варджията и сина му и не им предложи, а по-скоро ги застави да отидат да си починат.
— Аз лично не мога да спя — каза той. — Имам неща за обмисляне, отнасящи се до мен. Ще наблюдавам огъня, както правех в доброто старо време.
— Предполагам, че ще извикаш Дявола от пещта за компания — измърмори Бартрам, който се бе запознал отблизо със споменатата вече черна бутилка. — Щом искаш, наблюдавай огъня и извикай колкото щеш дяволи. Що се отнася до мен, предпочитам да си легна. Хайде, Джо!
Преди момчето да последва баща си в къщичката, то погледна към пътника и очите му се наляха със сълзи, защото с чувствителната си душа интуитивно бе усетило дълбоката ужасна самота, с която този човек се бе обгърнал.
Когато се скриха, Итън Бранд продължи да седи, заслушан в пращенето на горящите дърва и загледан в малките пламъчета на огъня, излизащи от пролуките на вратата. Обаче тези някога толкова познати подробности съвсем слабо отвличаха вниманието му, тъй като дълбоко в съзнанието си той бе зает да проследява постепенната, но чудна промяна, станала с него в резултат на диренето, на което се бе посветил. Припомни си как бе го къпала нощната роса преди, как тъмният лес му бе шепнал, как звездите бяха блещукали над него — в отминалите години той бе обикновен, отзивчив човек, втренчен в огъня, потънал в размишления пред пламъците. Спомни си с каква нежност, обич, и съчувствие към хората, с какво страдание към човешката вина и мъка за първи път бе започнал да мисли за тези идеи, превърнали се по- късно във вдъхновението на живота му. С какво благоговение се бе взирал тогава в сърцето на човека, което бе за него първоначално божествен храм, който дори и осквернЯван, заслужаваше братът да се отнася към него като към светиня. Изпитваше ужасен страх от успеха на начинанието си и се молеше никога да не открива Непростимия грях. След това последва голямото интелектуално развитие, нарушило с процеса си равновесието между ума и сърцето му. Идеята, обсебила живота му, бе действувала като средство за образование. Тя бе развила възможностите му до връхната им точка. От равнището на неукия труженик го бе издигнала до звездните висини, където напразно се мъчеха да го достигнат световните философи, преизпълнени с университетски знания. Всичко това се дължеше на интелекта. А къде остана сърцето? Всъщност то изсъхна, сви се, втвърди се и умря. Престана да тупти в ритъм с човечеството. Изключи се от магнетичната верига, свързваща хората. Той вече не беше човекът-брат, който отваря душите и премахва оковите в човешката ни същност с ключа на свещената отзивчивост, даваща му право да бъде посветен във всички тайни. Превърна се в студен наблюдател и за него човечеството беше обект за експериментите му, докато накрая превърна мъжете и жените просто в пионки, които тласкаше към вида престъпление, необходим за изследването му.
Ето как Итън Бранд стана демон. Превърна се в такъв от момента, когато нравствената му същност изостана в развитието си от интелекта. И сега, като най-висше постижение и неизбежен резултат, като ярко пищно цвете, като вкусен сочен плод от труда през целия му живот, той бе създал Непростимия грях.
— Какво друго мога да търся? Какво друго мога да постигна? — питаше се Итън Бранд. — Задачата е изпълнена и то добре.
Като се привдигна от дънера, с известна пъргавина в походката той се изкачи по купчинката пръст около каменната облицовка на варджийницата и стигна до върха на постройката. От единия до другия си край отворът беше около десет стъпки широк и през него се виждаше горната част на огромна маса натрошен мрамор, напълнил варджийницата догоре. Всички тези безбройни късове и блокове мрамор бяха нажежени до червено в яркия огън, от който се издигаха големи синкави пламъци, трептящи нависоко и танцуващи шеметен танц, като в магически кръг, снижаващи се и издигащи се с непрестанни и разнообразни движения. Когато самотният човек се наведе над страхотния огън; силната горещина така го облъхна, че би могло да се очаква гой да изгори и в миг да се стопи.
Итън Бранд се изправи и високо вдигна ръце. Синкавите пламъци играеха върху лицето му и се отразяваха с дива, призрачна светлина, единствено подхождаща на неговия израз — израз на демон, на прага на хвърлянето си в бездната на най-голямото страдание.
— О, Земьо, майко моя — извика той — ти, която вече не си ми майка и на чиято гръд тялото ми никога вече няма да бъде положено. О, човечество, чиято дружеска ръка аз отхвърлих и чието голямо сърце стъпках в краката си! О, звезди в небето, които тъй отдавна ми светите, като че ме водите напред и нагоре — сбогом на всички ви завинаги! Ела, смъртоносна огнена стихийо, отсега нататък единствено близка на сърцето ми. Прегърни ме, както аз тебе!
През същата нощ страхотно силен смях отекваше в съня на варджията и малкия му син. Неясни сенки, предизвикващи ужас и болка, изпълваха сънищата им и като че продължаваха да витаят из скромната къщурка, когато се събудиха от лъчите на слънцето.
— Ставай, момчето ми, ставай! — извика варджията, като се огледа. — Слава богу, най-после нощта изтече. И за да не прекарвам друга подобна нощ, през цялата година ще стоя край варджийницата съвсем буден. Тоя Итън Бранд с неговите глупости за Непростимия грях не ми направи голяма услуга като ме замести.
Варджията излезе от къщичката, последван от малкия Джо, здраво хванал се за ръката на баща си. Утринното слънце вече изливаше златото си по планинските върхове и макар долините да бяха още в сянка, те се усмихваха весело в очакване на светлия ден, който настъпваше. Селцето, изцяло оградено от хълмове, извисяващи се грациозно наоколо, като че бе прекарало спокойна нощ, заслонено от огромната длан на Провидението. Всяка къща се виждаше ясно. Куполите на двете черкви се издигаха високо и от слънчевите лъчи позлатените им ветропоказатели грееха по-ярко. Кръчмата беше оживена и на верандата се виждаше фигурата на стария, изсушен от тютюна човек с пура в уста, уреждащ пътуването с дилижанс. Старото селище Грейлок бе увенчано със златен облак отгоре. Пръснати над гръдта на околните планини се носеха бели къдели мъгла с най-причудливи форми — някои пълзяха ниско в долината, други се издигаха високо към върхарите, а трети, също такива мъгли или облаци, плуваха в златисто сияние близо до слънцето. Изглеждаше възможно един простосмъртен да се изкачи до райските селения, като тръгне най-напред по облаците над хълмовете, докато стигне тези високо в небесата. Земята и небето така се бяха слели, че гледката приличаше на осъществен блян.
Сякаш за да се добави и чарът на познатото и обикновеното, с готовност внасян от природата в подобни сцени, по шосето затрополи дилижансът и водачът наду клаксона, а ехото поде звука и го превърна в красива, разнообразна и богата мелодия, за която човекът, първоначално предизвикал звука, нямаше голяма заслуга. Огромните възвишения изпълняваха заедно концерт, като всяко поотделно се включваше със своя въздушно-нежна мелодия.
Лицето на малкия Джо мигновено грейна.
— Скъпи татко — извика той и заподскача напред-назад — странният чичко си е отишъл и небето и планините като че са доволни от това.
— Да — изръмжа варджията и изруга, — но той е оставил огънят да угасне и заради него няколкото ми тона вар навярно са отишли по дяволите. Само да ми падне отново този приятел, ще ми се прииска да го бутна в пещта.
С дългия прът в ръка, той се изкачи до върха на варницата. Само след миг извика на сина си.
— Ела тук, Джо!
Малкият Джо изтича горе и застана до баща си. Мраморът бе претопен идеално в снежно-бяла вар. А на повърхността, в самия център, също снежно-бял и напълно превърнат във вар, се виждаше скелет в позата на човек, който след дълги терзания се е отпуснал за продължителна почивка. Странно, но сред ребрата бе очертана формата на човешко сърце.
— Нима сърцето на този приятел е било от мрамор? — възкликна Бартрам, удивен от явлението. — Във всеки случай, то като че се е превърнало в особено добър вид вар. И като прибавя всички кости, варницата ми е с няколко килограма по-пълна.
При тези думи грубият варджия вдигна пръта си и като го хвърли върху скелета, натроши на парчета останките на Итън Бранд.
Информация за текста
© Весела Кацарова, превод от английски
