре познато лице, макар и странно променено, бе съдията Джайлс, както хората учтиво продължаваха да го наричат — един възрастен дрипльо, с мръсна риза и кълчищени панталони. Този несретник в „доброто си старо време“, както се изразяваше самият той, е бил адвокат с голяма практика и популярност сред съдещите се в селото. Но греяната ракия, студеният грог, пуншът и другите спиртни напитки, приемани по всяко време на денонощието — сутрин, обед, вечер, — бяха причина от висотата на интелектуалната си дейност той да се катурне до физическия труд, различен по вид и тежест, докато най-накрая, според собствените му думи, се катурнал в един казан за сапун. С други думи сега в известен смисъл Джайлс се занимаваше с варене на сапун. Той представляваше само някаква останка от човешко същество, тъй като част от едното му стъпало бе отрязана от брадва, а цялата му китка — откъсната от дяволската хватка на парна машина. Въпреки това, макар че плътта на ръката я нямаше, бе останало усещането за нея, защото, когато протягаше ампутирания си крайник, Джайлс упорито твърдеше, че чувствува невидимия си палец и пръстите така осезателно, както и преди отрязването им. Той беше сакат и нещастен клетник, но все пак бе човек, който не можеше да бъде смачкан от хората, нито пък заслужаваше презрението им както по време на предишното, така и на настоящото си трагично състояние, тъй като все още бе запазил човешката си сила и дух, не приемаше благодеяния и с единствената си ръка — при това лявата — водеше жестока битка срещу несгодите и тежките обстоятелства.
Сред тълпата се намираше и едно друго лице, у което, макар че имаше известни прилики със съдията Джайлс, все пак преобладаваха отликите. Това бе селският доктор — човек на около петдесет години, много време преди това направил лекарска визита на Итън Бранд поради предполагаемото полудяване на последния. Сега той бе червендалест, груб, брутален мъж, и все пак с полу джентълменски вид, но в говора му, както и в най-малките му движения и маниери се усещаше нещо като безумие, сломеност и отчаяние. Алкохолът бе обладал този човек като зъл дух и го правеше ту навъсен и свиреп като див звяр, ту нещастен като заблудена душа. Смяташе се обаче, че докторът притежава удивително умение и вродена дарба да лекува, надхвърлящи възможностите на медицинската наука, затова хората го бяха сграбчили и не го изпускаха из ръце. И така, като се полюшваше напред-назад върху седлото на коня си и боботеше дрезгаво до леглото на пациента си, той посещаваше всички болни в планинските градчета, пръснати цели мили наоколо, и понякога сякаш като по чудо привдигаше умиращия, но несъмнено не по-рядко пращаше лекувания от него в гроба твърде преждевременно. В устата му постоянно стърчеше лула и както бе казал някой, намеквайки за обичая му да псува, тя гореше с пъклен огън.
Тези три особи се втурнаха напред и поздравиха Итън Бранд всеки по своему, като настойчиво го канеха да опита от съдържанието на някакво черно шише, където, според твърденията им, той щял да намери нещо много по-достойно за дирене от Непростимия грях. Няма ум, който, издигнал се до състоянието на възвишен фанатизъм чрез напрегнати отшелнически размишления, би могъл да изтърпи такъв досег с подобни низки и
