Натаниел Хоторн
Мантията на лейди Елеанор
Онази вечер моят чудесен приятел, собственикът на Провинс Хаус, с удоволствие покани двама ни с мистър Тифъни на вечеря от стриди. Както той самият любезно отбеляза, тази незначителна проява на уважение и благодарност не представляваше почти нищо в сравнение с това, което занимателният разказвач, заедно с моята скромна особа, записваща историите му, бяхме честно извоювали, като привлякохме вниманието на обществеността към неговия дом чрез съвместните си литературни прояви. Много пури бяха изпушени в тази къща, много чаши вино или по-силен алкохол — изпити, много вечери — погълнати от любопитни непознати хора, които никога не биха се осмелили да минат по мрачната алея, водеща към историческото място Провинс Хаус, ако не беше благоприятното съчетание на дарбата на мистър Тифъни с моята. Накратко казано, ако може да се вярва на любезните уверения от страна на мистър Томас Уейт, ние горе-долу така успешно бяхме извадили забравената му голяма къща на показ, като че бяхме срутили грозната редица от обущарски и галантерийни магазинчета, закриващи аристократичната й фасада към улица Уошингтън. Навярно обаче не е благоразумно да се говори толкова шумно за нарасналите посещения в къщата, за да не се окаже мистър Уейт затруднен да поднови договора за наема при същите благоприятни условия както досега.
Тъй като бяхме посрещани като благодетели, нито мистър Тифъни, нито аз изпитвахме скрупули да отдадем дължимото на вкусните неща, поставени пред нас. Дори пиршеството да не бе с такова великолепие, на каквото дъбовите стени са били свидетели в един отминал век, дори нашият домакин да не седеше начело на масата така величествено, както подобава на един наследник на кралски губернатори, дори гостите да не представляваха такава внушителна гледка, както напудрените сановници с перуки и везани одежди, нявга пирували на губернаторската трапеза, а сега — почиващи в своите гробници с гербове на хълма Коп или около кралския параклис, то смело мога да заявя, че от времето на кралица Анна до Революцията в Провинс Хаус никога до сега не се е събирала по-приятна малка група гости. Това, което направи вечерята още по-интересна, бе присъствието на една личност на такава възраст, че собствените му спомени стигаха чак до епохата на Гедж и Хау и дори бяха съхранили един-два не много правдоподобни анекдота за Хъчинсън. Той бе представител на малката, вече съвсем изчезнала класа, чиято преданост към кралската власт и свързаните с нея колониални институции и традиции не се бе поддала на демократичните ереси от следващите периоди. Младата британска кралица нямаше по-предан поданик във владенията и — навярно нямаше друг, който да коленичи пред трона с подобна благоговейна любов, както този престарял дядо, с глава, побеляла под умерения напор на Републиката, която той все още, в по-кротките си спомени, наричаше узурпатори. И все пак, дълбоките му предразсъдъци не го бяха направили нетърпим и опърничав събеседник. Ако трябва да се каже истината, животът на възрастния роялист имаше такъв объркан и неясен характер — той бе имал толкова ограничен кръг от приятели, а често е бил напълно лишаван от такива, че се съмнявам дали би се отказал от приятелска чашка с Оливер Кромуел или Джон Ханкок, а да не говорим за който и да е действуващ в момента демократ. В някое друго писание от тази поредица аз навярно ще запозная читателя по-подробно с неговия образ.
В подходящ момент нашият, домакин отвори бутилка Мадейра с такъв тънък аромат и превъзходен вкус, че положително я бе открил в някой забравен ъгъл за специални вина в най-дълбоката изба, където стар иконом-веселяк е прибирал най-хубавите напитки на губернатора и на смъртния си одър е забравил да издаде тайната. Мир на привидението му с пиянски вид и да се чукнем в негова памет! Мистър Тифъни пи от скъпоценната течност с голяма охота. След като си сръбна три чашки, той с удоволствие ни разказа една от най-странните легенди, изровена от склада, където събира подобни неща. Съответно разкрасена от моето въображение, тя горе-долу звучи така…
Скоро след като полковник Шут поел управлението на Масачузетс Бей, преди почти сто и двадесет години, една високопоставена заможна млада дама пристигнала от Англия и предявила искане към него да я покровителствува като настойник. Той й бил далечен роднина, но останал най-близкият след постепенното измиране на рода й. Така че за богатата и знатна лейди Елеанор Рочклиф не можел да се намери по-добър подслон от дома Провинс Хаус в една колония отвъд Атлантика. Още повече, че съпругата на губернатора й била като родна майка през детските години, а сега нетърпеливо я очаквала с надеждата, че красивата млада жена ще бъде изложена на безкрайно по-малко опасности в нецивилизованото общество на Нова Англия, отколкото сред хитростите и покварата на дворцовите среди. Ако губернаторът или неговата жена се били специално позамислили за собственото си спокойствие, те вероятно щели да се опитат да прехвърлят отговорността в други ръце, тъй като, въпреки някои благородни и прекрасни черти на характера, лейди Елеанор била известна със суровата си непреклонна гордост, с високомерното си съзнание за наследствените и личните си преимущества, поради което почти не можела да се владее. Ако се съди от множеството широкоразпространени анекдоти, този странен нрав не представлявал нищо друго освен мономания. Ако ли пък този нрав диктувал на нормален човек да извършва такива действия, то редно било Провидението да накаже такава греховна гордост със също така сурово възмездие. Усещането за необичайност, обагрящо толкова много от полузабравените легенди, навярно е придало допълнителна чудатост на невероятната история за лейди Елеанор Рочклиф.
Корабът, на който пътувала, пристигнал в Нюпорт, от където закарали лейди Елеанор до Бостон в губернаторската карета, придружена от малък ескорт конници. Внушителният екипаж с четирите си черни коня предизвикал голям интерес, когато преминал с грохот през Корнхил, заобиколен от буйните жребци с шестимата ездачи, въоръжени с подрънкващи до стремето саби и с пистолети в кобурите. През широките прозорци на движещата се карета хората успели да зърнат фигурата на лейди Елеанор, която странно съчетавала една почти царствена величественост с грацията и красотата на съвсем младо момиче. Сред дамите в колонията се била разпространила странна мълва: че красивата им съперница до голяма степен дължи неотразимия чар на своята външност на една част от облеклото си — везана мантия, изработена от най-изкусния художник в Лондон, притежаваща едва ли не магически свойства да разкрасява. В настоящия случай обаче момичето не разчитало на вълшебството на дрехите, тъй като било облечено в кадифян костюм за езда, който би изглеждал грубо и неизискано на всяка друга жена.
Кочияшът дръпнал юздите на четирите черни жребци и цялата кавалкада спряла пред желязната ограда, отделяща Провинс Хаус от улицата. По неблагоприятно стечение на обстоятелствата камбаната на Оулд Саут точно тогава биела за погребение. Така че вместо весел звън, с какъвто по традиция се обявявало пристигането на знатни гости, скръбен печален ек възвестил идването на лейди Елеанор Рочклиф, като че се задавало бедствие, въплотено в красивото й същество.
— Голяма непочтителност! — възкликнал капитан Лангфорд, английски офицер; неотдавна пристигнал с послание до губернатора Шут. — Трябваше да се отмени погребението, за да не се разваля настроението на лейди Елеанор от такова тъжно посрещане.
— С ваше позволение, сър — отвърнал доктор Кларк, лекар, известен поборник за управляващата партия — с каквито и претенции да са титлите, мъртвият просяк има предимство пред живата кралица. Великата Смърт дава големи привилегии.
Тези реплики били разменени, докато говорещите очаквали минаването на гостенката сред навалицата, събрала се от двете страни на входа и оставила свободен проход до портала на Провинс Хаус. Веднага чернокож роб в ливрея скочил отзад от каретата и отворил вратата, а в същия миг губернаторът Шут се спуснал по стъпалата пред къщата си, за да помогне на лейди Елеанор при слизането й. Но преди губернаторът да се доближи с тържествена стъпка, се случило нещо, предизвикало всеобщо слисване. Един блед млад човек, с разчорлена черна коса. се втурнал от тълпата и се проснал до каретата, като по този начин послужил с тялото си за подложка, върху която да стъпи лейди Елеанор Рочклиф. Тя се спряла за миг, но видът й по-скоро издавал съмнение дали младият човек ще издържи теглото й, отколкото неудоволствие да приеме такава ужасна проява на почит от себеподобен.
— Изправете се, сър — казал губернаторът строго, като издигнал бастуна си над натрапника. — Какво иска да покаже този побъркан човек с подобна щуротия?
— Не — отвърнала игриво лейди Елеанор, но в гласа й имало повече презрение, отколкото състрадание, — Ваше превъзходителство не трябва да го удря. Когато единственото нещо, което хората искат, е да бъдат стъпкани, жалко е да им се откаже това благоволение, така лесно за изпълнение и така полагащо им се.
След което тя поставила крачето си върху сведената фигура — подобно слънчев лъч, докоснал облак —
