долнопробни мисли и чувства, на какъвто бе изложен Итън Бранд сега. Това предизвика у него съмнение — странно, че съмнението бе мъчително — дали наистина е открил Непростимия грях и то у себе си. Загадката, на която бе посветил живота си, дори нещо повече от живота си, приличаше на илюзия.
— Оставете ме — каза той с огорчение, — скотове такива. Докарали сте се дотам, че сте погубили душите си, като сте се наливали със силен спирт. С вас аз съм приключил. Преди много години се рових в сърцата ви и не открих нищо интересно там. Махайте се оттук!
— Хей, ти, безочлив негоднико — извика свирепият доктор, — така ли се отплащаш за гостоприемството на най-добрите си приятели? Тогава позволи ми да ти кажа истината. Ти си открил Непростимия грях точно толкова, колкото онова момченце Джо е свършило това. Ти си просто един луд човек — същото ти го казах и преди двадесет години — нищо повече от един луд човек и старият Хъмфри ей-там е съвсем подходяща компания за теб.
Той посочи към един стар човек, в окъсани дрехи, с дълга бяла коса, изпито лице и блуждаещ поглед. През изтеклите няколко години този възрастен мъж се бе скитал из планините, като питаше всеки срещан пътник за дъщеря си. Изглежда момичето бе избягало с циркова трупа и от време на време до селото стигаха новини за нея и се разправяха хубави приказки как тя яздела кон на арената в бляскав тоалет или как изпълнявала чудесни номера на опънато въже.
Белокосият баща приближи Итън Бранд и се взря с блуждаещите очи в лицето му.
— Казаха ми, че си обиколил целия свят — рече той, като кършеше ръце от вълнение. — Навярно си видял дъщеря ми, защото тя много се е издигнала в обществото и всеки отива да я види.
Не изпрати ли тя поздрав на стария си баща и не спомена ли кога ще дойде?
Итън Бранд не издържа погледа на стареца. Въпросната дъщеря, от която бащата с такова вълнение очакваше поздрав, бе същата тази Естер, момичето, превърнато от Итън Бранд с жестоко, безсърдечно хладнокръвие в обект на психологическите му изследвания и в процеса на работата той бе изсмукал, нарязал и навярно унищожил душата й.
— Да — промълви той, като извърна очи от побелелия скитник. — Не е илюзия. Непростимия грях съществува.
Докато ставаха тези неща, в ярко осветеното пространство до извора и пред вратата на къщичката се разиграваше весела сцена. Много младежи от селото, момци и девойки, се бяха изкачили бързо по склона, водени от любопитството да видят Итън Бранд, герой на толкова разкази, чути в детството им. След като обаче не откриха нищо забележително във вида му — завариха само един изгорял от слънцето пътник, облечен в проста дреха и с прашни обувки да седи, вторачен в огъня, като че сред въглените му се привиждат различни неща — на младите хора бързо им омръзна да го наблюдават. Така се случи, че се появи друго развлечение. Един стар немски евреин с диорама на гърба тъкмо се спускаше по планинския път надолу към селото, когато срещна веселата група и обзет от надеждата, че ще добави нещичко към оскъдната си печалба през деня, ги придружи до варницата.
— Хайде, дърта швабо — извика един от младежите — дай да ти видим снимките, ако ни се закълнеш, че си струват.
— Разбира се, капитане — отвърна евреинът — дали поради учтивост или професионален навик, но той се обръщаше към всички с думата „капитане“. — Наистина ще ви покажа великолепни снимки.
След като нагласи апарата си, той прикани младежите и девойките да погледнат през стъклените отвори и започна да представя като образци на изящните изкуства серия от най-ужасните драсканици и цапотии, които пътуващ снимкаджия е имал някога наглостта да предложи на своя кръг зрители. На всичко отгоре снимките бяха избелели, изпокъсани, покрити с пукнатини и гънки, опушени от тютюнев дим и изобщо в най-плачевно състояние. Някои от тях имаха претенциите да бъдат изгледи от градове, обществени сгради и разрушени замъци в Европа, други представяха битките на Наполеон или морските сражения на Нелсън. А сред всичко това се виждаше гигантска, кафява, космата ръка — тя можеше да се възприеме като Ръката на Съдбата, но всъщност беше тази на снимкаджията, — сочеща с показалеца различните моменти на стълкновенията, докато собственикът й даваше исторически обяснения. Когато накрая показването приключи сред силни смехове поради ужасната липса на каквито и да е качества на снимките, Немеца накара малкия Джо да си пъхне главата в кутията. От увеличителното стъкло кръглото, розово личице на момчето придобиваше невъобразимо странен вид на огромно титанично дете с разтегната в широка усмивка уста, а очите и останалите му черти преливаха от радост заради шегата. Изведнъж обаче засмяното лице прибледня и върху него се изписа ужас, тъй като това силно впечатлително и чувствително дете усети, че очите на Итън Бранд се взират в него през стъклото.
— Ти плашиш момчето, капитане — каза немският евреин като повдигна наведеното си тъмно лице с ясно очертани контури. — Но погледни отново и може да направи така, че да видиш нещо много хубаво, честна дума!
Итън Бранд се взря в кутията за миг и като се отдръпна рязко, погледна втренчено към Немеца. Какво ли бе видял?
Очевидно нищо, защото един любопитен младеж, надникнал почти в същия миг, бе съзрял само голо платно.
— Спомних си кой си — промълви Итън Бранд на снимкаджията.
— А, капитане — прошепна евреинът от Нюрнберг с мрачна усмивка, — намирам, че много ми тежи в кутията — този непростим грях. Откровено казано, капитане, раменете ме заболяха цял ден да го мънка из планините.
— Млъкни — отвърна Итън Бранд сурово — или се пъхай там в пещта.
Евреинът тъкмо бе приключил показването на снимките, когато голямо старо куче — сигурно безстопанствено, тъй като никой от присъствуващите не се обади, че е негово — реши да стане обект на хорското внимание. До този миг се бе държало като много кротко и дружелюбно старо куче, бе обикаляло подред хората и в своята общителност им бе предлагало рунтавата си глава, за да бъде погалено от някоя ласкава ръка, която ще си направи този труд. Но сега, съвсем внезапно, това сериозно и почтено четириного по своя собствена инициатива и без какъвто и да е подтик от някой друг, започна да гони опашката си, която на всичко отгоре, сякаш за да се подсили абсурдността на действието, бе много по-къса, отколкото би трябвало. Никой не бе виждал подобна упорита настойчивост в преследването на цел, невъзможна за постигане. Никой не бе чувал подобен страхотно силен лай, ръмжене, вой, зъбене — като че едната половина от тялото на този смешен звяр бе в смъртен и непреодолим конфликт с другата. Все по-бързо и по-бързо кръжеше песът. И все по-бързо и по-бързо летеше непостижимата му къса опашка. И все по-силен и свиреп ставаше неговият рев — израз на ярост и враждебност. Докато накрая, напълно изтощено, а обектът — все тъй далечен, глупавото старо куче преустанови своето представление също тъй внезапно, както го бе и започнало. В следващия миг то стана пак така кротко, благо, разумно, с порядъчно поведение като в началото, когато се бе запознало с компанията.
Както може и да се очаква, тази проява бе посрещната с всеобщ смях, ръкопляскане и викове „бис“, на което четирикракият изпълнител отвърна като размахваше целия си остатък от опашката, но съвсем не бе в състояние да повтори своя тъй успешен номер, развеселил публиката.
Междувременно Итън Бранд отново бе заел мястото си върху дънера и навярно мисълта за някакво- далечно сходство между неговия случай и този на кучето, подгонило собствената си опашка, го накара да избухне в зловещия смях, изразяващ по-ясно от всички други външни белези неговото душевно състояние. В този миг веселието на хората секна. Те стояха ужасени, обзети от страх да не би този злокобен звук да отекне под небето, ехото да го предаде от един планински връх на друг и този кошмар да звучи още дълго в ушите им. След това, като си прошепнаха, че било късно, че луната почти се скривала, че августовската вечер захладнявала, те се запътиха към къщи като оставиха варджията и малкия Джо да се оправят както могат с нежелания гост. Всички си отидоха с изключение на трите човешки същества и откритото пространство на склона, оградено от дълбок горски мрак, се обезлюди. От вътрешната страна на тъмната граница огънят огряваше величествените стволове и почти черните борови листа, сред които се открояваха с по-светлия си зелен цвят млади дъбови и кленови фиданки, и тополки, а тук-там се виждаха гигантските трупове на мъртви дървета, гниещи върху покритата с листа пръст. На малкия Джо, боязливо дете със силно въображение, се стори, че безмълвната гора бе затаила дъха си в очакване да се случи нещо страхотно.
Итън Бранд сложи още дърва в огъня и затвори вратата на пещта. После погледна през рамо към
