Разправяха, че веднъж баща ми преборил с голи ръце мечка в Белуджистан. Ако историята беше за някой друг, щяха да я отхвърлят като проява на типично афганската склонност към преувеличения, наричана лааф — уви, едва ли не общонационален недъг; ако някой се хвалеше, че синът му е лекар, най-вероятно момчето просто бе държало гимназиален изпит по биология. Но каквото и да разкажеха за баба, никой не се съмняваше в истинността му. Във всеки случай на гърба му имаше три дълги грапави белега. Безброй пъти съм си представял онази борба, понякога дори я сънувах. И в тия сънища никога не можех да различа баба от мечката.
Рахим хан пръв го нарече с думите, които щяха да се превърнат в негово прозвище — Туфан ага, господин Ураган.
Прякорът му подхождаше. Баща ми беше същинска природна стихия, грамаден пущун с гъста брада, буйна и къдрава кестенява коса, непокорна като самия него, ръце, способни да изкоренят стара върба, и пламтящи черни очи, които „биха накарали самия дявол да падне на колене и да моли за прошка“, както казваше Рахим хан. Беше висок сто деветдесет и два сантиметра и когато влизаше някъде, всички неволно извъртаха глави към него като слънчогледи.
Не можеше да остане забелязан, дори и да спеше. Често запушвах ушите си с памук, завивах се презглава, но въпреки всичко хъркането на баба — досущ като форсиран двигател на камион — проникваше през стените. А моята стая беше от другата страна на коридора. Просто не проумявах как майка ми е успявала да заспи до него. Това бе едно от многото неща, за които бих я запитал, ако можехме да се срещнем.
Към края на шейсетте, когато бях на пет-шест години, баба реши да построи сиропиталище. Чух историята от Рахим хан. Той ми каза, че баба сам направил чертежите, макар да нямал архитектурно образование. Скептиците го приканвали да спре с тия глупости и да наеме архитект. Разбира се, баба отказал и всички клатели глави, слисани от неговото упорство. После баба успял и всички клатели глави със страхопочитание пред неговата победоносна сила. Баба платил от собствения си джоб изграждането на двуетажно сиропиталище край главната улица — Джаде Мейуанд, южно от река Кабул. Рахим хан ми разказа, че той лично финансирал целия проект, плащал на инженерите, електротехниците, водопроводчиците и строителните работници, да не говорим, че и на градските чиновници трябвало „да им се смажат мустаците“.
Строежът на сиропиталището отне три години. По онова време бях на осем. Спомням си как в деня преди откриването баба ме отведе до езерото Гарка на няколко километра северно от Кабул. Заръча ми да доведа и Хасан, но аз го излъгах, че Хасан има разстройство. Исках баба само за себе си. А освен това веднъж с Хасан бяхме ходили на езерото да хвърляме камъчета по водата и Хасан направи осем отскока. Аз едва стигнах до пет. Баба беше там, гледаше ни и потупа Хасан по гърба. Дори сложи ръка на рамото му.
Онзи път обаче седяхме на масичката за пикник край езерото само двамата — аз и баба. Обядвахме варени яйца, сандвичи с кюфтета и туршия. Водата беше тъмносиня и слънцето искреше по огледално чистата й повърхност. През петъчните дни около езерото гъмжеше от семейства, излезли да прекарат един ден на слънце. Но тогава беше средата на седмицата и наоколо нямаше жива душа освен нас и двама дългокоси и брадати туристи — бях чувал да ги наричат „хипита“. Те седяха на кея с въдици в ръцете, провесили боси крака във водата. Попитах баба защо са си пуснали дълга коса, но той само изсумтя и не ми отговори. Подготвяше речта си за следващия ден, прелистваше цял куп записки и допълваше тук-там с молив. Захапах едно яйце и попитах баба дали е вярно каквото ми бе казал един съученик — че ако изядеш парче яйчена черупка, ще трябва да го изпишкаш. Той пак изсумтя.
Отхапах от сандвича. Един от русите дългокоси туристи се разсмя и плесна другия по гърба. Далече отвъд езерото някакъв камион бучеше по нагорнището. Страничното му огледало хвърляше слънчеви отблясъци.
— Мисля, че имам саратан — казах аз.
Рак.
Баба вдигна глава от листовете, пърхащи от вятъра. Каза ми, че ако съм жаден, мога да си взема сок от багажника на колата.
На другия ден столовете пред сиропиталището не стигнаха за всички. Много хора трябваше да стоят прави, за да гледат церемонията. Денят беше ветровит и аз седях зад баба на малкия подиум до главния вход на новата сграда. Баба носеше зелен костюм и шапка от каракул. Насред речта вятърът му събори шапката и всички се разсмяха. Направи ми знак да я подържа и аз с радост се подчиних, защото всички щяха да видят, че това е моят баща. Той се обърна към микрофона и каза, че се надява сградата да е по-устойчива от шапката му. Всички се разсмяха отново. Когато баба приключи речта, хората станаха на крака с възторжени възгласи. Дълго му ръкопляскаха. После дойдоха да се ръкуват с него. Някои се ръкуваха и с мен, други ме галеха по косата. Толкова се гордеех с баба, толкова се гордеех с двама ни.
Но въпреки успехите му хората вечно се съмнявали в него. Някога казвали, че търговията не му е в кръвта и трябвало да учи право като баща си. Баба обаче им доказал, че грешат, като не само развил собствен бизнес, но и станал един от най-преуспелите търговци в Кабул. Двамата с Рахим хан имаха невероятен успех в износа на килими, а освен това държаха две аптеки и един ресторант.
Когато хората подхвърляли с подигравка, че баба никога няма да се ожени успешно — все пак нямал кралска кръв в жилите си, — той се оженил за майка ми София Акрами, образована жена, смятана единодушно за една от най-почитаните, красиви и добродетелни жени в Кабул. Тя не само преподавала в университета класическа литература на фарси, но и била потомка на кралското семейство — факт, с който баща ми редовно натривал носовете на скептиците, като я наричал „моята принцеса“.
Ако не броим мен, баща ми оформяше околния свят според собствените си предпочитания. Проблемът, разбира се, бе, че баба виждаше света само в черно и бяло. И сам трябваше да реши кое е черно и кое бяло. Не можеш да обичаш човек, който живее така, без в същото време да не се боиш от него. Може би дори мъничко да го мразиш.
Когато бях в пети клас, един молла ни обучаваше в постулатите на исляма. Казваше се Фатиула хан — нисък, набит мъж с надупчено от акне лице и пресипнал глас. Той ни разказваше за необходимостта всеки богат мюсюлманин да даде зекят — милостиня; за задължението да извършиш хадж; обясняваше ни подробно как се извършват петте дневни молитви намаз и ни караше да учим наизуст стихове от Корана и макар че никога не ни ги превеждаше, често използваше върбовата пръчка, за да наблегне на факта, че трябва правилно да произнасяме арабските думи, та Аллах да ни чува по-добре. Един ден ни каза, че ислямът смята пиенето за
