— Махнете я от себе си — сключил мъчително ръце в настойчива молба. — Навярно още не е съвсем късно. Хвърлете проклетата одежда в огъня.
Но лейди Елеанор с презрителен смях притеглила богатите дипли на везаната мантия около главата си по такъв начин, че да придаде съвсем нов израз на красивото си лице, което, полускрито, полунадничащо, като че принадлежало на някакво същество със странен характер и помисли.
— Сбогом, Джървас Хелуайс! — казала тя. — Запази в паметта си образа ми, какъвто го виждаш сега.
— Уви, миледи — отвърнал той с глас, вече не безумен, а тъжен като погребален звън. — Не след дълго ще трябва да се видим, когато лицето ви ще изглежда другояче и такъв ще бъде образът, който ще остане у мен.
Той престанал да оказва съпротива на разярените господа и слуги и те почти го извлекли от залата и грубо го изхвърлили отвъд желязната порта на Провинс Хаус. След активното си участие в това деяние, капитан Лангфорд се запътил отново към лейди Елеанор РоЧклиф и се сблъскал с лекаря, доктор Кларк, с когото бе провел случаен разговор в деня на пристигането й. Докторът стоял настрана и макар че бил далеч от лейди Елеанор — в другия край на салона — наблюдавал я с такава остра проницателност, че капитан Лангфорд неволно му повярвал, че се е добрал до скрита тайна.
— И вие в края на краищата изглеждате поразен от чара на тази царствена девойка — подхвърлил той, като по този начин се надявал да изтръгне от лекаря неизреченото прозрение.
— Опазил ме бог! — отвърнал доктор Кларк с Печална усмивка. — Ако сте благоразумен, и вие ще отправите такава молигва за себе си. Тежко на поразените от красотата на лейди Елеанор! Виждам там губернатора. Имам да му кажа няколко думи насаме. Лека нощ!
И така, той се отправил към губернатора Шут и му заговорил толкова тихо, че никой от околните не могъл да долови и дума от казаното, макар внезапната промяна върху оживеното до този миг лице на негово превъзходителство да подсказвала, че информацията не била приятна. Съвсем скоро след това съобщили на гостите, че поради непредвидени обстоятелства било наложително празненството да приключи по- бързо.
Няколко дни след бала в Провинс Хаус, в столицата на колонията се говорело само за него и навярно още дълго той щял да бъде предмет на разговор, но друга тема приковала вниманието на всички и за известно време го изместила от съзнанието на хората. Това било появата на ужасна епидемия, обикновено покосяваща, както тогава, така и много преди и след това, живота на стотици и хиляди от двете страни на Атлантическия океан. Във въпросния случай тя била толкова страшна, че оставила следите си — по-точно белезите си по лицата — върху историческите събития в страната, объркали се в следствие на причинените от нея щети. Отначало, за разлика от друг път, болестта като че се насочила към по-висшите кръгове на обществото, избирала жертвите си сред знатните, богатите, с благороднически произход, невъзмутимо влизала в разкошни спални и лягала до спящите в копринените постели. Някои от най-изтъкнатите гости от Провинс Хаус — дори такива, които надменната лейди Елеанор считала недостойни за своето внимание — били повалени от смъртоносната напаст. Забелязано било с невеликодушно злорадство, че четиримата господа — плантаторът от Вирджиния, английският офицер, младият свещеник и секретарят на губернатора, най-верните й лакеи по време на бала, били първите, покосени от епидемията. Ала болестта, следваща своя ход, скоро престанала да бъде привилегия само на аристокрацията. Червената дамга вече не се раздавала като благородническа емблема или рицарски орден. Тя се промъкнала и в тесните, криви улички, влязла в ниските, бедни, тъмни къщурки и докоснала с ръката на смъртта занаятчиите и градските труженици. Накарала бедни и богати да се почувствуват равни като братя. И така, нагоре-надолу по Трите хълма завърлувал с нечувана дотогава свирепост непобедим нашественик — напаст и страшилище за нашите прадеди — Едрата шарка.
Трудно ни е да си представим ужаса, предизвикван някога от тази болест поради това, че днес гледаме на нея като на беззъбо чудовище. По-лесно е да си припомним, с каква боязън наблюдавахме гигантските крачки на азиатската холера, шествуваща от бряг на бряг в Атлантическия океан и съдбовно настъпваща към отдалечени градове, откъдето половината население бе избягало. Никое чувство за страх не накърнява човешкия облик до такава степен и не е толкова ужасно, както това, което кара човека да се плаши от вдишването на насъщния божи въздух с мисълта, че е отровен, или от докосването на ръката на брат или приятел, което може да му донесе болестта. По онова време паниката неотстъпно следвала заразата по пътя й или тичала преди нея из града. Набързо били изкопани гробове и останките от болестта също тъй набързо заровени, защото мъртвите били врагове на живите и се стремели да ги притеглят, тъй да се каже, в своята зловеща черна яма. Общинските съвети били закрити, като че хорската мъдрост се отказала от своите начини на действие при наличието на този свръхестествен узурпатор, завзел управляващото място. Ако неприятелска флота обикаляла бреговете, а вражеска армия тъпчела земята ни, народът навярно би предоставил отбраната си на същия този страхотен нашественик, причинил бедствие на самите тях, недопускащ намеса в господството си. Този нашественик обозначавал победите си с кърваво-червен флаг, веещ се в отровния въздух над вратата на всяко жилище, посетено от Едрата шарка.
Такова знаме отдавна се развявало над дверите на Провинс Хаус, защото, както се доказало след проследяване на дирите й, оттам била произлязла страхотната беда. Следите водели до разкошната спалня на една дама — най-гордата сред гордите — до дамата, толкова крехка, че едва ли би могла да бъде земно същество, до надменното създание, по-@ставило се над човешките страдания — до лейди Елеанор. Нямало място за съмнение, че заразата се криела във великолепната мантия, придавала и особена грация на празненството. Фантастичният блясък на одеждата се бил породил в болното съзнание на жена посмъртен одър и въплащавал последното усилие на нейните вкочанясващи се пръсти, везещи гибел и страдание със златни конци. Тази мрачна мълва, отначало разказвана шепнешком, била разнесена надлъж и шир. Хората беснеели срещу лейди Елеанор и крещели, че нейната гордост и презрение, от които се родило чудовищното бедствие, били предизвикали злите духове. Понякога яростта и отчаянието им преминавали в мрачно веселие. А когато червеният флаг на епидемията взел да се издига над все нови и нови порти, те ръкопляскали и крещели из улиците с горчива подигравка: „Вижте поредния успех на лейди Елеанор!“
Един ден в разгара на ужаса чудата фигура приближила дверите на Провинс Хаус и скръствайки ръце, потънали в съзерцание на аленото знаме, разклащано от време на време от подухващия ветрец, като че разпръскващо заразата, която символизирало. Най-сетне, като се покачил на една от колоните, стъпвайки на желязната ограда, човекът свалил флага и влязъл в сградата като го развявал над главата си. Долу до стълбището той срещнал губернатора, с ботуши, шпори и наметнат с плащ, който очевидно тъкмо потеглял на път.
— Нещастни безумецо, какво дириш тук? — възкликнал Шут и протегнал бастуна си, да се предпази от допир. — Тук витае единствено Смъртта. Бягай или ще се натъкнеш на нея.
— Смъртта няма да се докосне до мен, носещ знамето на епидемията — отвърнал Джървас Хелуайс и развял високо флага. — Смъртта и Едрата шарка, въплътени в образа на лейди Елеанор, ще закрачат довечера по улиците, а аз ще вървя пред тях с това знаме.
— Защо ли само си хвърлям думите на вятъра с такъв човек? — промърморил губернаторът, като закрил устата си с плаща. — Какво значи животът на този клетник, когато никой от нас не е сигурен дали ще е жив утре? Върви, глупако, към собственото си унищожение!
Той направил път на Джървас Хелуайс, който веднага се втурнал по стълбите, но на първата площадка една ръка го стиснала здраво за рамото и го спряла. Той погледнал свирепо нагоре, обладан от инстинкта на лудия да се бори и да отблъсне противника си, но изведнъж го укротил един спокоен, строг поглед, притежаващ странната способност да обуздава и най-големия бяс. Човекът, изправил се сега пред него, бил лекарят, доктор Кларк, тласнат от задълженията на нерадостната си професия към Провинс Хаус, дом, рядко посещаван от него в по-добрите времена.
— Младежо, за какво си дошъл? — попитал той.
— Търся лейди Елеанор — отговорил Джървас Хелуайс смирено.
— Всички избягаха от нея — рекъл лекарят. — Защо я търсиш сега? Предупреждавам те, момко, болногледачката й се свлече, поразена от смъртта, на самия праг на смъртоносната й спалня. Нима не знаеш, че бреговете ни никога не са сполетявани от такова проклятие като прекрасната лейди Елеанор? Че дъхът й отрови въздуха? Че от диплите на проклетата си мантия тя изръси смърт и епидемия за страната?
