и протегнала ръка към губернатора. За миг лейди Елеанор застинала в тази поза — картината, която двамата представлявали в момента била навярно най-красноречивата, символична гледка, изобразяваща как аристокрацията с наследственото си високомерие погазва човешките страдания и родството по природа. Но присъствуващите били толкова поразени от красотата на лейди Елеанор, а високомерието й изглеждало така естествено за подобно създание, че те всички надали възторжени възгласи.
— Кой е този млад нахалник? — попитал капитан Лангфорд, който продължавал да стои до доктор Кларк. — Ако е с всичкия си, заслужава да бъде набит за дързостта си. А ако е луд, трябва да го затворят, за да спестят на лейди Елеанор нови неприятни сцени.
— Казва се Джървас Хелуайс — отвърнал докторът. — Младеж без състояние, знатен произход или други преимущества, освен тези на ума и душата, дадени му от природа та. За свое нещастие, като секретар в лондонската агенция на нашата колония, той се срещнал с лейди Елеанор Рочклиф. Влюбил се в нея, но нейното презрение го докарало до лудост.
— Лудост е било да се позволи подобно нещо — отбелязал английският офицер.
— Навярно е така — казал доктор Кларк, като се намръщил. — Но уверявам ви, сър, мога и да се усъмня в божията справедливост, ако ей-тази дама, която влиза сега така надменно в голямата къща, не бъде сполетяна от нещо унизително. Тя се опитва да застане над страданията на човешката природа, които са присъщи на душите на всички хора. Ще видим обаче дали тази природа няма да предяви правата си към нея по начин, който ще я приравни с най-низшите.
— Никога! — извикал капитан Лангфорд с негодувание. — Нито докато е жива, ни когато я положат до прадедите й.
Няколко дни по-късно губернаторът устроил бал в чест на лейди Елеанор Рочклиф. Всички знатни жители на колонията получили покани, разпратени по домовете им, наблизо и надалеч, от вестоносци на коне — посланията били с печат според изискванията на официалните служебни пратки. В съответствие с поканите, приемът се превърнал в съвместна сбирка от титли, богатство и красота, а широките врати на Провинс Хаус рядко се били разтваряли така гостоприемно, както в деня на този бал, за да приемат многобройните почетни гости в чест на лейди Елеанор. Без да се разточителствува с хвалебствията, направо би могло да се каже, че гледката била ослепителна, тъй като по тогавашната мода дамите греели в скъпите коприни и сатени на широките си кринолини, а кавалерите блестели с везаната си позлата, щедро украсяваща моравото, аленото и светлосиньото кадифе, от което били направени саката и жилетките им. Последната спомената част от тоалета била от голямо значение, тъй като тя обгръщала тялото на собственика почти до коленете и декорацията й от златни цветя и листа възлизала навярно на стойност, колкото целия му годишен доход. При днешния различен вкус — вкус, символизиращ коренната промяна в цялостната система на обществото — почти всяка една от тези великолепно облечени фигури би изглеждала смешна, макар че в оная вечер гостите търсели отраженията си в огледалата и се радвали да съзрат собствения си блясък сред блестящата тълпа. Колко жалко, че някое от огромните огледала не е запазило картина от сцената, от чийто нетрайни белези бихме могли да научим и запомним множество важни неща.
Да можеше поне, независимо дали от художник или огледало, макар и бегло да ни се покаже одеждата, вече спомената в тази легенда — везаната мантия на лейди Елеанор, за която тайно се разпространявали слухове, че имала магически свойства да придава нова необичайна грация на фигурата й всеки път, когато я обличала. Макар и това да били празни приказки, в представата ми за лейди Елеанор загадъчната мантия предизвиква у мен страхопочитание, отчасти поради вълшебните й качества, но също и заради това, че била изработена от умираща жена и навярно фантастичното изящество на кройката се дължало на налудността, предизвикана от приближаващата смърт.
След като били поднесени официалните приветствия, лейди Елеанор Рочклиф се оттеглила от множеството гости и се изолирала в малък отбран кръг, към който проявила по-сърдечна благосклонност, отколкото към общата тълпа. Огромните восъчни свещи ярко осветявали гледката, а най-блестящите детайли се откроявали релефно. Но дамата гледала с безразличие, а от време на време на лицето й се появявал израз на досада и презрение, смекчен от такава женствена грация, че слушателите й едва ли го отдавали на душевната уродливост, на която той бил белег. Тя наблюдавала зрелището не с груба насмешка, сякаш било под достойнството й да е доволна от подобна провинциална имитация на кралско празненство, а с по-дълбокото презрение на човек, чийто дух е издигнат твърде високо, за да участвува в забавленията на обикновените хора. Дали защото спомените на лицата, видели я в онази нощ, били повлияни от необикновените събития, свързани впоследствие с нея, но непрекъснато след това нейната фигура им се явявала в представите като белязана от нещо безумно и неестествено, макар че по време на бала всички говорели шепнешком само за изключителната й красота и за неописуемото очарование, което мантията излъчвала около нея. Обаче някои, наблюдавали я отблизо, забелязали, че ту трескава руменина, ту бледост избивали по лицето Й, придружени съответно от приповдигане и спадане в настроението й, а веднъж-два пъти тя проявила болезнена безпомощност и отпадналост, като че за малко щяла да се строполи на земята. После, като потръпнала нервно, тя сякаш веднага успяла да възвърне силите си и да подхвърли някаква остроумна, закачлива, но доста злъчно-саркастична дума в разговора. Обноските и приказките й били толкова необикновени по характер, че удивлявали всеки здравомислещ, преди да се вгледа в лицето й и да бъде озадачен от тайния й, непонятен поглед и усмивка, които пораждали у него съмнения относно сериозността и здравия й разсъдък. Постепенно кръгът около лейди Елеанор Рочклиф намалял, а накрая останали само четирима господина: капитан Лангфорд, английският офицер, споменат по-горе, един плантатор от Вирджиния, пристигнал в Масачузетс с политическа мисия, млад свещеник на Епископалната църква — внук на британски граф, и последният — частният секретар на губернатор Шут, чието раболепие предизвикало известна толерантност у лейди Елеанор.
Вечерта на няколко пъти слугите на Провинс Хаус, облечени в ливреи, минали между гостите с огромни подноси със закуски, френски и испански вина. Лейди Елеанор Рочклиф, която отказала дори да доближи красивите си устни до шумящото шампанско, се била отпуснала в голям бледо-червен стол, очевидно преуморена или от оживлението на бала, или от еднообразието му. И докато за миг забравила за гласовете, смеха и музиката, един млад човек се прокраднал напред и коленичил в краката й. Той носел върху табла гравиран сребърен бокал, догоре пълен с вино, който предложил благоговейно като на коронована кралица или по-скоро изключително предано като жрец, принасящ жертва на своя идол. Усетила, че някой докосва робата й, лейди Елеанор се стреснала и като отворила очи, видяла пред себе си бледите, безумни черти и разчорлената коса на Джървас Хелуайс.
— Защо ме преследваш така? — попитала тя с отпаднал глас, но с по-топло чувство, отколкото обикновено си позволявала, да изрази. — Казват, че съм ти причинила зло.
— Небето знае, че туй не е вярно — отвърнал сериозно младият човек. — Но, лейди Елеанор, като отплата за злото, ако наистина има такова, и в името на собственото ви благосъстояние на земята и на небето, умолявам ви да отпиете една глътка от това светено вино, а после да подадете бокала да мине през гостите. Това ще бъде знак, че не сте се помъчили да се оттеглите от веригите на човешките страдания, защото всеки, който се опита да стори това, ще се присъедини към съгрешилите ангели.
— Откъде ли този луд човек е откраднал този църковен съд? — възкликнал епископалният свещеник.
Въпросът привлякъл вниманието на гостите към сребърната чаша, която те разпознали — била от сребърните утвари на черквата на Оулд Саут и както изглеждало, преливала от светено вино.
— Навярно е отровно — полушеговито казал секретарят на губернатора.
— Излейте го в гърлото на негодника — гневно извикал този от Вирджиния.
— Изгонете го от къщата! — викнал капитан Лангфорд като сграбчил Джървас Хелуйас така грубо за рамото, че светият съд се катурнал и съдържанието се изляло върху мантията на лейди Елеанор. — Независимо дали е негодник, глупак или побъркан, недопустимо е такъв човек да остава на свобода.
— Моля ви, господа, не причинявайте зло на клетия ми обожател — обадила се лейди Елеанор с лека, отегчена усмивка. — Махнете го от очите ми, ако имате такова желание. В сърцето си не мога да открия нищо освен присмех към него, а от благоприличие и угризение на съвестта редно би било да плача за бедата, която съм му навлякла.
Но докато стоящите наоколо се опитвали да отведат младия човек, той се отскубнал от тях и с бурна, пламенна настойчивост отправил нова, също тъй странна молба към лейди Елеанор: да хвърли мантията, която, докато той настоявал да изпие виното, тя още по-плътно увила около тялото си.
